Решение № 68 от 13.03.2024, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 68 гр. Смолян, 13.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Сийка Златанова при участието на секретаря Сирма Купенова като разгледа докладваното от Сийка Златанова Гражданско дело № 20235440100934 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът Н. В. Н. от гр. Смолян е предявил срещу „***“ АД, представлявано от *** и Ангел В. *** и „***“ ЕООД, представлявано от *** субективно искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на договор за паричен заем № 4573881/25.08.2022 г., сключен с първия ответник и за нищожност на договор за предоставяне на гаранция № 4573881/25.08.2022 г. , сключен между него и ответника „***“ ЕООД като накърняващи добрите нрави по чл. 26, ал. 1, предл.трето ЗЗД.

Претендира за деловодните разноски.

Фактическите твърдения, на които ищецът основава исковете, се свеждат до следното:

Страна е по Договор за паричен заем № 4573881/25.08.2022 г., сключен с ответника „***“ АД, по който е получил кредит в размер на 1000 лв. и общо дължима сума 1 082,62 лв., платима на 22 седмични вноски, при ГПР 41,15 %. Действителният размер на двуседмичната погасителна вноска не е 98,42 лв. /чл. 3 от договора/, а 136 лв., тъй като към нея е включена и сумата от 37,58 лв. – възнаграждение за предоставяне на гаранция, дължим по силата на договора за кредит, независимо, че се сочи, че се дължи въз основа на Договор за предоставяне на гаранция № 4573881 от 25.08.2022 г., сключен с „***" ЕООД. Счита, че договорът за гаранция всъщност е част от договора за кредит, но е обособен като отделен договор, за да се заобиколи ограничението на чл. 19 ал. 4 от Закона за потребителския кредит, който забранява годишния процент на разходите (ГПР) да бъде по-голям от 1 петкратния размер на законната лихва. В погасителния план като общо дължима сума с включена главница, лихва и неустойка е посочена сумата от 1 496 лева.

Счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като при сключването му е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. В случая потребителят е поел задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция, което съществено е оскъпило ползвания от него паричен ресурс. Същото по своето естество представлява скрита възнаградителна лихва, водеща до неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора. Предвидените в него допълнителни плащания заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно максималния размер на годишния процент на разходите. Разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи надвишават 50 процента на годишна база от стойността на кредита. Дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал.

4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. Действителният размер на ГПР надвишава 50 %, което води и до недействителност на договора.

Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на непогасената главница.

Сключеният между ищеца и „***" ЕООД договор за предоставяне на гаранция № 4573881/25.08.2022 г. е нищожен поради противоречието му с добрите нрави - чл. 26, ал.1, предл. III ЗЗД. Ищецът-потребител е бил поставен в положение, при което отпускането на кредит е поставено в зависимост от сключването на възмезден обезпечителен-договор с икономически свързано със заемодателя лице, посочено от самия него. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен в деня на отпускане на кредита, с юридическо лицетърговец, което по занятие сключва възмездни обезпечителни сделки, с които обезпечава чужда гражданска отговорност, запазвайки си правото на регрес спрямо длъжника. В случая договореното в полза на гаранта възнаграждение, всъщност представлява скрита възнаградителна лихва по договора за кредит. Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради накърняване на добрите нрави. Този договор е лишен от правна основа, тъй като само привидно преследва легитимни цели. С него едната страна поема само задължения, срещу които не стоят права, тъй като рискът от неплатежоспособността на длъжника е за самия него. Единствена правна последица е нарастване на размера на общото задължение и разходите по кредита, без оглед изправността на длъжника, което е в разрез с нормите на добросъвестността, с установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя, под формата на скрит разход по кредита. Нищожност поради противоречие с добрите е налице при съществена нееквивалентност на престациите, каквато е налице в случая. Претендира за деловодните разноски.

Адв. *** моли да й бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

2

Ответникът „***“ АД в срока по чл. 131 ГПК подава отговор, с който оспорва иска срещу него като неоснователен и моли да бъдат отхвърлен. Оспорва пасивната си материална легитимация, като твърди, че задълженията на ищеца по договора за кредит са погасени от втория ответник по силата на договора за гаранция и то е встъпило в правата на удовлетворения кредитор. Счита, че пасивно отговорен по първия иск е ответникът *** ЕООД.

Заявява, че договорът за заем е действителен и съобразен с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Оспорва възраженията на ищеца за недействителност на договора за кредит. Твърди, че и щецът се е обърнал към дружеството за кредитиране. Дружеството е действало добросъвестно, като на ищеца е предоставен Стандартен европейски формуляр, в който параметрите на кредита са изрично посочени.

Преди да сключи договора, ищецът е знаел както размера на лихвата по кредита и дължимата сума, така и необходимостта да представи обезпечение. Негово право е било да се съгласи с тези условия и да сключи договор или да откаже да сключи договор при тези условия и да се обърне към друга кредитна институция. Съгласно практиката на ВКС, съгласието с параметрите на договора и последващото му подписване от длъжника следва да се приема като изразяване на становище по предложените условия, частен случай на индивидуално уговорена клауза.

