Решение № 12 от 09.01.2024, Районен съд - Ловеч

РЕШЕНИЕ

№ 12 гр. Ловеч, 09.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЛОВЕЧ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЦВЕТОМИРА Г. ВЕЛЧЕВА при участието на секретаря АНЕЛИЯ Р. МАРИНОВА като разгледа докладваното от ЦВЕТОМИРА Г. ВЕЛЧЕВА Гражданско дело № 20224310101220 по описа за 2022 година

Производството по делото е образувано по повод постъпила искова молба от С. Р. М. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит поради противоречие със закона, а при условията на евентуалност за прогласяване нищожност на клауза в договора като неравноправна и противоречаща на добрите нрави.

Твърди се в молбата, че между страните е постигнато съгласие и сключен договор, по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца сумата от 800,00 лв., която той да върне в рамките на 26 двуседмични вноски, ведно с възнаграждение за ползването й в размер на 36,67 лв.

Съгласно уговореното в договора кредитополучателят следва да представи обезпечение, отговарящо на определени условия. В тази връзка на ищеца се казва, че е предоставен договор за гаранция с дружеството „ФАЙНЕШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, по който той трябва да заплати разсрочено, на 26 двуседмични вноски, сумата от 736,58 лв. Вземанията по гаранционната сделка са включени в размера на вноската по договора за потребитески кредит.

Ищецът поддържа, че договора

1 за потребитески кредит е недействителен, тъй като в него не е посочен начина на формиране на договорната лихва, не е разписаната методологията за формирана на годишния процент на разходите и кои показатели за взети предвид при формирането му.

Ищецът твърди, че вземането на гаранционната сделка не е отчетено при определяна процента на разходите по договора, а двете договорни връзки, макар и с различни страните, се намират във връзка, тъй като са възникнали в рамките на един и същи ден. При отчитане размера на вземанията по гаранционната сделка ищецът счита, че размерът на разходите надхвърля максимално допустимите размери по закон. По този начин потребителят се въвежда в заблуждение относно параметрите на договорната връзка.

Уговорката в договора, предвиждаща предоставянето на обезпечение по договора за потребитески кредит, ищецът счита, че заобикаля изискването на закона за ограничаване размера на годишния процент на разходите до петкратния размер на законната лихва. Наред с това, възнаграждението по гаранционната сделка води до скрито оскъпяване на кредита, още повече, че дружеството ответник е собственик на капитала на дружеството гарант. Тази уговорка се казва, че не отговаря на изискванията на добросъвестността, води до значително неравенство между права и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя и задължава последния при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано висок размер на обезщетение или неустойка. Тази уговорка не е формулирана по ясен и разбираем начин и не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора.

Отправя се искане до съда да постанови решение, с което да прогласи нищожност на договор № 4279156 от 04.10.2021 г. поради противоречие със закона, а при условията на евентуалност да прогласи нищожност на клаузата на чл. 4 от договора, с оглед неравноправния й характер, противоречие със закона и добрите нрави.

В депозиран по делото отговор ответникът не оспорва, че страните са обвързани от договор за потребителски кредит и заявява, че той е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин за потребителя, изготвен е в един формат, при спазване изискването за минимален шрифт, в екземпляри според броя на страните.

2

При определяне размера на ГПР-то са включени всички бъдещи и настоящи разходи, като размерът му е 40,90 %. Разписани са всички допускания, които са взети предвид при точно изпълнение задълженията на страните. Оспорва се законът да въвежда изискване за посочване конкретен алгуритъм за формиране на разходите.

Ответникът признава, че възнаграждението по договор за гаранция не е включено в размера на годишния процент на разходите по договора, тъй като то се дължи само ако заемателят не изпълни задълженията си за представяне на обезпечение в уговорен срок. Това възнаграждение се дължи по второ, акцесорно правоотношение.

Ответникът оспорва твърденията на ищеца, че в договора не са посочени условията за прилагане на договорния лихвен процент, размера на възнаграждението и разпределението му във времето. В договора е уговорен фиксиран лихвен процент от 35 %. В законът не е поставено изискване относно разпределението на лихвения процент.

Оспорват се твърденията на ищеца за недействителност на уговорката за представяне на обезпечение на самостоятелно основание.

В хода на производството ищецът не участва чрез свой представител, а позицията си по съществото на спора излага в писмено становище от 01.09.2023 г. В него ищецът, чрез процесуалния си представител, заявява, че претенцията му за прогласяване нищожност на клаузи от договор за потребителски кредит е основателна.

Ответникът също не участва чрез свой представител в хода на делото, а становище за неоснователност на исковете излага в молба от 21.07.2023 г.

При съвкупния анализ на събрания доказателствен материал, доводите и становищата на страните, съдът намира за установено следното от фактическа страна:

Не е спорно, че страните са обвързани от договор за потребителски кредит. Между тях е постигнато съгласие и сключен договор, по силата на който „Изи Асет Менидджмънт“ АД се е задължил да преде на С. Р. М. сумата от 800,00 лв., която тя да върне за срок от 52 седмици, на 26 вноски, всяка в размер на 36,67 лв., на посочени в договора дати. Във връзка с ползването на предоставените средства страните са уговорили заплащането на 3 фиксирана годишна лихва от 35 %, която е валидна за целия срок на договора и не подлежи на промяна. Общо дължимата сума по договора е 953,42 лв., като тя включва размера на заемната сума и възнаградителната лихва.

