Решение № 6495 от 27.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6495 гр. София, 27.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Валерия Банкова

Членове:Петър Ив. Минчев

Йоана Ст. Адова при участието на секретаря Виктория С. Иванова Докова като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело № 20251100505903 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 18.12.2024 г., постановено по гр. д. № 44144/2023 г. по описа на СРС, 45 състав, е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „ДИСК-ЕС“ ЕООД дължи на „А1 България“ ЕАД сумата от 803,18 лева, представляваща сбор от месечни такси и потребление за използване на мобилни услуги за периода 23.06.2022 г. - 01.05.2023 г., дължими по договор № ********* от 20.02.2020 г., ведно със законната лихва от 02.05.2023 г. до изплащането, както и сумата от 41,28 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 27.08.2022 г. - 01.05.2023 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 18.05.2023 г. по гр. д. № 23192/2023 г. на СРС, 45 състав. С решението са били отхвърлени като неоснователни исковете по чл.

422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 12 343,95 лева, представляваща сбор от неустойки при предсрочно прекратяване на договора от 20.02.2020 г., формиран от оставащите до края на договора стандартни месечни такси за всяка от услугите по договора и от стойността на предоставено оборудване, както и сумата от 1051,62 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за неустойка за периода 28.05.2022 г. - 01.05.2023 г., като съгласно изхода от спора съдът е присъдил разноски на двете страни по съразмерност.

Срещу решението, в отхвърлителната част, е подадена въззивна жалба от „А1 България“ ЕАД, в която се поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като договорът за мобилни услуги бил прекратен предсрочно по желание на абоната, поради извършен от същия пренос на услуги към мрежата на 1 друг мобилен оператор, а не развален поради неизпълнение със задължение на мобилния оператор да изпрати писмено предизвестие до абоната. При сбъдване на прекратителното условие, предвидено в ОУ - предсрочно прекратяване на договора в полза на мобилния оператор била дължима неустойка. В случая датата на уговореното прекратяване била определяема още при сключване на договора и зависела изцяло от поведението на абоната, който бил и уведомен за прекратяването, чрез съобщение от създадената от оператора софтуерна система. Изложените от съда мотиви за нищожност на неустойката противоречали на закона и приложимата съдебна практика, тъй като размерът на неустойката бил определен към момента на сключване на договора, а за мобилния оператор липсвала възможност сам да променя този размер.

Прекомерността сама по себе си не правела неустойката нищожна, а последната не излизала извън заложените по закон нейни функции, тъй като обезщетявала и вредите от предсрочното прекратяване на договора. Поддържа, че абонатът като търговец могъл сам да прецени рисковете от сключване на договора, а в случая се прилагало и ограничението по чл. 309 ТЗ. Посочва решение на СЕС, в което се приемало, че дължимата при неспазване на минималния срок на обвързаност сума била неразделна част от цената за предоставяне на услугите, разделена на месечни вноски, без значение как тази сума е квалифицирана. Размерът на неустойката бил съгласуван с КЗП в одобрена от съда спогодба, имаща силата на влязло в сила решение. Моли съда да отмени решението, в обжалваната част и да уважи исковете, както и да му присъди разноските за двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемия „ДИСК-ЕС“ ЕООД, в който се поддържа, че същата е неоснователна, тъй като при предсрочно прекратен договор ищецът претендирал неустойки в размер на сбора от абонаментните такси без отстъпки до края на първоначалния договорен срок, което по съществото си означавало абонатът да продължава да заплаща услуги, които не ползва. Това поставяло страните в неравностойно положение и водело до обогатяване на мобилния оператор за сметка на абоната, и водело до извода, че уговорената неустойка била нищожна като несъответстваща на добрите нрави.

Съдебната практика също приемала, че поради включването на договорените отстъпки в неустойката при прекратяване и отпадналата занапред необходимост от реализиране на разходи за мобилния оператор, същият би получил дори повече от това, което му се следвало при изпълнение на договора. В цитираните от въззивника решения на СЕС не се засягали въпроси относно действителността на уговорена неустойка. Правилото на чл. 309 ТЗ се прилагало единствено при валидна неустоечна клауза, каквато в случая не била налице. От друга страна, ищецът не е доказал неизпълнение на конкретни задължения от страна на абоната, които да са станали повод за прекратяване на договора. При липсата на неизпълнение няма как уговореното прекратяване да е произвело ефект и да се е породила договорна отговорност за заплащане на неустойки.

Ищецът претендирал неустойка за прекратяване на договора, като в същото време представил издадена от него фактура за начисляване на неустойка на друго основание - „предоставено оборудване“, без да докаже фактическото предаване на това оборудване. Моли съда да потвърди решението, в обжалваната част, както и да му присъди разноските.

