Акт от 18.06.2020, Окръжен съд - Габрово

Р

Е Ш Е

Н И Е № 106 гр. Габрово, 18.06.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Габровският окръжен съд, в открито съдебно заседание на девети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПОЛИНА ПЕНКОВА

ЧЛЕНОВЕ:

КРЕМЕНА ГОЛЕМАНОВА

ИВА ДИМОВА при секретаря Весела Килифарева, като разгледа докладваното от съдията Димова в.гр.д. № 103 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Й.Н.Р., депозирана чрез процесуалния му представител адв. Р.Х.-К., против решение № 56 от 04.02.2020 г. по гр.д. № 2162/2019 г. на Районен съд – Габрово, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Й.Н.Р. против Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - град Габрово осъдителен иск за заплащане на сумата от 1989,85 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд в периода от 11.11.2016 г. - 11.11.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното ѝ изплащане. Присъдени са и разноски.

В законният срок решението е обжалвано от Й.Н.Р., чрез процесуалният му представител адв. Р. Х. ***, като неправилно и незаконосъобразно. В жалбата подрбно се излагат следните основни възражения:

Неправилно първата инстанция приела, че разпоредбите на Кодекса на труда и издадената въз основа на него Наредба за структурата и организацията на работната заплата, както и ЗДСл. не намират субсидиарно приложение към служебното правоотношение на ищеца, възникнало при условията на ЗМВР и не е налице празнота в закона.

Цитираната от РС съдебна практика- Р. № 197 от 07.10.2019г. гр.д № 786/2019г., IV г.о. ВКС, освен, че касаела различен правен въпрос и отношения, сочела обратното по смисъл на приетото от първата инстанция. Съгласно

Р. № 311 от 8.01.2019г. на ВКС по гр.д.№ 1144/2018г., от същото IV- то ГО, т. 23 от ТР № 6 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, както и Р. № 45 от 18.03.2016г., на ВКС по гр.д № 3231/ 2015г.

III г.о., съдебните актове следвали основния правен принцип за равенство и недопускане на дискриминация, закрепен в чл.6 от Конституцията на Република България и чл.14 Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. С

Решение № 311 от 8.01.2019г. на ВКС по гр.д. №1144/2018г., постановено но чл. 290 ГПК, било прието принципно разрешение на въпроса следва ли да намерят субсидиарно приложение разпоредбите на ЗДСл. и КТ относно допълнителни възнаграждения по чл.261 КТ- заплащане на нощен труд и чл.264 КТ- трудово възнаграждение за работа през официалните празници, както на служители в системата на МВР, така и спрямо работниците и служителите по трудово правоотношение. В случая възприемането на обратното разрешение на поставения материалноправен въпрос, както е постъпил районният съд, водело до лишаване на държавните служители в системата на МВР от тези допълнителни възнаграждения и ги поставяло в неравностойно положение, както спрямо останалите държавни служители, така и спрямо работниците и служителите по трудово правоотношение, които получават такива допълнителни възнаграждения, съгласно разпоредбите на чл.261 КТ и чл.264 КТ.

Неправилно първата инстанция приела, че в случая не е налице празнота в закона, а ставало въпрос за законодателно решение. След като в ЗМВР и подзаконовите му нормативи нямало регламент относно преобразуването на часовете положен нощен труд към дневен такъв с конкретен коефициент, то липсвала специална норма относно тази хипотеза спрямо общата такава в чл.9 ал.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и следвало да бъде приложен чл. 46, ал. 2 от ЗНА - при липса на специална норма субсидиарно да се приложи именно регламентът на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /обн. ДВ. бр.9 от 26 януари 2007г./. Това било прието от почти всички Окръжни съдилища. В случая не ставало въпрос за законодателно решение, както приел Районният съд, а за решение на министъра на вътрешните работи, който издал действалата в процесния период Наредба 81213-776/29.07.2016г.

Допълнителен аргумент, обуславящ субсидираното приложение на друг нормативен акт, при липса на изрично уредено заплащане в ЗМВР, бил нормата на чл. 67 ал.3 от Закона за държавните служители, който също намирал приложение по отношение на ЗМВР и съгласно който размерите на допълнителните възнаграждения по ал.7. т.1-5, както и редът за получаването им се определят с наредба на МС и не могат да бъдат по- ниски от определените в трудовото законодателство. В този смисъл НСОРЗ, като наредба от общото трудово законодателство, намирала приложение, след като в другите специални подзаконови нормативни актове, в случая ЗМВР, е налице празнота или са предвидени по-неблагопрнятни разпоредби относно условията и размерите на допълнителните възнаграждения и редът за получаването им, както ВКС приел в решение № 311 от 8.01.2019г. на ВКС по гр.д.№ 1144/2018 г.

Налице била конкретна разпоредба съдържаща се в специалния закон ЗМВР, уреждаща правата на служителите, които полагат нощен труд, която препращала към приложение на КТ- чл.188, ал.2 от ЗМВР.

Нормата на чл.188, ал.2 от ЗМВР изрично предвиждала: "държавните служители, които полагат труд за времето между 22:00 и 06:00 часа се ползват със специална закрила по Кодекса на труда". Специалната закрила сама по себе си включвала действието на разпоредбите на по-високия нормативен акт.

Съгласно чл. 15 ал. 3 от Закона за нормативните актове, ако постановление, правилник, наредба или инструкция противоречат на нормативен акт от по-висока степен, правораздавателните органи прилагали по-високия по степен акт. Първата инстанция приела, че не е налице противоречие между нормите на чл.179 ал. 2 и чл.188 ал. 2 от ЗМВР, без да изложи мотиви защо смята така.

