Решение № 21 от 13.02.2024, Районен съд - Севлиево

РЕШЕНИЕ

№ 21 гр. Севлиево, 13.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЕВЛИЕВО в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Биляна Д. Коева при участието на секретаря СТАНИСЛАВА М. ЦОНЕВА като разгледа докладваното от Биляна Д. Коева Гражданско дело № 20234230100597 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

А. Е. И., ЕГН ********** е предявила против „Профи Кредит България” ЕООД установителен иск с правно основание чл.26,ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата за закупено допълнително възнаграждение за кредитора за услуга „Фаст“ по договор за паричен заем № 40013547409 и клаузата за закупено допълнително възнаграждение за кредитора за услугата „Флекси“ по договор за паричен заем № 40013547409.

Ищцата твърди, че на 10.11.2022г. А. И. е сключила договор за паричен заем № 40013547409 с „Профи креди България" ЕООД. Съгласно договора, кредиторът предоставял на потребителя в собственост парични средства в размер на 2000 лв., вид на вноската е месечна. В договорът било посочено, че заемополучателят ми ще ползва две допълнителни услуги - „Фаст" и „Флекси", за които следва да заплати допълнителна такса, равняваща се почти на отпуснатата главница за първата от които сума в размер на 1100 лева, а за втората 1200 лева или общо сума на допълнителни услуги 2300 лева.

Поддържа се, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл.

22 oт ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. На ищцата не било предоставено копие от общи условия и СЕФ.

Излагат се съображения, че било нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два еклземпляра - по 1 един за всяка от страните по договора, не й било предоставено копие от Общите условия, не й било предоставено копие от договора за него, процесният договор не бил подписан на всяка страница, съгласно изискванията на ЗПК.

Излагат се съображения, че договорът между страните бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като липсвал съществен елемент от неговото съдържание, а именно ГПР. Сочи, че липсвала и ясна методика на формиране на ГПР.

Изтъква се, че ГПР бил многократно над максимално допустимия. Сочи, че клаузите на договора не били формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147, ал. 1 ЗЗП. Поддържа се, че договорът противоречи на добрите нрави.

Искането към съда е да уважи така предявените искове. Претендират се разноските по делото.

В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от ответното дружество. Поддържа се, че предявените искове са неоснователни и недоказани.

Излагат се съображения, че безспорно между страние е бил сключен договор за кредит от 23.11.2022 г., но договорът отговарял на всички законови изисквания и на специалните изисквания на ЗПК. Сочи, че изискването за посочване на методика за изчисляване на ГПР се отнасяло за референтния лихвен процент, а в процесния договор бил договорен фиксиран лихвен процент. Сочи, че нямало основание допълнителните услуги да се включват при изчисляване на ГПР. Посочва се, че дори да се приеме, че ГПР надвишавал размера на максимално допустимия, това не водело до нищожност на договора.

Искането към съда е да отхвърли предявените искове. Претендират се разноските по делото.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, и като взе предвид становището на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

Между страните не се спори, че са били в договорни отношения по силата на сключен договор за кредит № 40013547409, по който ищцата следвало да заплати две допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, за които следвало да заплати допълнителна такса, равняваща се на 1100 лева за първата услуга и 2300 лева за втората услуга.

Съдът, като съобрази събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Безспорно е по делото, че между страните е възникнало облигационно правоотношение въз основа на сключен договор за потребителски кредит, намиращ своята правна регламентация в ЗПК.

С доклада по делото съдът изрично е указал на ответното дружество, че следва да 2 установи, че сключеният договор за паричен заем отговаря на законовите изисквания за валидност, в частност на изискванията на ЗПК.

Със същото определение съдът е задължил на основание чл. 190 ГПК ответното дружество да представи в цялост кредитното досие по сключения договор, погасителния план и СЕФ, като са указани последиците от неоснователното непредставяне на изисканите документи, а именно, че съдът ще приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на доказателства.

Правилата за доказателствената тежест налагат страната, която се позовава на определени спорни факти, да ги докаже надлежно. В противен случай тя ще следва да понесе неблагоприятните последици от това свое бездействие.

Съгласно чл. 190, ал. 1 от ГПК всяка страна може да иска от съда да задължи другата страна да представи намиращ се у нея документ, като обясни значението му за спора. В тази хипотеза съдът разпорежда другата страна да представи намиращия се у нея документ, имащ значение за спора, като следва да я уведоми за последиците от поведението й, ако тази страна създава пречки за събиране на съответното доказателство - кои факти, имащи значение за спорното право ще приеме за доказани.

По приложението на разпоредбите на чл. 161 и чл. 190 от ГПК е формирана практика с решение № 23 от 26.04.2017 г. по гр. д. № 2732/2016 г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 111 от 12.07.2018 г. по т. д. № 1892/2017 г. на ВКС, ТК, І т. о. В първото е прието, че едно от процесуалните задължения на страните в гражданския процес е задължението да представят намиращи се у тях доказателства, имащи значение за спора и ползващи противната страна, както и да не пречат за събирането на доказателства – чл. 190, ал. 1 от ГПК и чл. 161 от ГПК. Процесуалното поведение на страната има доказателствено значение само при условията на чл. 161 от ГПК, като съдът приеме за доказани неизгодни за страната факти, за които същата страна е създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства. Приложението на чл. 161 от ГПК съставлява санкция за недобросъвестното поведение на страната, която е попречила за попълване на делото с доказателства. Поради това по реда на чл. 161 от ГПК съдът може да приеме за осъществени само такива недоказани факти, които страната, направила искането по чл. 190 от ГПК е заявила и от които тя черпи благоприятни последици.

В настоящия случай ответното дружество не е представило изисканите документи, като изрично са му указани последиците от това процесуално поведение.

В производството, на първо място в исковата молба ищцата навежда доводи за нищожност на клаузите от процесния договор, предвиждащи заплащане на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, поради противоречие със закона.

За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК – „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред 3 които е чл. 22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.

В конкретния случай между страните е безспорно, че договорът за потребителски кредит сключен между тях съдържа посочените уговорки за заплащане на допълнитени услуги „Фаст“ и „Флекси“ с посоченото в исковата молба съдържание, възнаграждението за които не е включено в ГПР. Спорен е въпросът дали тези клаузи отговарят на законовите изисквания за действителност и валидно са обвързали ищцата.

Следва да се посочи, че принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва от 10 %, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД.

Действително с Постановление на МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) е определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951 г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.

26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр.

Съдът споделя наведеното с исковата молба оплакване за нарушение на разпоредбите на чл. 10а, ал. 1 ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал.

4 от ЗПК, доколкото уговореното възнаграждение за пакетите от допълнителни услуги съставлява скрит добавък към възнаградителната лихва и като такова следва да бъде 4 включено в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Съгласно тази правна норма годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. В параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието "общ разход по кредита за потребителя" - това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Включените в този пакет услуги по своята същност представляват действия, обслужващи усвояването и управлението на кредита и не съставляват допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. В настоящия случай включените във въпросния пакет т. нар. „допълнителни услуги“, представляват именно услуги във връзка с усвояването и управлението на кредита, поради което и не може да се приеме, че същите попадат в приложното поле на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.

Релгаментираните в последната норма допълнителни услуги са такива, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора.