Определение № 3449 от 01.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3449 гр. София, 01.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Владимир Йорданов Касационно гражданско дело № 20248002104005 по описа за 2024 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на страните по в.гр.д. № 11850/2022 г. на Софийския градски съд, срещу решение № 2803/13.05.2024 г.. по делото.

Г. В. К. обжалва решението в частта му, с която са отхвърлени исковете и по чл.128, т.2 КТ и чл.86 ЗЗД срещу Уиз Еър Унгария ЦРТ.

Уиз Еър Унгария ЦРТ - чуждестранно АД, извършващо дейност в Република България чрез клон с фирма Уиз Еър Унгария ЦРТ – клон България (нататък и само Уиз Еър Унгария ЦРТ) обжалва въззивното решение в цялост.

Страните взаимно оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

По допустимостта на касационните жалби:

Спорът е трудов. Всички искове са за парични вземания.

Касационната жалба на Уиз Еър Унгария ЦРТ е недопустима в частта и срещу въззивното решението по исковете, които са с цена под 5 000 лева, които съгласно чл.280, ал.3, т.3 ГПК не подлежат на касационно обжалване. Такива са иска по чл.177 КТ с цена 3 920 лева, иска по чл.264 КТ с цена 300.61 лева и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД (изтекла лихва по иска по чл.264 КТ) с цена 61.41 лева.

Касационната жалба на Уиз Еър Унгария ЦРТ е недопустима и в частта и срещу въззивното решение по инцидентния установителен иск по чл.74, ал.4 КТ, по иска по чл.128, т.2 КТ и по иска по чл.86, ал.1 КТ (за изтекла лихва върху претендираното с иска по чл.128, т.2 КТ вземане), които са отхвърлени. В тези части въззивното решение е в полза на ответното дружество, удовлетворява го като резултат и съгласно приетото с т.18 на ТР №1 от 4.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС дружеството не може да обжалва само мотивите.

Жалбата на Уиз Еър Унгария ЦРТ срещу тези части от въззивното решение следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалите си части касационните жалби са процесуално допустими: подадена са от надлежни страна в установения срок срещу части от решение на 1 въззивен съд, които подлежат на касационно обжалване и са редовни.

За да постанови обжалваното решение, в частите, в които касационно обжалване е допустимо, въззивният съд е приел от правна страна следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Възражението на ответното дружество (Уиз Еър Унгария ЦРТ - чуждестранно АД, извършващо дейност в Република България чрез клон с фирма Уиз Еър Унгария ЦРТ – клон България) за липса на пасивна процесуална легитимация е неоснователно.

Доводите в тази връзка са, че работодател на ищцата е клонът на дружеството, поради което исковете неправилно са предявени срещу дружеството – принципал. На първо място, тези доводи се отнасят до материалноправната, а не до процесуалната легитимация по исковете, тъй като не се твърди ответното дружество да е неправосубектно. Не е налице хипотезата и на ненадлежна страна.

Правилни са мотивите в обжалвания акт, че съгласно константната съдебна практика, клонът на юридическо лице е неправосубектен и не може да бъде страна в гражданския процес, но притежава работодателска работоспособност по смисъла на § 1, т.1 от ДР КТ. В последния случай клонът може да участва като страна по трудови спорове, но постановеното спрямо него решение обвързва юридическото лице, в чиято организационна структура е включен - в същия смисъл решение № 25/14.03.2022г. по гр.д. № 1728/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о..

В случая правилно е прието в мотивите на обжалвания акт, че ответното дружество е надлежно пасивно материалноправно легитимирано, тъй като съгласно твърденията на ищцата и доказателствата по делото, трудовият договор и последващите анекси са сключени с него. Не се налага различен извод от обстоятелството, че всички уведомления относно сключване, изменение и прекратяване на трудовия договор, които са подавани към ТД на НАП, са от името на Уиз Еър Унгария ЦРТ (нататък и У. Е. К. Зрт.) – клон България.

По делото е безспорно установено, че ищцата е заемала длъжността "Младши член на кабинен екипаж", а в последствие „Стюардеса“, съгласно трудов договор от 06.04.2017г., сключен между нея и Уиз Еър Унгария Црт., със седалище Б. У..

Въззивният съд е изложил мотиви за неоснователността на инцидентния установителен иск с правно основание чл.74, ал.4 КТ за нищожност на клаузите на чл.

4б и 5б от трудовите договори, като след обсъждане на визираните уговорки е обосновал извода, че не е налице уговорка за престиране на безвъзмезден труд или за замяна на част от основната работна заплата с допълнителни или други възнаграждения и плащания. С оспорените клаузи не се отрича дължимостта на основната работна заплата, а се определят условията за получаване и размера на допълнително трудово възнаграждение съобразно положения труд и извършената работа.

По исковете с правно основание чл.128, т.2 КТ и акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е приел следното:

По предявения иск в тежест на ищцата е да докаже реално престиран труд съгласно уговореното в договора възнаграждение, а ответникът – че дължимото трудово възнаграждение действително е било изплатено.

Следва да се отбележи, че искът за заплащане на трудово възнаграждение е предявен като обусловен от уважаване на инцидентния установителен иск за нищожност на клаузите на договора и само на основание е неоснователен на предявеното основание.

Въззивният съд е изложил и евентуални мотиви: Отделно от изложеното, по делото се установява от заключенията на приетата ССчЕ, че за процесния период ответното дружество е заплатило на ищцата дължимата сума за секторни плащания.

