Решение № 1221 от 17.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1221 гр. Пловдив, 17.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Живко Ст. Желев при участието на секретаря Стела Гр. Грозева като разгледа докладваното от Живко Ст. Желев Гражданско дело № 20235330116379 по описа за 2023 година

Предявени са главен иск с правно осн. чл. чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, евентуално съединен с иск по чл.55, ал.1 ЗЗД.

Ищецът „Макроадванс“ АД твърди, че на **** г. е сключил с ответницата договор за потребителска кредит по силата на който била предоставена сумата 800 лв.

Ответницата не била заплатила в цялост дължимите вноски по кредита относно погасяване на главницата и уговорената възнаградителна лихва, поради което била изпаднала в забава. Предвид това за дължимите суми ищецът подал заявление по чл.410 ГПК и била издадена заповед за изпълнение за 539,27 лв. главница, 19,50 лв. договорна лихва и 52,66 лв. законна лихва за периода за забавата. Тъй като ответницата била подала възражение срещу заповедта се иска да бъде установено съществуването на вземането.

Ответницата Ц. Д. М. не отрича факта на получаване на сумата по кредита, но счита че договорът е недействителен. Поддържа, че клаузата за договорна лихва противоречи на добрите нрави, защото надвишава трикратния размер на законната лихва. Счита също така, че договорът е сключен в нарушение на изискването на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като размерът на уговорената неустойка за неизпълнение не е включен в ГПР по кредита. Налице било нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК, поради което договорът бил недействителен. Твърди също, че до преустановяване на плащанията от страна на ответницата кредиторът бил събрал от нея недължимо сумата 720 лв. от 1 които 220 лв. за договорна лихва и 500 лв. за дължима неустойка. Предвид това прави възражение за прихващане на претендираните по договора суми със неоснователно получената от дружество сума от 720 лв.

Съдът намери за установено следното:

На **** г. между ответницата Ц. М. и „Микроадванс“ АД бил сключен договор за потребителски кредит №**** по силата на който дружеството предоставило сумата 800 лв. Съгласно чл.7, ал.4 бил определен преференциален фиксиран годишен лихвен процент от 28,80 пункта и годишен процент на разходите от 49,65 пункта /лист 6/ .

Срокът за връщане на кредита бил определен на 3 месеца.

Съгласно чл.20, ал.2 от договора в срок от три работни дни от сключването, кредитополучателят следвало да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора. Поръчителят съобразно чл.20, ал.3 следвало да бъде дееспособно физическо лице, което да отговаря на следните изисквания: да е с брутен осигурителен доход над 1400 лева; да работи по трудов договор с най-малко шест месеца трудов стаж при последния работодател; да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни; да не е страна по договор за кредит, сключен с „Макроадванс“ АД /лист 8/ . При неизпълнение в срок на задължението за предоставяне на обезпечение, съгласно чл.10, ал.1 от договора, кредитополучателят дължал неустойка в размер на 7,68 лв. плюс 0,320% от усвоения размер на кредита и 0,320% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. В чл.10, ал.2 било предвидено, че към момента на подписване на договора кредитополучателят отговаря на изискванията за използване на преференциални условия за клиенти, поради което се прилага неустойка в размер на 5,40 лв. плюс 0,225% от усвоения размер на кредита и 0,225% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Според ал.3 на същия член преференциалните условия отпадали, в случай на повече от 60 дни просрочие при издължаването на която и да е погасителна вноска, съгласно погасителния план към договора. Според приложения към договора погасителен план общият размер на лихвата по кредита бил 38,70 лв., а на неустойката за неизпълнение – 162 лв. Общо дължимата сума при незаплащане на неустойка била 838,70 лв., а в случай на начисляване на неустойка – 1000,70 лв. /лист 9/ .

Договорът за кредит бил сключен в електронна форма при условията на чл.3 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, чрез използване на електронни средства за комуникация – електронна страница в интернет, съгласно общите условия на кредитодателя - чл.5 от общите условия към договора /лист 11/.

Установява се, че на 24.07.2023г. дружеството ищец подало против ответницата заявление по чл.410 ГПК, с което претендирало да му бъдат заплатени следните суми:

595,80 лева - главница; 19,50 лв. – договорна /възнаградителна / лихва за периода от 2

20.08.2022г. до 20.09.2022г.; 52,66 лв. законна лихва върху просрочената главница за периода от 01.07.2023г. до 21.07.2023г., дължими по договор за кредит №170630/20.06.2022г., ведно със законната лихва от датата подаване на заявлението – 24.07.2023г., както и съдебни разноски. По заявлението било образувано приложеното ч.гр.д. №10758/2023г. и издадена заповед за изпълнение. На 04.10.2023г. ответницата подала в срок възражение за недължимост.

Според заключението на в. л. по съдебно-счетоводната експертиза сумата по кредита е била преведена на ответницата по банкова сметка. На 21.07.2022г. ответницата заплатила 280 лв., като с нея са били погасени 204,93 лв. главница, 19,20 лв. договорна лихва, 55,80 лв. неустойка и 0,07 лв. законна лихва за забава. В. л. е установило, че в ГПР по договора за кредит в размер на 47,73 пункта са включени само разходите за възнаградителната лихва. Ако при изчислението на общите разходи се включат и разходите за неустойка размерът на ГПР ще бъде 335,66 % / лист 121/ .

