Определение № 2360 от 21.09.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2360 гр. Бургас, 21.09.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Калина Ст. Пенева

Кремена Ил. Лазарова като разгледа докладваното от Калина Ст. Пенева Въззивно частно гражданско дело № 20232100501554 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.413, ал.2 от Гражданския процесуален кодекс.

Постъпила е частна жалба от „Кредит инс” АД, ЕИК 205997727, със седалище и адрес на управление: гр.София 1606, бул.”Цар Борис III” № 19, вх.В, ет.1, ап.6, представлявано от Марио Алексиев, чрез адв. Ренета Даньовска срещу разпореждане № 8547/15.08.2023 год. по ч.гр.д. № 4880/2023 год. по описа на Бургаския районен съд, с което е отхвърлено заявлението на „Кредит инс” АД срещу длъжника М. А. М. от гр. Б., ул. „С. К.

О.” № **, ет. *, ЕГН **********, за вземания произтичащи от договор за потребителски кредит „Екстра” № ДЗ010676/16.08.2022 год., сключен между страните, в частта, касаеща вземанията за: 144 лв. - договорна лихва, 44,52 лв. - мораторна лихва, и не е присъден пълния размер на разноските на заявителя направени пред районния съд.

В частната жалба се твърди, че обжалваното разпореждане е неправилно. Оспорени като необосновани са изводите на районния съд, че процесният договор за кредит е сключен в разрез с целта на ЗПК. Твърди се, че разходите за възнаграждението за „гаранцията“ дадена като обезпечение по договора за кредит, не следва да се включват в годишния процент на разходите /ГПР/ за потребителския кредит, тъй като задължението за плащане 1 на това възнаграждение произтича от друго, различно правоотношение за осигурен гарант-поръчител, а изводите на съда за противното са незаконосъобразни. Твърди се, че подаденото заявление следва да бъде уважено изцяло. Сочи се, че по делото са направени разходи от заявителя за държавна такса от 25 лв. и за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв., които следва да бъдат присъдени в пълен размер. Направено е искане за отмяна на обжалваното разпореждане и за уважаване на заявлението за претендираните лихви, с присъждане на пълния размер на направените разноски. Поискано е и присъждане на разноските направени пред окръжния съд в общ размер от 415 лв., от които 400 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение и 15 лв. за заплатена държавна такса.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и събраните доказателства, намира от фактическа и правна страна следното :

Частната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице и е ДОПУСТИМА.

Разгледана

ОСНОВАТЕЛНА. по същество, частната жалба е ЧАСТИЧНО

Районният съд е сезиран с искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от заявителя „Кредит инс” АД срещу длъжника М. А. М. от гр. Б., ЕГН **********, за вземания произтичащи от договор за потребителски кредит „Екстра” № ДЗ010676/16.08.2022 год., сключен между страните, между които и процесните вземания. Заявлението е уважено частично, като е издадена заповед № 2391/15.08.2023 год. по ч.гр.д.№ 4880/2023 год. по описа на Бургаския районен съд, по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено длъжникът М. А. М. от гр. Б., ул. „С. К. О.” № **, ет. *, ЕГН – **********, да заплати на кредитора „Кредит инс” АД, ЕИК 205997727, седалище и адрес на управление: гр.София 1606, бул.”Цар Борис III” № 19, вх.В, ет.1, ап.6, представлявано от Марио Алексиев сумата от 533,57 лв., представляваща неплатена главница по договор за потребителски кредит „Екстра” № ДЗ010676/16.08.2022 год., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата , считано от датата на подаване на заявлението – 14.08.2023 год. до окончателното изплащане на вземането, както и деловодни разноски в размер на 68,47 лв., в т.ч. 50 лв. – 2 адвокатски хонорар и 18,47 лв. – държавна такса.