Като е основал изводите си на заключението на вещото лице въззивният съд е приел, 2 че независимо, че съгласно обсъденото по-горе Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж - У. Е. У. Зрт.-Клон България, осъществените от ответника плащания за първите два сектора, които са били приети от ищцата, са наименовани дневни пари, същите не представляват командировъчни пари по смисъла на раздел ІV – чл.31, ал.2 от НСКСЧ. В трудовите договори са уговорени отделни плащания за командировъчни пари в размер на 30 евро на ден, заплащани като „дневни надбавки“ при нощувка далеч от дома. Отделно следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 18, ал.

1 НСКСЧ, с дневните пари се осигуряват средства за храна, градски транспорт и други разходи, а в случая заплатените от работодателя „дневни пари“ за първи и втори сектор очевидно нямат такъв характер, а представляват компонент от трудовото възнаграждение на ищцата. В същия смисъл са и мотивите на решение № 50233/06.06.2023г. по гр.д. № 330/2022г. на ВКС, ІV г.о., съгласно които секторното заплащане, независимо, че е разделено на два компонента, е част от общото възнаграждение на служителя и има същностна връзка с изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи.

По иска с правно основание чл.215, ал.1 КТ въззивният съд е приел следното:

Съгласно цитираната разпоредба, работникът или служителят има право при командироване да получи освен брутното си трудово възнаграждение, още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и размери, определени от МС. Съгласно чл.31, ал.2 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, приета въз основа на посочената законова делегация, персоналът на въздухоплавателните транспортни средства, които летят с национални и регистрационни знаци на РБ, получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове, съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3а - в случая за длъжността стюард/стюардеса е до 55 евро на ден. Ищцата е лице от кръга на лицата по § 1, т.3 от ДР на НСКСЧ, поради което безспорно в случая е приложима нормата на чл.31, ал.2 НСКСЧ.

По делото е безспорно установено от заключението на вещото лице, че размерът на дължимите командировъчни пари, съобразно законово определения размер, възлиза на сумата 21 191.42 лв., поради което, с оглед диспозитивното начало в процеса, искът за заплащане на сумата 11 949. 12 лв. е основателен и доказан. Поддържаните в хода на процеси доводи от работодателя, че искът за заплащане на командировъчни пари е неоснователен, тъй като цитираната по-горе Наредба определя максималния размер, а не законово определен минимум на командировъчните пари, са неоснователни.

Съгласно константна съдебна практика, посочена в обжалвания акт, възможността на работодателя, регламентирана в чл.31, ал.6 от НСКСЧ, да определя размери на командировъчните пари, различни от определените в Приложение № 3а, следва да се тълкува само и единствено като възможност за определяне на по-голям размер на обезщетенията при командироване от посочените в Наредбата, но не и по-малък такъв.

Съгласно мотивите на решение № 753/29.03.2011 г. по гр.д. № 1283/2010г. на ВКС, ІV г.о., законовата делегация на МС обхваща правото да определя минимални размери на командировъчните обезщетения, като по-малки размери на обезщетенията не могат да се уговорят в колективен или индивидуален трудов договор; не е допустимо и работодателите да едностранно да определят такива по-малки размери, тъй като това противоречи на принципа на равнопоставеност на страните по трудовото правоотношение.

Неоснователно е и възражението на дружеството – работодател досежно националните и регистрационни знаци на Р. България, с които летят самолетите му, като условие за уважаване на иска. Регистрационните знаци на въздухоплавателното средство са неотносими към възникването правото по чл.215 КТ на работника или служителя, тъй като липсва подобна уговорка в трудовия договор. Отделно подобна уговорка би поставила лицата, включени в състава на въздухоплавателните средства, в по-неблагоприятно положение спрямо други, полагащи труд при идентични условия, 3 както правилно е приел СРС. Извън горното, в случая страните изрично са уговорили правото на командировъчни пари по смисъла на р. ІV от НСКСЧ.

Исковете по чл.177 КТ, чл.264 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД (изтекла лихва по отношение на претендираното вземане по чл.264 КТ ) и са с цена под 5 000 лева всеки (с цена съответно 3 920 лева, 300.61 лева и 27.60 лева) и въззивното решение по тях не подлежи на касационно обжалване, поради което мотивите на въззивния съд по тях не следва да бъдат обсъждани.

По касационната жалба на Г. В. К.:

Касационният жалбоподател Г. В. К. поставя следните правни въпроси, за които твърди, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 и т.1 (третият) ГПК.

1. Може ли съдът да даде предимство на съдържанието пред формата (като приложи счетоводния принцип по чл.26, ал.1, т.8 от Закона за счетоводството, когато извършва преценка относно това кое измежду няколко еднородни задължения, възникнали едновременно, следва да се счита за погА.о чрез плащане, чийто размер не е достатъчен да погаси изцяло споменатите еднородни задължения?

2. Следва ли разпоредбата на чл.76 ЗЗД да се тълкува в смисъл, че е допустимо съдът да приеме, че определено плащане, чийто размер не е достатъчен да погаси няколко еднородни задължения, които са възникнали едновременно, е погасило изцяло или отчасти само едно от тези задължения в случаите, когато по делото липсват доказателства относно основанието за извършваното плащане?

3. Дали когато е необходимо събирането на доказателства за приложението на императивна материалноправна норма (експертиза, оглед, освидетелстване), въззивният съд е следвало да ги събере служебно дори когато във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение? По този въпрос се твърди противоречие с приетото по ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Този жалбоподател се позовава и на очевидна необоснованост на решението основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.