Решение № 3503 от 13.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3503 гр. София, 13.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Петя Попова при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Петя Попова Въззивно гражданско дело № 20231100501764 по описа за 2023 година взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 6041 от 07.06.2022 г., по гр.д. № 59586/2021 г. по описа на СРС, 36-ти състав Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Н. Я. Р. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата в размер на 20 335,92 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди изразяващи се в пропуснати ползи в размер на мораторната лихва върху сумата от 10 000 лева, внесена по мярка за неотклонение „парична гаранция” по следствено дело № 568/2002 г. по описа на ССлС за периода от 30.06.2003 г.

(датата на внасяне на сумата) до 18.06.2021 г. (датата на възстановяване на сумата), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба - 18.10.2021г. до окончателното изплащане на сумата.

С Решението районният съд е разпределил отговорността за разноски.

С Определение № 34353 от 15.12.2022 г. по гр.д. № 59586/2021 г. по описа на СРС, 36-ти, постановено по реда на чл. 248 ГПК, районният съд е оставил без уважение искане на ПРБ за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, инкорпорирано във въззивна жалба с вх. № 128235/21.06.2022 г..

Недоволен от така постановеното решение е ответникът по исковете – Прокуратура на Република България, който в законоустановения срок е депозирал въззивна жалба.

Изложени са доводи за недопустимост на постановеното решение, поради наличие на предпоставките на чл. 126 ГПК, неизвършена процедура по чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ, произансяне по нередовна искова молба и при нарушение на местната подсъдност.

Въззивникът навежда доводи за неправилност и необоснованост на съдебното решение.

Поддържа, че ищецът не е доказал причинно следствената връзка между претендираните 1 вреди и действия на ответника, нито сочената от него пропусната полза. Изложени са твърдения, че районният съд не е взел предвид, че наказателното производство спрямо ищеца е приключило още на досъдебната фаза, че мярката „парична гаранция“ е засегнала в размер на 10 000 лева е засегнала в ниска степен финансовата сфера на ищеца, обстоятелството, че воденото спрямо него производство е било за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 97, т. 7 НК. Релевира възражение за изтекла погасителна давност на акцесорната претенция за миналия до исковата молба период от над 3 години на осн. чл. 111, б. „В“ от ЗЗД. Поддържа, че законната лихва не следва да се претендира и присъжда в определен размер, като при евентуалната основателност съдът следвало да посочи начален момент, а размерът следвало да се изчисли в изпълнителния процес.

Излага доводи за недоказаност на исковата прентенция. Оспорва присъдения размер на имуществените вреди като несъответстващ на чл. 52 ЗЗД. Оспорват се по основателност и размер исковата претенция за обезщетение на имуществени вреди, изразяващи се заплатено адвокатско възнаграждение от ищеца в хода на наказателното производство.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца по исковете чрез процесуален представител, с които се оспорват доводите и възраженията на въззивника. Изложени са подробни доводи за правилност на атакуваното решение и за неоснователност на доводите на въззивника. Отправя искане за потвърждаване на съдебното решение. Претендира разноски.

От Прокуратура на Република България е депозирана частна жалба срещу съдебния акт на районния съд, постановен по реда на чл. 248 ГПК. В нея се посочва, че искане по смисъла на чл. 248 ГПК не е било отправяно, поради което произнасянето на съда е неправилно. Посочва се още с оглед диспозитива на определение не е ясно, дали СРС ще администрира въззивната жалба. Отправя искане за отмяна на Определението и за администриране на въззивната жалба.

В законоустановени срок е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна чрез процесуален представител. Развити са доводи за правилности и законосъобразност на обжалваното Определение. Моли съдебният акт на СРС да бъде потвръден. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.

В процесния случай предмет на въззивна проверка е решението в неговата цялост.

При извършена проверка съдът намира, че атакуваното решението е валидно и допустимо.

Неоснователни са доводите за недопустимост на обжалваното съдебно решение. От писмо с вх. № 96188 по регистъра на СРС от 13.05.2022 г. от Апелативен съд-София и приложените към преписи от искова молба с вх. № 17959 по регистъра на СГС от 11.02.2020 г. и препис от Решение № 266118 от 15.10.2021 г., постановено по гр.д. № 1785/2020 г. по описа на СГС, ГО, 29-ти състав се установява висящо производство между същите страни, а именно Прокуратура на Република България и Н. Я. Р.. Не се установява обективен идентитет между посоченото и настоящото производство. Претенцията, заведена пред Софийски градски съд, касае обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат от нарушено право на ищеца наказателното дело по сл.д. № 568/2002 г. по описа на Столична следствена служба да бъде разгледано и решено в разумни срокове. В настоящото производство се претендира обезщетение на причинени имуществени вреди, за 2 които се твърди да са резултат от повдигнато незаконно спрямо ищеца обвинение за извършено престъпление по наказателното дело по сл.д. № 568/2002 г. по описа на Столична следствена служба, производството по което е прекратено. За да бъде уважен отводът за висящ правен спор по чл. 126 ГПК освен субективен идентитет, какъвто в случая е налице, следва да бъде установен и обективен такъв, какъвто видно от гореизложеното не се установява.