За да отхвърли заявлението относно останалите претенции на заявителя, касаещи вземанията за договорна лихва за периода от 16.09.2022 год. до 16.05.2023 год. в размер на 144 лв. и мораторна лихва за забавени плащания от 17.09.2022 год. до 14.08.2023 год. в размер на 44,52 лв., районният съд е приел, че договорът за потребителски кредит е изначално недействителен на основание чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.22 и чл.23 от ЗПК и по него потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респ. неплатения остатък. Приел е, че договорът за кредит е сключен в разрез с целта по чл.2 от ЗПК, при неизгодни за потребителя условия, които икономически по-силната страна е наложила сключването на договор за предостявяне на поръчителство /с дружество – гарант/, и то избрано от нея, като условие за отпускане на кредита, а възнаграждението на поръчителя/гаранта да се администрира също от нея, като със сключване на договора за предоставяне на поръчителство/гарант се цели заобикаляне и на разпоредбите на чл.10а и чл.33 от ЗПК, т.к. сумите, платени като възнаграждение за „поръчителството“, в крайна сметка се инкасират от „Кредит инс“ АД. Районният съд е определил размера на разноските дължими в полза на заявителя съобразно уважената част на заявлението, но в занижен размер, като не е зачел ограниченията за минималните размери на адвокатските възнаграждения наложени с Наредба № 1/2004 год. на ВАдв.С, с мотива, че в случая те не отговарят на легитимни цели, включително и установените с чл.101, пар.1 от ДФЕС - така Решение на Съда на ЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16.

Видно от съдържанието на електронния пакет по ч.гр.д.№ 4880/2023 год. по описа на Бургаския районен съд и приложения към заявлението договор за потребителски кредит, в който като приложение 1 е инкорпориран и погасителен план – неразделна част от договора съгласно т.2.4, заявителят е предоставил на длъжника сумата от 600 лв., която следва да бъде върната при условията на договора на 9 равни месечни вноски с краен срок 16.05.2023 г. , при уговорен годишен лихвен процент в размер на 36 ,00 % и годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на

49,7 %. Посочено е, че задължението по кредита е обезпечено с договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитодателя юридическо лице /гарант/, а от погасителния план се установява, че като част от определената месечна 3 вноска е включен и размера на т.н. “гаранция“ – т.е. възнаграждението договорено като дължимо на поръчителя /гаранта/. По твърдение на заявителя, длъжникът по договора е извършил частично плащане само на първата погасителна вноска на 16.09.2022 год., като не е извършил други плащания и дължи претендираните вземания.

Разпоредбите на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, дават възможност на съда в заповедното производство служебно да извърши проверка дали искането по заявлението не противоречи на закона и на добрите нрави, както и дали вземането се основава на неравноправна клауза. Съдържанието на процесния договор за кредит дава основание на съда да счете, че с включването в погасителния план - неразделна част от договора, освен на договорените задължения за заплащане на главница и договорна лихва, още и на т.н. “сума за гаранция“, представляваща възнаграждение на поръчителя /гаранта/ по договора за поръчителство, размерът на ГПР надвишава този предвиден в чл.19, ал.4 от ЗПК. Самото включване на вземането за възнаграждение по договора за поръчителство в погасителния план по договора за кредит, опровергава твърдението на частния жалбоподател, че е налице отделно правоотношение, поради което възражението на частния жалбоподател в този смисъл, не се споделя от съда. Съгласно чл. 19, ал.4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ. Разпоредбата на чл.19, ал.5 от ЗПК изрично сочи, че клаузи в договор, надвишаващи определените размери по ал. 4 на чл. 19 от ЗПК, се считат за нищожни. Настоящият съд споделя изводите на районния съд относно това, че дължимото възнаграждение в полза на поръчителя-гаранта по процесния договор за кредит е част от разходите по кредита и следва да бъде включен при изчисляване на ГПР, в резултат на което е превишен предела посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК, но на осн. чл.19, ал.5 от ЗПК счита, че е налице нищожност единствено на клаузата по договора въз основа на която се надвишава стойността по ал.4 на чл.19, а не на целия договор.