Оспорва като неоснователни твърденията на ищеца, че договорът за поръчителство е част от договора за кредит, тъй като такъв договор е сключен между ищеца и „***“ и е подписан от ищеца. Отношенията между заемателя и поръчителите или банката във връзка с предоставяне на обезпечение не са част от кредитното правоотношение. Договорът, с който тези лица уреждат отношенията си, не става част от съдържанието на договора за потребителски кредит. Част от съдържанието на договора за потребителски кредит е единствено акцесорното задължение на заемателя да осигури обезпечение. Основният предмет на договора за поръчителство е различен от основния предмет на договора за потребителски кредит (да се предостави в заем сума, която да бъде върната). Поемането в договор за потребителски заем на акцесорното задължение от заемателя да осигури обезпечение не лишава договора за поръчителство от основен предмет със страни поръчителя и длъжника. Основният предмет на договора за поръчителство не става част от съдържанието на договора за потребителски кредит. Част от съдържанието на договора за потребителски кредит е единствено акцесорното задължение на заемателя да осигури поръчител.

Договорът за потребителски кредит е в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1 т.

10 от Закона за потребителския кредит, който съдържа информация за годишния процент на разходите, посочена е общата сума дължима от потребителя, посочени са и взетите предвид допускания. В годишния процент на разходите по процесния договор е включена само лихвата по кредита, тъй като това е единственият разход по кредита за кредитополучателят.

Обезпеченията, предвидени в чл. 4 от договора за паричен заем, не пораждат разноски по кредита, които да следва да бъдат включени в ГПР и не попадат в понятието „общ разход по 3 кредита за потребителя“, дадено в § 1, т. 1 ДР ЗПК.

Евентуални разходи, свързани с представянето на банкова гаранция, намиране на поръчители или дружество-гарант не могат да бъдат разглеждани като елемент от общия разход по кредита за потребителя. Отношенията/правоотношенията между заемополучателя и поръчителите, заемополучателя и банката, издала гаранцията, заемополучателя и дружеството-гарант са отношения между заемополучателя и трети лица, възникнали преди или след пораждане на правоотношението по договора за кредит. Те не са част от заемното правоотношение и евентуалните разходи, които могат да възникнат във връзка с тези отношения не биха представлявали пряк разход, свързан с кредита и не са задължително условие за получаване на кредита и не обвързано с последици от неизпълнение.

Договорът за предоставяне на гаранция е отделно облигационно правоотношение, с различен правен субект, възникнало след сключване на договора за паричен заем. Отделно сключването на договор за поръчителство е възможност, а не задължение, и може да се замени от други форми на обезпечение. Възнаграждението на дружеството-гарант не е част от заемното правоотношение по Договора за заем и не представлява пряк разход, свързан с кредита. Възнаграждението на дружеството-гарант е насрещна престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит. Същото е дължимо не към Заемодателя, а за предоставена услуга от „***‘‘ ЕООД, като е уговорено да възникне задължение по нея, само при неизпълнение от страна на заемателя на задължението му да представи едно от другите две обезпечения по договора за заем. Разходът по договора за поръчителство не се включва в общия разход по кредита и не се включва в годишния процент на разходите на същия кредит. Възнаграждението по договора за поръчителство не представлява и разход за допълнителна услуга, който трябва да се включи в ГПР, тъй като сключването на договор с дружеството-гарант не е задължително условие за получаване на кредита. Заемополучателят е можел да избира измежду три вида обезпечения, които да представи. Ответникът е нямало как да прогнозира към момента на сключване на договора за паричен заем, кое обезпечение ще избере ищецът, поради което и няма как да предвиди какви разходи за заемателя ще възникнат във връзка с тези обезпечения и какъв би бил техният размер, а и дори да е имало подобна информация, то тези разходи не са във връзка с отпускането на кредита, поради което и не следва да бъдат включени в ГПР.

Годишният процент на разходите по договора е изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ГПК, и неговият размер е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

ГПР е изчислен по определения в Приложение 1 (ЗПК) начин. Годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта /Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/, с оглед на което няма нарушение на чл. 19 от ЗПК. Надвишаването на законовия размер на годишния процент на разходите не води до недействителност на 4 договора. Съгласно чл. 19, ал. 5, само клаузите, с които се надвишава размера на ГПР, се считат за нищожни.

Твърди, че клаузите на договора за кредита са договорени с ищеца индивидуално.

Претендира за деловодните разноски, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от ищеца.

Ответникът „***“ ЕООД в срока по чл. 131 ГПК подава отговор, с който оспорва иска срещу него като неоснователен и моли да бъдат отхвърлен. Прави възражение за липса на пасивна процесуална легитимация, тъй като задълженията по процесните договори са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД с договор за цесия.