Определение № 3019 от 17.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3019 гр. София, 17.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20248002100959 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №11955/15.12.2023г. на К. Г. И., чрез адв. М. – П. срещу решение №429/10.11.2023г. по в. гр. дело №20234400500590 по описа за 2023г. на Окръжен съд [населено място], с което е потвърдено Решение №1008/05.07.2023г., постановено по гр. дело № 1463/2023г. по описа на Районен съд - [населено място], с което е отхвърлен предявеният от касаторката иск за делба на недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в [населено място]. Жалбоподателката счита, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в Тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наред с това посочва, че материалноправният въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Отделно от изложеното, твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Счита, че от показанията на свидетелите не може да се изведе обоснован извод за упражнено владение от ответника Й. Д. по смисъла на чл. 68, ал.1 от ЗС, което съответно да е манифестирано явно пред другия съсобственик, т.е. ответникът не е притежавал качеството владелец, а държател на имота. По тези съображения счита, че решението е необосновано, постановено при неправилно възприемане на фактическата обстановка и неправилен анализ на събраните доказателства, поради което моли да се отмени. В изложението, касаторът посочва касационните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК противоречие с множество решения, формирали практика на ВКС и по чл. 280, ал. 2 ГПК решението е очевидно неправилно. На първо място счита, че наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се установява, тъй като обжалваното решение противоречи на РЕШЕНИЕ №140/17.03.2006г. по гр. дело №797/2005г., РЕШЕНИЕ №291/09.08.2010г. по гр. дело №859/2009г., РЕШЕНИЕ №115/28.10.2016г. по гр. д. №977/2016г. РЕШЕНИЕ №270 от 20.05.2010г. по гр. д.

№1162/2009г., РЕШЕНИЕ №1222 от 03.11.2008г. по гр. д. №3941/2007г., РЕШЕНИЕ №302 от 24.06.2011г. на ВКС по гр. д. №1168/2010г., РЕШЕНИЕ №596 от 30.06.2010г. на ВКС по гр. д. № 1534/2009г. На второ място, твърди, че Решение №429 от 10.11.2023г. страда от очевидна неправилност, което е предпоставка за допускане на касационно обжалване. На следващо място излага, че решението е неправилно, поради което на основание чл. 281, т. 3 ГПК подлежи на 1 отмяна, тъй като е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Отделно от това счита, че е налице и касационно основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Излага, че разглеждането на касационната жалба ще допринесе за точното прилагане на закона, ще се стигне до отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика, на непълноти и неясноти на правните норми, както и за развитието на правото, като се разгледат следните съществени материално правни въпроси:

1. Следва ли лицето упражняващо фактическа власт върху имота за собственика, когато промени намерението си и започне да държи същия за себе си, да доведе тази промяна до знанието на собственика?

2. Приложими ли са изискванията за придобиване по давност на сънаследствена идеална част и към съсобствена идеална част и чия е тежестта за оборване на презумцията на чл. 69 от Закона за собствеността?

3.

За предпоставките за придобиване по давност на съсобствен недвижим имот, когато основанието за възникване на съсобствеността е наследяване, и наследникът който се позовава на придобивна давност следва ли да докаже не само, че е ползвал имота, но и че е променил намерението си и е владял частите на сънаследниците, като промяната в намерението не трябва да остане скрита, а трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия, които да станат достояние на наследниците и да доказват несъмнено, че наследникът, който упражнява фактическа власт, отрича техните права върху вещта?

Ответникът по касационната жалба -Й. И. Д., в депозирания отговор, чрез адвокат Ил. Н. излага, че липсват основанията по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и становище за неоснователност на същата. Счита, че в касационната жалба не е посочен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Не е налице и основанието по чл. 280, ал.2 ГПК, тъй като позоваването е чисто теоретично, без да се посочат въпросите, по който въззивният съд се е произнесъл, и които да са от значение за точното прилагане на закона. По съществото на спора излага, че правилно съдът е приел за установено, че той е придобил имота по давност, поради което законосъобразен е изводът, че същият не следва да се допуска до делба, тъй като е еднолична негова собственост.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.

283 ГПК и е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе по наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК, съобрази следното:

Производството е образувано по иск, предявен от К. Г. И. против Й. И. Д. и А. Я. С. за делба на осн. чл. 344, ал. 1 от ГПК, във вр. с 69 от ЗН на жилище, находящо се в [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1, с идентификатор [№], ведно с прилежащите му изба, таван и ид. части от общите части.

Ищцата твърди, че страните са придобили имотът по наследство в качеството си на наследници на А. Д. Я. и И. Г. Я..

Ответникът Й. И. Д. оспорва иска, като навежда доводи за неговата недопустимост, т.к. процесният имот е негова изключителна собственост. Твърди, че наследодателят му И. Я. Д. е бил единствен собственик на имота, тъй като е придобил 1/2 ид.ч. от него по възмезден начин- чрез покупко-продажба по силата на Нотариален акт №108, том II, дело №308/1984 от 09.04.1984г., а останалата 1/2 ид.ч. е придобил чрез давностно владение, осъществявано повече от 30 години самостоятелно и считайки го за своя единствена собственост. Ответникът излага, че след смъртта на баща си И. Д., той сам и единствен владеел и ползвал процесния имот, считал, че е единствен и самостоятелен собственик на същия, като го притежавал като единствен собственик на основанията, на които и неговият баща е считал, че е единствен собственик, като към своето владение ответникът присъединява и това, осъществявано от неговия баща.

