Решение № 769 от 21.05.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 769 гр. Плевен, 21.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Дияна Ат. Николова при участието на секретаря Румяна Илк. Конова като разгледа докладваното от Дияна Ат. Николова Гражданско дело № 20264430100101 по описа за 2026 година

Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от К. С. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, чрез *** против ***, ***, със седалище и адрес на управление: ***, в която се твърди следното : на 21.03.2024 г. между ищцата и ответника е сключен *** (накратко „Договора за заем“), по силата на който заемодателят е предоставил на заямателя сумата от 800.00 лв., с месечен лихвен процент по кредита: 3.330%, ГПР 47.874 %, срок за погасяване 7 месеца, обща дължима сума 910.05 лв. Съгласно чл. 6 от Договора за заем доверителя ми е следвало в срок до 3 (три) дни от сключване на договор за потребителски кредит да обезпечи кредита с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия (качени на уебсайта на ответника - https://credives.ba/obshti-usloviva/), а именно: гаранти две физически лица, всяко от които да отговаря на следните условия: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000,00 лева, съгласно справочните данни на НОИ; да работи по безсрочен трудов договор; да не е Заемател по договор за заем, сключен със Заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; както и с още едно обезпечение, по избор на Заемателя, а именно: ипотека върху недвижим имот, като изискването съгласно ОУ е тя да бъде първа по ред; особен залог върху движимо имущество чиято пазарна стойност (оценка) надвишава два пъти общата сума за плащане по Договора за заем, включващо договорената главница и лихва - отново съгласно ОУ.

Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период включващ от сключване на договора за заем 1 до изтичане на 6 /шест/ месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва - съгласно ОУ. Ценна книга издадена в полза на Заемодателя. В чл.8 от Договора за заем е описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 538.95лв. Въпросната неустойка е включена в погасителния план към Договора за заем и дължима заедно с погасителната вноска за главница и лихва. В действителност общата сума, които ищцата е следвало да върне за използвания финансов ресурс не е описаната в договора сума в размер на 910.05 лв, а значително по-голяма - 1,449лв. Ищцата, логично, не е успяла да предостави обезпечение съгласно изискванията на кредитора, за което й е начислена неустойка.

Счита, че неустойката е разход по кредита, поначало известен на кредитора и предвид практически невъзможните условия за изпълнение за да не бъде начислена същата, то това е в действителност скрита лихва, която е следвало да бъде отразена в ГПР.

В случая ищцата е погасила изцяло задължението си, но при плащане служители на ответника не са й предавали копията на платежните бележки, с оглед на което се прави искане за ССчЕ.

Счита, че 649 лв. от платените общо 1,449 лв. са платени при изначална липса на основание предвид недействителността на договора за заем и разпоредбата на чл.23 ЗПК.

Заявява, че клаузата, уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора е нищожна поради следното: вземането, макар и именувано „неустойка“, няма характер на такава, като е било изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители, банкова гаранция или договорна ипотека в тридневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Предвидената „неустойка” не изпълнява обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Без отговор остава въпросът в тази хипотеза какви са вредите, които би понесъл въпросния кредитор. Очевидно е, че неустойката е уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност.

2

Нещо повече, от неосигуряването на поръчител, респ. на банкова гаранция, кредиторът не може да претърпи вреди, чиято стойност да е поголяма от тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл.33 ЗПК - размерът на законната лихва.

Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл.92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.

Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна функция.

На следващо място неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП.

Не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3дневен срок от подписване на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора. С оглед на това, като договорен подход неустойката цели да се заобиколи забраната на чл.143 т.3 от ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това 3 прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.

На отделно основание счита, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл.33 ал.1 от ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33 ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. По този начин неустойката се отклонява още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл.143 ал.1 от ЗЗП.

Заявява се, че съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият. Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. Предвид съдържанието на договора считам, че може да се направи обоснован извод, че договора е типов и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които потребителят не е могъл да влияе.

Счита, че посочената клауза за уговорена неустойка, следва да се счита за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми. /така и Решение № 134 от 02.07.2021 г. по в. гр. д.

№ 169 / 2021 г. на Окръжен съд - Смолян; Решение № 130 от 05.05.2022 г. по в.

4 гр. д. № 115 / 2022 г. на Окръжен съд - Перник и много други срещу същия ответник относно клаузата за неустойка при непредоставяне на обезпечение/.

По отношение недействителността на договора за кредит се излага следното: съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.

Счита, че процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК - „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.