Неоснователно се поддържа във въззивната жалба недопустимост на производството поради неизпълнение на процедурата по чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ. Абсолютната процесуална предпоставка, изразяваща се в изчерпване на административната процедура за обезщетение за вреди, касае претендирано обезщетение във връзка с нарушено право за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, т.е. по чл. 2б от ЗОДОВ. В процесния случай обезщетението се претендира на друго основание – вреди, причинени от незаконно обвинение (чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ). Разпоредбата на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ не е приложима в тази хипотеза, което обуславя неоснователност на доводите на въззивника.

Въззивният съд намира за неоснователни доводите за нередовност на исковата молба поради непосочване адрес на ищеца. Видно от същата в титулната част ясно е посочен адресът на ищеца. В тази връзка неоснователни са и доводите за нарушена местна подсъдност, като с оглед редовността на исковата молба ответникът не е бил възпрепятства да релевира своите възражения в тази насока. За пълнота следва да се отбележи, че съгласно чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ искът може да се предяви, както пред съда по мястото на увреждането, какъвто е настоящият случай, така и по настоящия адрес на увредения, като изборът е предоставен именно на последния. Следователно подсъдността е уредена като изборна, определя се от волята на ищеца, който в случая е предявил иска си пред съда по местоувреждането, поради което районният съд не е нарушил местната компетентност, разглеждайки предявения пред него иск.

Въззивният съд намира решението за правилно, като на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на районния съд.

Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното:

Предмет на делото е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.

Основателността на исковата претенция предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/ лицето да е било оправдано или образуваното наказателно производство да е било прекратено с влязъл в сила акт, поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление; 3/ да е претърпял твърдените имуществени вреди и 4/ между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е налице причинно-следствена връзка. Елементите от горепосочения фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца - чл. 154, ал. 1 ГПК.

В процесния случай по делото не е спорно, че спрямо въззиваемия ищец е било повдигнато обвинение по сл. дело № 568/2002 г. по описа на СслС в извършване на престъпление от общ характер по чл. 211, пр. 1, вр. чл. 210, ал. 1, т. 3, чл. 209, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК. Това обстоятелство е било обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване с обявения за окончателен доклад на районния съд по чл. 146 ГПК. Независимо от това по 3 делото е прието като писмено доказателство и Постановление от 24.06.2003 г. по досъдебно производство по сл. дело № 568/2002 г. по описа на СслС, с което въззиваемият ищец Н. Р. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 211, пр. 1, вр. чл. 210, ал. 1, т. 3, чл.

209, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК за това, че в периода м. септември 2001 г. - м. март 2003 г. с цел да набави за себе си и за другиго - „Ф.С.К.“ ЕООД, имотна облага, в съучастие като извършител с К.К.Х.М.П. и други, възбудил и поддържал заблуждение у различни лица , че дружествата посредничат при покупко- продажба на стокови фючърси и че представените средства от такива лица са вложени в стокови фючърси, с което е причинил имотна вреда в размер на около 600000 лева. Към момента на привличането спрямо ищеца Н. Р. е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 10000 лева.

Въззивният съд приема, че е налице и втората предпоставка от фактическия състав, визиран по-горе. По делото е прието постановление от 30.10.2015 г. на прокурор при СРС, с което на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК наказателното производство в частта му водена срещу въззиваемия Н. Р. за горепосоченото престъпление е било прекратено, като е отменена и взетата спрямо него мярка за неотклонение „Парична гаранция“. В мотивите на прекратителното постановление наблюдаващият делото прокурор е приел, че липсват доказателства, установяващи субективната страна на деянието, за което въззиваемият ищец е бил привлечен в качеството на обвиняем, поради което и на осн. чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК е прекратил прозиводството спрямо него. Съгласно т. 7 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. По тълк. Гр. Д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС съответният правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението. В този случай основанието за прекратяване е необоснованост на валидно повдигнато и предявено обвинение, което не е подкрепено от събраните по делото доказателства. Затова, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, основанието за обезщетяване на вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ е, че деянието не е извършено от лицето. Разясненията, дадени от цитираното Тълкувателно решение, са валидни, доколкото разпоредбата на чл. 2, т. 2 ЗОДВПГ /актуална ред. към дата на постановяване на ТР - ДВ. бр.67 от 27 Юли 1999г./ е идентична със сега действащата разпоредба на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Същото важи и по отношение на разпоредбата на чл. 237, ал. 1, т. 2 НПК (отм.) и сега действащата норма на чл. 243, ал.1, т. 2 НПК, регламентираща правомощията на прокурора да прекрати наказателното производство. Ето защо, правилно районният съд е подвел исковата претенция под разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.