При така установените факти се налагат следните правни изводи:

Между ответницата и „Макроадванс“ АД е възникнало облигационно правоотношение по договор за предоставяне на потребителски кредит, сумата по който е била усвоена.

Договорът е сключен от М. в качеството на физическо лице действащо извън своята професионална или търговска дейност поради което е потребителски по смисъла на чл.9 от ЗПК.

Разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Основателен е доводът на ответницата за нарушение на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК.

Съгласно тази норма договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване. Видно е от погасителния план, че кредитодателят предварително е начислил дължимата от ответницата неустойка - тя е посочена в плана. Заплащането на тази неустойка е свързано с вменено на кредитополучателя поведение - предоставяне на обезпечение чрез поръчителство, като е определен изключително кратък срок за това, след изтичане на който е предвидено заплащане на неустойката. Краткият срок за изпълнение на задължението за обезпечаване и многобройните изисквания на които следва да отговаря поръчителят силно затрудняват възможността за изпълнение на това задължение. Тези обстоятелства водят до извод, че въпросната неустойка не съставлява разход по чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Съобразно този норма при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Тази разпоредба има предвид неизпълнение на основно задължение на потребителя по 3 договора, а именно да върне предоставения му кредит и заплати възнаградителната лихва, а не неизпълнение на други задължения. Приемане на обратното означава, да се допусне възможност за заобикаляне на императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи за неизпълнение на задължения различни от това за връщане на кредита, които разходи да не се включват в ГПР. От друга страна, непредоставянето на обезпечение не е свързано с претърпяване на вреди от кредитора, защото негово, съгласно чл. 16 от ЗПК, е задължението преди сключване на договора да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит. Тоест за него съществува възможност да откаже предоставяне на паричната сума, ако прецени, че кредитополучателят е неплатежоспособен. Предвид изложеното съдът намира, че така определената неустойка няма присъщите за нея обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а цели да осигури на заемодателя допълнително възнаграждение извън възнаградителната лихва. Уговорена по този начин, клаузата за неустойка не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, което я прави неравноправна съгласно чл. 143, ал.1 ЗЗП.

Установи се по настоящото дело, че при включване на предвидената неустойка в ГПР неговия размер би надвишил над пет пъти размера на законната лихва, което означава, че е налице нарушение на изискването по чл. 19, ал.4 ЗПК. Освен това невключването на разходите за неустойка в ГПК означава, че посочения ГПР не отговаря на действителния, което е нарушение на изискването на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК.

Това означава, че е налице нищожност на целия договор съобразно чл.22 ЗПК.

Предвид недействителността на договора за кредит за дружеството ищец не съществува договорно основание да претендира сумите по заповедта за изпълнение.

Предявеният главен установителен иск за вземането се явява неоснователен и следва да се отхвърли.

По евентуално предявения осъдителен иск:

Според чл.23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита. Нормата е израз за принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, и по същество е частен случай на чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД, доколкото ако не възстанови средствата получени като главница заемополучателят по недействителен договор би се обогатил неоснователно за сметка на кредитора.

По настоящото дело не се спори, че ответницата М. е получила от ищеца сумата 800 лв. представляваща чистата стойност на кредита.

Съгласно заключението на експертизата, тя е заплатила 280 лв., които кредиторът е отнесъл за погасяване на главница, договорна лихва, неустойка и лихва за забава.

4

На осн. чл.23 ЗПК, обаче ответницата не дължи лихва или други разходи по кредита, което означава, че цялата заплатена от нея сума следва да се приеме като погасяваща съответната част от получената главница. При приспадане на платената сума е налице остатък 520 лв., който се дължи на „Макроадванс“ АД на посоченото по-горе основание. Ето защо предявения евентуален иск следва да се уважи.

Предвид основателността на осъдителния иск следва да се разгледа направеното с отговора на ответницата възражение за прихващане / лист 48/. Това възражение се основава на твърдение, че в качеството на заемополучател М. е заплатила във връзка с недействителния договор общо 720 лв. от които 220 лв. възнаградителна лихва и 500 лв. неустойка.

Доколкото по делото не се доказа заплащане на такива суми от страна на ответницата, съдът намира, че в нейна полза не е възникнало насрещно вземане за тях, като недължимо платени. Поради това и направеното възражение за прихващане следва да се отхвърли.

По разноските:

В настоящото исково производство ищецът е направил в размер на 125 лв. от които 25 лв. за държавна такса и 100 лв. за експертиза. Претендира се и възнаграждение за юрисконсулт, което съдът предвид правната и фактическа сложност на иска намира, че следва да бъде определено на 200 лв. За заповедното производство не се следва присъждане на разноски за ищеца, предвид отхвърлянето на главния иск.

С оглед уважената част от исковете в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за настоящото исково производство в размер на 253,50 лв.

Ответницата е направила в настоящото производство разноски от 50 лв. – депозит за експертиза, като съобразно отхвърлената част от исковете следва нейна полза да бъдат присъдени 11 лв.

Пълномощникът на ответницата е предоставил безплатна правна помощ, като претендира суми за възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС за исковото, както и 480 лв. с ДДС за заповедното производство. Ищецът е направил в становище от 24.06.2024г. възражение относно претендирания размер на възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв, като същевременно поддържа, че върху него не следва да се присъжда ДДС.