Неправилни били изводите на първата инстанция и относно неприложението на коефициента за преобразуване на труда. Нормата на чл. 187 ал.З от ЗМВР само определяла максималния брой часове нощен труд, който е допустимо да полагат служителите на МВР, но възможна продължителност и допустима продължителност били различни понятия. Нормалната продължителност на дневното работно време, установено при подневно отчитане на работното време на държавните служители в МВР, била 8 часа, а за работещите на 8, 12 или 24 часови смени в системата на МВР работното време се изчислявало сумирано за тримесечен период с възможност за полагане на труд и през нощта между 22,00 и 6.00ч., като работните часове не следвало да надвишават средно

8 часа за всеки 24-часов период /чл. 187 ал 3 ЗМВР/. Осем-часовото ограничение при полагане на нощен труд на смени касаело случаите на сумирано изчисляване на работното време за тримесечен период, а не случаите на подневно отчитане на работното време, което е различна форма на отчитане на труда. В ЗМВР липсвала разпоредба, която да установява нормалната продължителност на нощното работно време при подневно отчитане на работното време. При подобна празнота в специалния закон следвало да се приложи общото правило на чл. 140 ал. 1 КТ.

Нормата на чл. 9 от Наредбата уреждала различни хипотези- разпоредбите на ал. 1 и ал. 3 визирали условия за "увеличаване" на трудово възнаграждение с определен коефициент, а разпоредбата на ал.2 се отнасяла единствено до изчисляване на положения труд като стойност в часове при сумирано изчисляване на работно време. Това било общо правило, а не специално, поради което е приложимо не само при "продължителност на нощното време, по-малка от продължителността на дневното". Предвидената възможност в специалния закон ЗМВР нощния труд да не надвишава осем часа не можела да бъде основание да бъдат поставени държавните служители, работещи в системата на МВР, в неравностойно положение и положеният от тях през нощта труд да не се приравнява на дневен, както се процедира по отношение на работниците, полагащи труд по трудови правоотношения регулирани по КТ.

Неправилно районният съд отхвърлил предявения иск, с мотив, че в процесния случай не е налице положен извънреден труд по смисъла на чл.143 ал.1 КТ, както и неправилно се позовал на писмо с изх.№ 94-НН-198 от 29.08.2011г. на Министерство на труда и социалната политика. Изложените в тази насока съображения били в противоречие със съдебната практика, а писмата нямали нормативен характер.

Решението на Районният съд било в противоречие с цялото национално законодателство, включително и с всички международни актове, по които България е страна, за това оставал нелогичен извода на съда - защо конституционно гарантирани права не следвало да се прилагат за служебните правоотношения на държавните служители от системата на МВР, след като върховният закон не правел такова разделение, а гарантирал равенство на правата на всички лица предоставящи наемен труд, без оглед на спецификите на правоотношението. Пример в това отношение била дейността по охраната и наблюдението на държавната граница, където в съвместни наряди тези задължения се изпълняват от държавни служители със статут по ЗМВР заедно с лица работещи по трудови правоотношения /назначени на длъжност „сътрудник охрана"/, при което за една и съща работа като продължителност и с еднакъв начален и краен час на работното време, за първите това преизчисляване не се прилага, докато за вторите се прилага. Такова неравенство не било оправдано от преследването на законова или социална цел и представлявало пряка дискриминация на база служебно положение, спрямо държавните служители в МВР, полагащи нощен труд.

По изложените съображения в конкретната хипотеза следвало да бъде приложен чл. 9 ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата по аналогия и по отношение на лицата със служебно правоотношение в МВР, поради празнота в правната уредба. Съгласно експертизата дължимото на ищеца възнаграждение за 284 часа извънреден труд за процесния период било в размер на 1989,85 лева. От тази сума не следвало да се приспада заплатеното от ответника възнаграждение за нощен труд по 0, 25 лв. на час в размер на 497,25 лв. за целия период. Нормите на чл. 9 ал. 2 НСОРЗ и на чл. 8 от НСОРЗ се прилагали едновременно, като при сумарно изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент 1.143 и за същите тези нощни часове се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен труд по 0. 25 лв. за час, защото става дума за две различни основания за заплащането на допълнителни възнаграждения /Р. № 14 от 27.03.2012г. на ВКС по г р. д. № 405/2011г., TV г.о., ГК./. Обезщетението на ищеца следвало да бъде определено, съгласно заключението на вещото лице в т.3, втора част – ставка за извънреден труд, тъй като исковата претенция в настоящия процес касаела положен извънреден труд, получен чрез преизчисляване на положения от ищеца нощен труд с коефициент 1.143, съгласно чл.9 ал.2 от НСОРЗ, който не е отчетен от ответника ОД на МВР Габрово.

Претендирано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което да се уважи предявеният иск с правно основание чл.179 ал.1, във вр. чл.178 ал.1 т.З ЗМВР за сумата 1989,85 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции, като за въззивното производство на осн. чл.38 ал. 1 във вр. с ал. 2 от Закона за адвокатурата съдът да определи адвокатско възнаграждението за работа за един адвокат и процесуално представителство пред Окръжен съд -Габрово в предвидените размери от Наредба № 1/ 09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения.

В отговора на въззивната жалба се излагат следните възражения:

Доколкото продължителността на нощното работно време не била по-малка от тази на дневното за служителите на МВР по специалния ЗМВР, не се налагало преобразуване на нощните часове в дневни по смисъла на чл.9 ал.2 от НСОРЗ и не била необходима методология за отчитане нормата на фактически положен труд, т.е. нямало празнота в специалната уредба, която да бъде запълвана с общата трудова норма по чл.9 ал.2 от НСОРЗ. В този смисъл били цитираните от съда решения на ВКС- Р.