В срока по чл. 263, ал. 2 ГПК е постъпила и насрещна въззивна жалба от въззиваемия „ДИСК-ЕС“ ЕООД срещу първоинстанционното решение, в осъдителната част. Твърди, че ищецът искал заплащане на фиксиран интернет за шест абонатни номера, но не е представил доказателства за извършена инсталация на услугите, чиято 2 стойност претендира, нито за предаване на устройствата за тези услуги. Изготвените по делото експертизи се основавали единствено на данни от системата на мобилния оператор и на едностранно издадени от него фактури, като счетоводното отразяване не означавало реално представяне на услугите. Необосноваността на заключенията се пренесла и в правните изводи на съда, формирани въз основа на тези заключения.

Ищецът не е доказал възникване на претендираното вземане, поради което искът му се явявал неоснователен. Моли съда да отмени решението, в обжалваната част, и да отхвърли иска.

В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК е постъпил писмен отговор на насрещната въззивна жалба от „А1 България“ ЕАД, който счита жалбата за неоснователна, тъй като от събраните по делото доказателства се установявало, че предоставените за процесния период услуги били активни, а абонатът е осчетоводявал представените му услуги и е ползвал данъчен кредит за тях, което представлявало признание на задължението му по фактурите. При доказаното представяне на услугите месечните такси за тях били дължими независимо от ползването им. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната с насрещната жалба част.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са подадени в срок, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и са процесуално допустими.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът намира постановеното решение за валидно, както и за допустимо.

Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивните му в частта относно фактическите констатации, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят установената от районния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по делото доказателства.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „А1 България“ ЕАД срещу „ДИСК-ЕС“ ЕООД установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за установяване на вземания на ищеца за следните суми: 803,18 лева, представляваща сбор от месечни такси и потребление за използване на мобилни услуги за периода 23.06.2022 г. - 01.05.2023 г., дължими по договор № ********* от 20.02.2020 г., ведно със законната лихва от 02.05.2023 г. до изплащането; 41,28 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 27.08.2022 г. - 01.05.2023 г.; 12 343,95 лева, представляваща сбор от неустойки при предсрочно прекратяване на договора от 20.02.2020 г., формиран от оставащите до края на договора стандартни месечни такси за всяка от услугите по 3 договора и от стойността на предоставено оборудване, ведно със законната лихва от 02.05.2023 г. до изплащането, както и 1051,62 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за неустойка за периода 28.05.2022 г. - 01.05.2023 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 18.05.2023 г. по гр. д. № 23192/2023 г. на СРС, 45 състав.

За да уважи частично исковете районният съд е приел от фактическа и правна страна, че съгласно заявление за смяна на абонат и електронни съобщителни услуги от 13.01.2020 г., предоставяните дотогава електронни съобщителни услуги на „Пауър Маркет“ ЕООД са били прехвърлени на ответника „ДИСК-ЕС“ ЕООД, като партидата на този абонат с ID ********* е създадена на 20.02.2020 г. и към нея за активирани общо 20 бр. услуги за предоставяне на мобилен и на фиксиран интернет за двугодишен период с начална дата 16.02.2022 г. и крайна дата 16.02.2024 г., с предоставени на абоната шест броя устройства, представляващи оборудване. Видно от посоченото в приетата СТЕ услугите по партидата са били активни до 02.09.2022 г., когато са били преустановени изходящите обаждания, а на 02.11.2022 г. са били ограничени входящите и изходящите обаждания, поради неплатени от абоната фактури. На 06.01.2023 г. услугите били автоматично прекратени поради неплащане.

Преди това на 30.05.2022 г. абонатът е извършил пренос на общо 14 броя услуги към мрежата на друг мобилен оператор. Приетата по делото СГЕ установила, че заявлението за смяна на абонат от 31.01.2020 г., е подписано от името на ответника от лице без представителна власт, но в същото време със сключените веднага след това от представител на дружеството договор от 20.02.2020 г. и анекси и допълнения към него възникналото правоотношение било потвърдено. От заключението на ССчЕ се установявало, че за периода м.12.2021 г. - м.06.2022 г. в счетоводството на ответника са осчетоводени фактури по процесното правоотношение и за фактурите е ползван данъчен кредит, като от страна на ответника на 29.06.2022 г. е извършено частично плащане на предоставените услуги в размер на 535,75 лв. Така действията на представителя без представителна власт били потвърдени, висящата недействителност е била санирана и не е била налице нищожност на договора поради липса на съгласие.

Вещите лица по приетата СТЕ установили, че уговорените услуги са били реално предоставени в пълен обем от страна на мобилния оператор до 02.09.2022 г., след което са били частично ограничавани до окончателното им преустановяване на 06.01.2023 г. Така за ответника възникнало задължение да заплати представените по делото фактури за ползваните за периода 23.06.2022 г. - 01.05.2023 г. услуги, което не е било сторено от него в посочения във фактурите срок. Така исковете за установяване на вземания за месечни такси и потребление за използване на мобилните услуги по договора, както и за обезщетение за забава върху тях се явявали основателни.