Решение № 4596 от 08.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4596 гр. Пловдив, 08.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20265330101914 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. И. К. против „Профи Кредит България“ ЕООД, с която се предявява установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК за прогласяване на нищожността на клауза на Раздел ІІІ-Клиент, т. 3 от допълнително споразумение към договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **** от ***г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 390 лева (198,97 евро) при непредставяне на обезпечение, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща материалноправните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК относно същественото съдържание на договора за потребителски кредит.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № *****от **** г., по силата на който е отпуснат кредит в размер на 600 лв., при фиксиран лихвен процент по заема от 47,50 % и ГПР 57,85 %.

Ищецът посочва, че съгласно чл.10 от ОУ на договора, същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или солидарен длъжник, които да отговарят на посочените в клаузата условия. Съгласно Раздел ІІІКлиент, т. 3 от Допълнително споразумение към договора от **** г., в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на посочените в чл. 10 от ОУ изисквания, се дължала неустойка на кредита в размер на 390 лева (198,97 евро), която следвало да се престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечната вноска за неустойка. Твърди, че е усвоил заемните средства, както и че не е заплатил сумата по процесния договор за заем, както и уговорената сума за неустойка. Поддържа, че клаузата, която предвижда заплащане на неустойка е недействителна, тъй като заобикаляла материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, като осигурявала допълнителна печалба на кредитора. Счита, че предвидената неустойка е загубила присъщата и обезпечителна функция, тъй като с нея не се целяло да се обезщетят вредите на кредитора, както и не кореспондирала с последиците от неизпълнението. Намира, че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави и е в 1 нарушение на изискванията за добросъвестност. Предвид изложените твърдения предявява настоящия иск, моли за неговото уважаване и присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество е депозирало писмен отговор със становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва изложените фактически твърдения за наличие на договорна връзка между страните по процесния договор за кредит и допълнително споразумение към него при твърдяното от ищеца съдържание на правата и задълженията на всяка страна. Излага твърдения, че не са налице сочените от ищеца пороци на договора за кредит. Поддържа, че предназначението на неустойката е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора. Оспорва неустойката да е излязла от присъщите и обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Оспорва твърденията на ищеца за нарушение на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По обхвата на контрола за законосъобразност на клаузата от договора, осъществяван от настоящата инстанция:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор или на отделна негова клауза, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема. Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявения иск само на изложените в исковата молба основания, а именно – нищожност на клаузата за заплащане на неустойка поради противоречие с добрите нрави, както и на наведените други основания в исковата молба.

По същество на правния спор:

Не е спорно по делото, а и това се установява от ангажираните писмени доказателства, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **** от **** г., както и допълнително споразумение към Договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № *** от *** г., по който кредиторът предоставил на кредитополучателя сума в размер на 600 лв. при лихвен процент – 47,50%, ГПР – 57,85 %, дължима за връщане на 10 месечни погасителни 2 вноски, съгласно погасителния план. В договора е посочено, че общата сума за връщане възлиза на 738,23 лв. Съгласно т.3 от допълнителното споразумение към договора при сключване на договора потребителят не е предоставил поисканото от кредитора обезпечение, поради което се дава допълнителен срок от 14 дни за предоставяне на обезпечението и при неспазване на срока ищецът ще дължи неустойка в размер на 390 лв., разсрочена за 10 месеца.

В чл.10 от ОУ са описани обезпеченията, които следва да предостави потребителя на ответника, а именно: банкова гаранция, издадена от българска търговска банка, със срок на валидност равен на ДПК; гаранция, издадена от финансова институция, вписана в регистъра на БНБ, със срок на валидност равен на ДПК; солидарен длъжник, който да отговаря на следните изисквания: физическо лице на възраст между 23 и 64 години, което има осигурителен доход в минимален размер от 1300 лв., да има доказуем доход, който да надвишава месечните разходи по кредита, да работи по безсрочен трудов договор, да работи по настоящия работодател минимум 6 месеца, да не е клиент или солидарен длъжник по договор за потребителски кредит, сключен с КР, да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно наличните данни в информационната система на ЦКР към БНБ; ипотека върху недвижим имот.

Съгласно погасителния план към договора за потребителски кредит за разсрочване на неустойката, последната е дължима на 10 месечни вноски, заедно с главницата и лихвата по кредита.

При така установените фактически обстоятелства, съдът намира от правна страна следното:

Наведеното от ищеца основание за нищожност на клаузата на т.3 от договора е накърняване на добрите нрави. В съдебната практика трайно се приема, че противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са определени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл.9 ЗЗД. Свободата на договаряне пък е рамкирана от императивните разпоредби на закона. Така – решение № 119/ 22.03.2012 г., постановено по гр.д. № 485/ 2011 г. на ВКС.

По отношение на неустойката следва да се имат предвид и задължителните постановки на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, съгласно които като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението. Фактическият състав за пораждане на вземане за неустойка включва изискуемост на главното задължение и неговото пълно или забавено изпълнение от страна на длъжника по договора. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Като примерни критерии дали неустойката излиза извън присъщите й три функции, в същото тълкувателно са посочени:

- естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;

- дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи поръчителство, залог, ипотека и др.;

- вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;

- съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.

3

Съдът намира, че от систематичното тълкуване на клаузите на договора, предвиждащ задължението за неустойка, с останалите клаузи от същия може да се направи несъмнен извод, че предвиденото т.3 от допълнителното споразумение парично задължение в размер на 390 лв. не преследва нито една от присъщите на неустойката функции, а точно обратното - представлява скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за ползването на предоставения от него финансов ресурс. Както се посочи, в чл.10 от ОУ към договора е предвидено, че кредитополучателят следва да предостави на кредитора поне едно от следните обезпечения: гаранция, издадена от финансова институция, вписана в регистъра на БНБ, със срок на валидност равен на ДПК; солидарен длъжник, който да отговаря на следните изисквания: физическо лице на възраст между 23 и 64 години, което има осигурителен доход в минимален размер от 1300 лв., да има доказуем доход, който да надвишава месечните разходи по кредита, да работи по безсрочен трудов договор, да работи по настоящия работодател минимум 6 месеца, да не е клиент или солидарен длъжник по договор за потребителски кредит, сключен с КР, да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно наличните данни в информационната система на ЦКР към БНБ; ипотека върху недвижим имот. При неизпълнение на тези „задължения“ в срок от 14 дни от сключването на договора, се дължи неустойка в размер на 390 лв., която се изплаща разсрочено, като към всяка погасителна вноска се добавя сумата за неустойка в размер на 39 лв. месечно. Това обстоятелство подсилва убеждението, че неустойка цели единствено и само облагодетелстване на кредитора, който се стреми в кратък срок да получи погасяване на вземането му за неустойка, а не за главница. Също така, видно от приложения по делото погасителен план неустойката в размер на 390 лв. е включена в стойността на месечните погасителни вноски, още към момента на сключване на договора и преди изтичане на 14-дневния срок за предоставяне на обезпечение.