Процесният договор може да съществува и без тази клауза, поради което настоящият съд не споделя извода на районния съд, че представеният договор за потребителски кредит е изцяло недействителен. Ето защо следва да се приеме, че в останалите части договорът произвежда действие.

4

Възнаградителната лихва е компонент от ГПР, съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК и размерът й подлежи на договаряне, като единственото условие е същата, общо с другите разходи по кредита, формиращи ГПР, да не надвишават пет пъти размера на законната лихва по просрочените задължения в левове и във валута, определени с Постановление на МС, което в случая е спазено, като за размера на ГПР следва да се съди по отразения в договора процент. Определеният по договора ГПР, в размер на 49,7 %, е в границите на законодателно заложения максимален праг и не сочи нищожност на тази клауза на осн. чл. 19, ал.5 от ЗПК, поради което договорената с процесния договор възнаградителна /договорна/ лихва е дължима от длъжника за целия период на действие на договора, като в тази част подаденото заявление следва да бъде уважено.

Заплащането на мораторна лихва е акцесорна законова последица от неплащането на задълженията в срок, като с оглед заявения момент на спиране на плащанията от длъжника, съдът намира, че подаденото заявление следва да бъде уважено и относно претенциите за мораторна лихва за периода от 27.09.2022 год. до 13.08.2023 год.

В настоящото производство съдът няма правомощия да изчислява точния размер на претендираните вземания, като за това изхожда от размерите посочени в заявлението, поради което заявлението следва да бъде уважено за посочените в него суми, представляващи договорна и мораторна лихва.

Като е приел обратното на изложеното по-горе, районният съд е постановил неправилно разпореждане – постановено в противоречие с материалния закон – чл.19, ал.5 от ЗПК, което следва да бъде отменено от настоящия съд, в частта, с която заявлението е отхвърлено за вземанията за договорна лихва за периода от 16.09.2022 год. до 16.05.2023 год. в размер на 144 лв. и мораторна лихва за забавени плащания от 17.09.2022 год. до 13.08.2023 год. в размер на 44,52 лв., като бъде постановено издаване на заповед за изпълнение за вземанията в тези части. В тези части частната жалба се явява основателна.

Тъй като заявлението е подадено на 14.08.2023 год., от който момент върху главницата е дължима законна лихва /присъдена със заповедта/, мораторната лихва се дължи до 13.08.2023 год. включително, като не се 5 дължи за датата на подаване на заявлението - 14.08.2023 год. В тази част, макар и по други съображения, отхвърлителното разпореждане се явява правилно, а частната жалба като неоснователна следва да бъде оставена без уважение.

Принципът на правото на ЕС за пропорционалност, както и разясненията съгласно цитираната от районния съд практика на СЕС, действително дават възможност на съдилищата при определени предпоставки да определят и пониски размери на адвокатските възнаграждения, от тези, приети като минимални по вътрешното право. Ето защо, настоящият съд принципно споделя становището на районния съд, че може да бъде извършено определяне и присъждане на по-нисък размер на адвокатско възнаграждение от договорения и заплатен от заявителя размер, дори възнаграждението да е в минималния размер определен по вътрешното право. Това обаче не може да бъде извършено служебно от съда, а само при надлежно възражение от насрещната страна, каквото липсва в тази едностранна фаза на процеса.

Тъй като заявеният материален интерес е удовлетворен изцяло, в полза на заявителя са дължими разноските направени пред районния съд в пълен размер. Пред районния съд заявителят е направил разноски за заплатена държавна такса в размер на 25 лв. и 450 лв. за адвокатско възнаграждение – т.е. разноски в размер на общо 475 лв., от които със заповедта са присъдени 68,47 лв., като е дължима и следва да се присъди разликата от 406,53 лв.