Годишният процент на разходите в договора е посочено, че е 40,88 %, изчислен съгласно ЗПК, при съобразяване на следните допускания: договорът ще е валиден за посочени в него срок, всяка страна ще изпълни точни задълженията си по него, няма да се начисляват разходи за събиране, лихва за забава и неустойка за неизпълнение на някое от задълженията, както и други разходи освен посочените в договора.

При сключване на договора М. се е задължила в 3-дневен срок от сключването на договора да представи едно от следните обезпечения: 1) две физически лица поръчители, всяко от което да представи служебна бележка от работодателя ди с нетен размер на осигурителния доход от 1 000,00 лв., което да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор, сключен с „Изи Асет Менидджмънт“ АД, да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към дружи банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „редовен“; 2) банкова гаранция с бенефициер заемателя за сумата по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора или 3) одобрено от заемателя дружество гарант, което предоставя гаранционни сделки (чл. 4).

Съгласно договора заемателят има право във всеки момент да получи извлечение под формата на погасителен план; по всяко време да погаси изцяло или от части задълженията си по договор за паричен зае, като намали разходите по договорната връзка; в 14-дневен срок о сключване на договора да се откаже от него без да дължи обезщетение или неустойки и без да посочва причини, чрез уведомяване на кредитора на хартиен или друг траен носител. Км договора е изготвен погасителен план с отразена схема за погасяване на задълженията на двадесет и шест вноски с посочване падежа на всяка от тях с общ размер на всяка вноска от 65,00 лв., включваща: главница, лихва и възнаграждение по договор за гаранция.

В деня на сключване на договора за кредит между „Файненшъл България“ ЕООД и С. Р. М. е постигнато съгласие и сключен договор, по 4 силата на който „Файненшъл България“ ЕООД се е задължил да обезпечи изпълнението на задължението по договор за паричен заем, сключен между С.

Р. М. и „Изи Асет Менидджмънт“ АД, включващи заемна сума от 800,00 лв. и договорно възнаграждение срещу заплащане на възнаграждение в размер на 736,58 лв., изпълнение за което се дължи на части с падежи падежа на задълженията по договора за паричен заем, по който е поето задължение за обезпечаване на изпълнението. В договора „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластен да приема вместо гаранта „Файненшъл България“ ЕООД изпълнението на задълженията по потребителя за заплащане на възнаграждение по договора и всички други вземанията на гаранта по договора-.

При установените факти съдът приема следното от правна страна.

Съдът е сезиран с искове за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит поради противоречие със закона с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД и при условията на евентуалност за прогласяване нищожност на клауза в договора като неравноправна и противоречаща на добрите нрави с правна квалификация чл. 26, ал. 4, вр. чл.

26, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП, чл. 26, пр. 2-ро ЗЗД, вр. чл. 19, ал.

4 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 3-то ЗЗД.

Между страните е постигнато съгласие и сключен договор за кредит.

Договорът е потребителски, тъй като страните по него са потребител (физическо лице, което използва заемните средства за лични нужди, доколкото по делото няма данни при сключването на договора ищецът да е действал в рамките на своята професионална или търговска дейност, което би изключило качеството му на потребител) и небанкова финансова институция – търговец. Той попада в приложното поле на Закона за потребителските договори.

Съгласно разпоредба на чл. 22 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени императивните законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите, а именно изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9.

Ищецът поддържа, че договорната връзка е недействителна поради пороци в нейното съдържание – непосочване начина на формиране на 5 договорната лихва; непосочване на допусканията, които са взети предвид при определяне процента на годишните разходи; неправилно изчисляване размера на разходите без да се отчитат разходите по гаранционната сделка, довело до заобикаляне на въведените ограничени в размера на ГПР-то по договори за потребителски договор.

Първото основание за недействителност, свързано с размера на договорната лихва, съдът намира за неоснователно.

При сключването на договора, във връзка с ползването на предоставените в заем средства, страните са уговорили заплащането на фиксирана лихва в размер на 35 %, приложима на годишна база. В този случай (при включването на уговорка за фиксирана лихва) законът не поставя изискване в договора да се включват клаузи, които да разписват методика относно начина на формиране на възнаграждението на кредитора (арг. чл. 11, т. 9, вр. чл. 33а ЗПК).

В договорната връзка (чл. 8) са посочени допусканията, които са взети предвид при определяне годишния процент на разходите, в съответствие с изискването на чл. 11, т. 10 ЗПК, с оглед на което съдът приема за неоснователно е оплакването, че в договора не е посочен начина на формиране на ГПР-то.

Годишният процент на разходите по кредит изразява общите разходи по кредита за потребителя (настоящи и бъдещи), изразени като годишен процент от общия размер на кредита, когато е приложимо (чл. 19, ал. 1 ЗПК), като той включва и разходите, посочени в чл. 19 на Директива 2008/48. То (ГПР-то) се основава на базовото допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване на условията и сроковете, предвидени в договора за кредит.

Правилата във връзка с ГПР-то са императивни, като според практиката на СЕС те се считат нарушени, когато ГПР-то е посочено в диапазон (Решение от 19.09.2019г. по дело С-290/19), не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване (Решение от 20 септември 2018 г. по дело C‑448/17), посочен е по-нисък размер на ГПР-то от реално договорения, което е определено като заблуждаващи търговска практика (Определение от 16.11.10 г. по дело С–76/10). СЕС приема в практиката си, че съдът следи служебно за спазване правилата във връзка с формирането на ГПР-то и 6 прогласява недействителност на договора при нарушаването им (Решение от 21 април 2016 г. по дело C 377/14).