Решение № 308 от 09.12.2024, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 308 гр. Кюстендил, 06.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Йоана Н. Такова при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело № 20241500500380 по описа за 2024 година

Р. Б. К. с ЕГН **********, чрез пълномощника адв. И. Г. със съдебен адрес:

********* , обжалва Решение № 222/13.05.2024 г., постановено от РС – Дупница по гр.д.

1964 по описа за 2023 г. на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен съдебен акт РС – Дупница е отхвърлил искове на Р. Б. К. от с.Б. срещу *** ООД гр.С. за прогласяване нищожност на клауза за неустойка от договор за кредит и връщане на платена такава от 88.69лв.

Въззивникът излага следните оплаквания:

Счита, че Договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. с чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита е посочен единствено ГПР като процент, но без описание на данните, които са послужили за неговото изчисляване.

Твърди се, че липсва методика за формиране на ГПР и не може да се приеме, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и респ., че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му.

Сочи, че има разминаване между действителния ГПР и посочения такъв в договора.

Счита, че пред първата инстанция е установено, че предвидената в договора неустоечна клауза не изпълнява нито една от функциите й, а единствената цел на тази клауза е да се заобиколят ограниченията на чл. 19 ал. 4 ЗПК. Счита, че е установено, че неустоечната клауза представлява „скрита лихва“- вноските по нея били предвидени да бъдат заплащани с погасителните вноски по кредита, като носят всички белези на 1 договорната лихва и първоинстанционният съд следва да я прогласи за нищожна.

Твърди и, че първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде отменено от въззивнния съд предвид въведеното искане за произнасяне с неприсъствено решение от страна на въззивника и отсъствие на произнасяне по това искане с допустимите по закона съдебни актове - решение по чл.239 ал.1 ГПК за уважаване на предявения иск или определение по чл.239 ал.3 ГПК за отхвърляне на искането и с последица - продължаване на разглеждане на делото по общия ред, като счита, че производството по делото пред първоинстанционния съд следва да продължи от онова процесуално действие на съда, свързано с произнасяне по искането по чл.238 ал.1 ГПК на ищеца.В тази връзка се иска обезсилване на обжалваното решение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, а именно от действието по произнасяне по искането по чл.238 ал.1 ГПК.

Претендират се разноски пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна *** ООД чрез пълномощника ю.к. М.И..Изразява се становище относно искането за постановяване на решение по чл. 238 от ГПК в насока, че същото е преклудирано още в първото по делото съдебно заседание. Сочи се също така, че предявеният иск би следвало да бъде вероятно основателен — да са посочени доказателства, които създават висока вероятност за достоверност на твърдените от ищеца факти, при което е видно, че първоинстанционният съд не е постановил неприсъствено решение поради липсата на доказване на тезата на ищеца изцяло.Счита се, че не е проведено пълно и главно доказване в процеса- не е проведено доказване, което да обуславя уважаването на предявения иск за нищожност на процесния договор- нито по реда на чл. 238 от ГПК, нито по общия ред.

Изразява се становище, което касае дължимостта на възнаградителната лихва, като се поддържа, че е налице изискването на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, което обосновава действителността на вземането за възнаградителна лихва, а същата е била известна на кредитополучателя преди и по време на сключване на договора за кредит.

Излагат се аргументи и по отношение клаузата за неустойка при неизпълнение на задължение, в насока , че със същата кредитополучателят е бил запознат и преди, и по време на сключване на договора. Твърди се, че са били ясно представени всички дължими суми, разходи, както и за риска, който следвало да бъде поет от ищеца по договора. Поддържа се, че следва да се вземе предвид обстоятелството, че кредиторът има право на неустойка само ако е налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата е била уговорена, сочейки съдебна практика в същата насока.

Излага се становище в насока, че клаузата за неустойка не се включва в ГПР.

Сочи се, че нищожността на клаузата за неустойка не води до нищожност на договора за кредит- следователно, неустойката/обезщетението за неизпълнение на договорни задължения, по дефиниция, не попада в общите разходи по кредита и не може да се взема предвид при изчисляване на ГПР.

Моли се за постановяване на решение, с което да бъде потвърдено обжалваното първоинстанционно решение.

Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

Поддържа, че съгласно разпоредбите на европейското законодателство следва да се прилага правилото за „разумни“ съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото страна и те трябвало да бъдат „пропорционални“. В тази насока се твърди , че исковата молба съдържа бланкетни възражения, делото не е с фактическа и правна сложност, не са провеждани разпити на свидетели, както и че по делото не са приемани експертизи. Също така адвокат на страната на ищеца в съдебно заседание не се е явявал в нито едно съдебно заседание.Излага становище, че не е налице нужда от отделна защита по предявените искове. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение 2 на въззивната страна, в случай, че съдът реши да възложи в тежест на ответника сторените разноски в настоящото производство.

