Решение № 5025 от 30.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5025 гр. София, 30.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елена И.

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Георги Кацаров при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова в присъствието на прокурора Т. Ив. П. като разгледа докладваното от Иванина Ив. Пъстракова Въззивно гражданско дело № 20221100508934 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 20000693 от 05.01.2022 г., постановено по гр. д. № 15454/2020 г. на СРС, 46 състав, Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, е осъдена да заплати на В. П. С. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. чл. 52 ЗЗД: 1/ сумата от 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от повдигането срещу ищеца на обвинение по ДП №63/2012 г. по описа на ГД „НП“- МВР и пр. пр. № 2115/2012 г. по описа на СГП, за което впоследствие е окончателно оправдан с решение от 05.09.2017 г., ВКС, ведно със законната лихва от 07.04.2020 г. до окончателното плащане; 2/ мораторна лихва върху главницата в размер от 1312.61 лв. за период от 05.09.2017 г. до 06.04.2020 г., като в останалата си част исковите претенции са отхвърлени.

Срещу решението в частта, в която предявеният иск е уважен за сумата от 5000 лв., е постъпила въззивна жалба от Прокуратура на Република България, в която са изложени доводи, за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в посочената част. Поддържа се, че определеният от първия съд обезщетение не съответства както на характера и степента на търпените имуществени вреди, така и на вида и степента на увреждане в конкретния случай. Наказателното производство приключило в разумни срокове, а по отношение на ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение „Подписка“.

Неправилно според въззивника първоинстанционният съд приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, което довело до необосновано завишен размер на присъденото обезщетение, 1 некореспондиращ със събраните по делото доказателства. В този смисъл по делото не били събрани доказателства за наличие на трайни увреждания за психическото и физическо състояние на ищеца. Иска решението в обжалваната част да бъде отменено, а предявеният иск – отхвърлен. В условията на евентуалност въззивникът моли размерът на обезщетението да бъде намален.

Въззиваемият не е депозирал отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Между страните не се спори, че на 31.05.2012 г. срещу ищеца е образувано досъдебно производство, като В. С. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.

248А, ал. 3, вр. ал. 2, НК, впоследствие прецизирано по чл. чл. 248А, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 2, пр. 2 НК. Въз основа на него е образувано НОХД № 3417/2015 г. по описа на СГС, приключило с влязло в законна сила на 05.09.21017 г. решение, с което В. С. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение.

Оправдаването на обвиняемия с влязъл в сила съдебен акт е достатъчно, за да се приеме, че обвинението е било незаконно, като доколкото същото е било повдигнато от ответника, несъмнено е, че неговото поведение е било противоправно. Ето защо ответникът дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице – чл. 4 ЗОДОВ.

Единственият спорен момент, във връзка с който са и всички заявени с въззивната жалба доводи, касае размера на дължимото обезщетение. При незаконно повдигане и поддържане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което несъмнено води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от това увреждане. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди, за които държавата и общините носят отговорност по реда на ЗОДОВ, се определя съгласно чл. 52 ЗЗД по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на закона не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на дължимото обезщетение – тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания. В този смисъл – постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 223 от 04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 295/2010г., ІV г. о. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2022 г. от 27.11.2023 г. по 2

Тълкувателно дело № 1/2022 г. Общото събрание на Гражданската колегия (ОСГК) на Върховния касационен съд (ВКС) пък неимуществени вреди от незаконно обвинение по чл.

2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) се присъждат глобално за всички осъществени принудителни мерки, като в обезщетението се включват и вредите от неразумния срок на наказателното производство, след като се преценят предпоставките на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ (фактическа и правна сложност на делото, поведение на жалбоподателя и действия на властите, довели до забавено правосъдие).

Съдът намира, че с цялостното си поведение обвиняемият не е станал причина за неоснователно забавяне на производството срещу него, което е приключило спрямо него за период от пет години и четири месеца. В рамките на същото обаче само досъдебното производство е продължило 3 години и 2 месеца, което надхвърля приетия в практиката разумен срок. В случая при определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази периодът от привличане на ищеца като обвиняем /31.05.2012 г./ до постановяване на оправдателното решение /05.09.2017 г./, наложената мярка за неотклонение „подписка”, така и характерът на престъплението, за което му е било повдигнато обвинение по глава шеста НК – престъпление против стопанството - чл.248А, ал.3, пр. 1, вр. ал. 2, пр. 2 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 до 6 години и глоба, касае за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, забавянето в досъдебното производство.

Действително, през цялото това време ищецът е живял в неизвестност дали ще бъде признат за виновен за извършване на повдигнатото му обвинение за престъпление, което не е извършил, от което несъмнено е настъпило неблагоприятно отражение върху психиката му.

От друга страна, наложената мярка за процесуална принуда спрямо ищеца и извършваните с него процесуални действия, не са от такова естество, че да променят съществено обичайния му начин на живот. От събраните по делото гласни доказателства се установява, че в конкретния случай проведеното незаконно наказателно преследване е причинило сериозен психически стрес на ищеца, като същият е станал тревожен. Съдът кредитира изцяло показанията на свидетеля като логични, последователни и достоверни, които установяват безспорно преживения психически страдания от ищеца във връзка с воденото срещу него наказателно производство, което повлияло в значителна степен на личния и професионалния му живот.

Следва да се отбележи, че доколкото ищецът има чисто съдебно минало то повдигането и поддържането на обвинение срещу него за умишлено престъпление само по себе си сочи на настъпило неблагоприятно отражение върху психиката му като неосъждан човек.

С оглед на гореизложеното, при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал и при комплексното зачитане на всички анализирани по-горе обстоятелства, обуславящи значителен психически стрес и тревожност, причинени на ищеца от воденото срещу него наказателно производство, съдът намира, че справедливият размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди е дори в повече от присъдените 5000 лв., а именно 6000 лв. /4500 обезщетение за вреди от незаконното обвинение и 1500 лв. за вредите от неразумния срок на досъдебното производство/, но доколкото не е депозирана жалба от насрещната страна, не би могло да се влоши положението на жалбоподателя, поради което решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено за сумата от 5000 лв. /3750 лв. обезщетение за вреди от незаконното обвинение и 1250 лв. за вредите от неразумния срок на досъдебното производство /.

По разноските:

При този изхода на спора, право на разноски има въззиваемият, но той не е поискал 3 такива.

Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20000693 от 05.01.2022 г., постановено по гр. д. № 15454/2020 г. на СРС, 46 състав, с което Прокуратура на Република България, с адрес: гр.

София, бул. „Витоша“ № 2, е осъдена да заплати на В. П. С., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. чл. 52 ЗЗД сумата от 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от повдигането срещу ищеца на обвинение по ДП №63/2012 г. по описа на ГД „НП“- МВР и пр. пр. № 2115/2012 г. по описа на СГП, за което впоследствие е окончателно оправдан с решение от 05.09.2017 г., ВКС, ведно със законната лихва от 07.04.2020 г. до окончателното плащане.

В останалата част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването при условията на чл. 280 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4