Решение № 3128 от 19.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3128 гр. Пловдив, 19.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330117294 по описа за 2024 година

Предявени са искови претенции от К. Р. С. ЕГН ********** против Юте кредит България ЕООД, ЕИК 205559807, за признаване на установено, че клаузите по сключения между страните Договор за кредит № ***, предвиждащи заплащането на такса експресно разглеждане в размер на 252.00 лева е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за кредит № ***, по който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 1500 лева, при ГПР 49.25 %, ГЛП 12.27%. Сочи, че в сключения договор било предвидено, че ищецът като заемател, дължал такса експресно разглеждане в размер на 252 лева. Твръди, че с тази уговорка се заобикалял закона и се накърнявали правата на другата страна по правоотношението. Липсвала еквивалентност между таксата и извършената услуга, поради което клаузата имала неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП и с нея се целяло единствено неоснователно обогатяване на кредитора. Клаузата била предварително изготвена и потребителят не можел да влияе върху 1 съдържанието й. Тя представлявала скрит разход по договора за кредит и по този начин се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Тъй като било предвидено тя да се кумулира към погасителните вноски, така се получавало скрито оскъпяване на кредита. Като не била включена в ГПР, той не съответствал на действително прилагания от кредитора, а това представлявало заблуждаваща търговска практика, в разрез с изискванията на добросъвестността. Недействителният договор не пораждал права и задължения за страните..

Иска от съда да нищожна. признае за установено, че съответната клауза е

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника. Прави се възражение за недопустимост на исковата претенция, тъй като искът бил предявен срещу ненадлежна страна – вземането по процесния договор за кредит било прехвърлено с Договор за цесия от *** на ЕОС Матрикс ЕООД, за което длъжникът бил уведомен. Доколкото Юте кредит България ЕООД вече не било титуяр на вземането, то дружеството не било надлежна страна в настоящото производство. В условията на евентуалност, ако съдът приеме противното, се иска привличане на ЕОС Матрикс ЕООД като трето лице помагач на страната на ответника.

Излагат се твърдения, че потребителят многократно е бил запознат с процесната клауза за такса за експресно разглеждане. Били му предоставени СЕФ и Общи условия. Потребителят имал възможност и да се откаже от договора в 14 дневен срок от подписването му, в случай, че не бил съгласен с условията му, но не го е сторил. Той не бил и длъжен да подпише договорът, ако не иска. Посочва, че в Общите условия към договора било отразено как се отпуска кредитът и при какви условия. Твърди се, че такса за експресно разглеждане не била уговаряна между страните. Такса разглеждане била уговорена, но тя не била такава за експресно разглеждане, а за разглеждане на искането за отпускане на кредит, отпускане на исканата сума и оформяне на съответните документи. Сочи, че не са налице твърдените нарушения на ГПР и ГЛП, както и че таксата за разглеждане била включена в ГПР. ГПР не надвишавал пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.

Предвид гореизложеното се иска от съда да отхвърли ищцовата претенция. Претендират се разноски.

2

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С Определение № 1356 от 29.01.2025 год. /25,26/съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за кредит № *** със заемна сума от 1500 лева и такса за разглеждане в размер на 252 лева.

От представения по делото Договор за кредит № *** /л.4-10/ се установява, че договорът е сключен при фиксиран годишен лихвен процент от 12,27 %, годишен процент на разходите от 49.25 %, еднократна такса разглеждане . Установено е, че ищцата следва да заплати на кредитора сумата в общ размер от 3 980, 07 лв. на 26 месечни вноски, с уговорена възнаградителна лихва от 666, 47 лв. и такса за разглеждане от 813, 60лв. В договора е посочено, че договорното възнаграждение е 0 лв.

В хода на съдебното дирене е изслушано заключение по допуснатата ССчЕ, изготвено от в. л. Б. В., от което се установява, че компонентите включени в ГПР от 49.25 % по процесния договор за кредит са главница, възнаградителна лихва и такса за разглеждане. С оглед изложеното и вещото лице е достигнало до извод, че сумата, дължима като такса за разглеждане е включена в ГПР.

Съдът кредитира приетото по делото заключение като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано. Същото не се оспорва и от страните в производството.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат 3 изискванията на специалния закон- ЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по отношение на която се твърди, че е нищожна - таксата за разглеждане, която следва да бъде обсъдена, за да се прецени дали действително тя е предвидена в противоречие със специалния ЗПК.

Настоящият съдебен състав намира, че въпросната клауза от договора очевидно е в нарушение на закона и така накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. В договора е записано, че се дължи еднократна такса за разглеждане (която в конкретния случай е в размер на 252 лева), дължима в деня на подписване на договора и платима с месечните вноски.

Изрично нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита- разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредитразглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин се плаща за права, които потребителят има- правото да му се разгледат документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за разглеждане на кредита, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК. Независимо дали същата е включена в ГПР и дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с нея, доколкото тази такса е предвидена в противоречие със закона, на общо основание- чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, тя се явява нищожна, поради което предявеният иск се явява 4 основателен и следва да се уважи.

По разноските:

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Същият е заплатил държавна такса в размер на 50,00 лева, която сума следва да му се възстанови от ответника, като законна последица от решението.

В производството по делото ищецът е представляван от адв. С. Н. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адв. Н. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен 5 характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Предвид посочените принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, съдът намира, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. С. Н. следва да се определи възнаграждение в размер от 300 лева.

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Юте Кредит” ЕООД, ЕИК: 205559807, и К. Р. С. ЕГН **********, че клаузата по сключения между страните Договор за кредит № ***, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 10а, ал.2 ЗПК.

ОСЪЖДА „Юте Кредит” ЕООД, ЕИК: 205559807, да заплати на К. Р.

С. ЕГН **********, сумата в размер на 50,00 лева, представляваща разноски в производството.

ОСЪЖДА „Юте Кредит” ЕООД, ЕИК: 205559807, да заплати на адвокат С. К. Н., ЕГН: **********, със съдебен адрес: ***, адвокатско възнаграждение за осъществено на К. Р. С. ЕГН **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 300 (триста) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 6