КнОС е приел въззивната жалба за допустима – като постъпила в срок, от легитимирана страна и насочена срещу подлежащ на въззивна проверка първоинстанционен съдебен акт.

Въззивният съд счете атакуваното решение за валидно, като намира, че не е налице и твърдяната от въззивника недопустимост поради непостановяване на неприсъствено решение – констатира се, че не са били налице предпоставките за това, тъй като липсва указание до ответника в подобен смисъл-съгл.чл.239,ал.1,т.1 от ГПК .

От фактическа страна се установява следното:

По делото е представен като доказателство и не оспорен договор за потребителски кредит № *** от 31.03.2023 г. С него от една страна ответникът като кредитор и от друга страна – ищецът като кредитополучател са се съгласили ищецът да получи от ответника кредит в размер на 300 лв. В чл. 3 от договора са уговорени следните релевантни за настоящото дело условия: Размер на кредита: 300 лева. Размер на погасителна вноска: 2 х 2.

60 лв. и 9 х 34. 79 лв.; Годишен процент на разходите: 56. 68 %; Брой вноски: 11; Фиксиран лихвен процент: 44. 5 %. Обща сума за плащане: 318.31 лева.

Според чл. 3, ал. 2 от договора, годишният процент на разходите се определя съответно на чл. 19, ал. 2 от ЗПК по формулата на Приложение № 1 към ЗПК и включва единствено уговорената между страните възнаградителна лихва. Договорът служил като разписка, удостоверяваща получаване на заемната сума от страна на кредитополучателя (чл.

4, ал. 1 in fine) В чл. 3, ал. 1, т. 9 от договора е посочено, че в параметрите на кредита влиза обезпечение- поръчител или банкова гаранция по избор на получателя. В чл. 5 от договора са конкретизирани тези обезпечения, като ищецът се е задължил в чл. 5, ал. 2 от договора в тридневен срок от сключване на договора да представи обезпечението.

Според чл. 6. (1) от договора, в случай на забава на която и да е погасителна вноска, кредитополучателят дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата до датата на погасяване на задължението. Същата е в размер на 10 на сто и се определя съгласно чл. 1 от Постановление на МС № 426 /18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, а именно основният лихвен процент на Българската народна банка, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта.

Според чл. 11 от договора, ищецът се е съгласил, че ако не представи договореното в чл.5 обезпечение в тридневен срок, същият дължи неустойка в размер на 88,69 лева, а според чл. 11, ал. 2 от договора дължимата неустойка щяла да се заплати разсроченосъобразно и приложение № 1 към договора начин.

Представено е и Приложение № 1, което е погасителен план към договора. Видно от него, реално първите две вноски е плащане по лихви, след което следващите девет главници и лихви. Към всяка от вноските има начислена неустойка, която за първите две вноски е в размер на 34,40 лева месечно. В крайна сметка по погасителен план вноската с неустойка е равна за всеки месец- 37.00 лева. Крайният размер на дължимата сума е 407. 00 лева.От представените по делото приходни касови ордери в заверени ксероксни копия (л.1011 от делото на ДнРС), които не са оспорени, се установява, че е заплатена изцяло сумата 407 .00 лв.

При горната фактическа обстановка, въззивният съд приема от правна страна следното:

Предявени са: иск за недействителност/ нищожност на клаузата за неустойка – чл.11 от договора, който е с правно основание в чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, както и иск по чл.55,ал.1, пр. I от ЗЗД – за връщане на сумата 88.69лв.като недължимо платена – при начална липса на основание .

Безспорно е, че между страните е възникнало правоотношение с предмет 3 предоставяне на потребителски кредит от ответното дружество на ищеца. Процесният договор като страни, предмет и съдържание попада под обхвата на ЗПК. Ищецът като страна по същият има правен интерес по съдебен ред да обяви целият договор или отделни негови клаузи за нищожни- т.е. искът по чл.26 ЗЗД е допустим.

Същият е и основателен.Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК към "общ разход по кредита за потребителя" следва да се включи неустойката, която по начина, по който е уговорена, няма за цел да санкционира потребителя за неизпълнение на негово същинско задължение по кредита, а представлява допълнително възнаграждение за кредитора. Като не е сторено това- не е включена стойността на неустойката- е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 11 от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка в размер на 88.69 лева при неизпълнение на задължението по чл. 5 за осигуряване в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от закона цел. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договорът за кредит.

Освен това, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която цели единствено постигането на неоснователно обогатяване, тя е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, като уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.