От фактическа страна, въззивният съд е установил, че А. Д. Я., видно от нот. акт №14, том II, н.д.

№К-327/17.03.1983г. е признат за собственик на апартамент №1, находящ се в [населено място], [улица]. На 01.08.1979г., след построяване на сградата от ЖСК, но преди снабдяването с нот. актове, е починала неговата съпруга -И. Г. Я..

С договор от 09.04.1984г., обективиран в нот. акт №108, том II, н.д. №308/09.04.1984г., А. Д. Я. е продал на внука си И. Я. Д. 1/2 ид.ч. от апартамент №1, като съдът е счел, че от тази дата е възникнала съсобственост между продавача и купувача при равни права, както и, че И. Я. Д. е 2 влязъл във владение на имота.

А. Д. Я. е починал на 10.12.1987г., като за свои законни наследници е оставил синовете си Г. А. Д.

/баща на ищцата К. Г. И./ и Я. А. Д. /баща на И. Я. Д. и А. Я. С./. Въззивният съд е посочил, че синовете са наследили по равно притежаваната от баща им Ѕ ид.ч. от апартамент №1, като по такъв начин между тях от една страна и И. Я. Д. от друга страна е възникнала смесена съсобственост. К.

Г. И. е единствен наследник на Г. А. Д., починал на 09.05.1994г.и П. ГЕНЧЕВА Д., починала на 19.04.2004г. и по такъв начин се легитимира като собственик на 1/4 ид.ч. от апартамент №1, като няма данни да е осъществявала съвладение на имота с Я. А. Д. и И. Я. Д. за периода от 09.05.1994 г. до 13.03.1996г. Я. А. Д. е починал на 13.03.1996г., като за свои законни наследници е оставил съпругата си Й. М. Д. и децата си И. Я. Д. и А. Я. С., които са наследили по равно притежаваната от Я. Д. ј ид.ч. от апартамент №1, като няма данни Й. М. Д. и А. Я. С. /ответник/ да са осъществявали съвладение на имота с П. ГЕНЧЕВА Д., К. Г. И. и И. Я. Д. за периода от 13.03.1996 г. до 19.04.2004г. И. Я. Д. е починал на 18.06.2020г., като негов единствен законен наследник е сина му Й. И. Д. /ответник/, който е станал собственик на 7/12 ид.ч. от апартамента. Въззивният съд е приел за установено, че той е живял в имота откакто се е родил през 1989г. заедно с баща си и е останал в там и след смъртта му през 2020г., като е започнал ремонт на апартамента.

Преди да почине на 09.07.2022г., с договор за дарение, обективиран в нот. акт №82, том II, рег.

№1650, дело №165 от 01.06.2022г., Й. М. Д. е дарила на внука си Й. И. Д. собствената си 1/12 ид.ч. от процесния апартамент.

Освен писмените доказателства, за установяване на твърденията на страните, в хода на производството са разпитани свидетели, а страните по делото са изложили своите обяснения.

При тези данни, въззивният съд е приел, че И. Я. Д. по наследство от дядо си А. Д. Я., и от баща си Я. А. Д., на 13.03.1996г. е придобил по наследство 1/12 ид.ч. от процесния апартамент. Към този момент и от 09.05.1994г. К. Г. И. вече е била собственик по наследство от дядо си А. Д. Я. и баща си Г. А. Д. на 3/24 ид.ч. от процесния апартамент. Приел е още, че първото действие на И. Я. Д. като наследник на дядо си А. Д. Я., манифестиращо намерението му да владее целия имот само за себе си, в т.ч. и ид.ч. на останалите негово наследници /сред които са П. ГЕНЧЕВА Д. и К. Г. И./, е декларирането пред данъчните служби през 1998г., че е негов единствен собственик. Въз основа на свидетелските показания, е приел за установено също, че само И. и неговият син Й. със сигурност още към 2002г. са живели в апартамента, като този факт, както и наличието на приемането/признаването от страна на останалите наследници от коляното на Я. А. Д. – Й. М. Д. и А. Я. С., че апартаментът е единствено на И. и, че след смъртта му ще остане за единствено за Й..

От друга страна, съдът е приел за установено, че в периода от 2002г. до 2012-2013г. К. И. не е посещавала процесния имот в П., нито е общувала с роднините си там, поради което е счел, че И.

Д. не е имал възможност да демонстрира пред нея намерението си да свои и нейните ид.ч.

Въпреки, че бездействието на И. да защити правата си в срока по чл.79, ал.1 от ЗС само по себе си не води за загубване на собствеността, според съда същото би имало правно значение при поведението на И. Д., явно и недвусмислено отричащо нейното владение като съсобственик на ид.ч. от апартамента, станало достояние на всички, в т.ч. и на К. И.. Въззивният съд е приел, че демонстрирането на такова поведение се установява от самата К. И., която заявява, че след смъртта на баба Д. /Й. М. Д./ през 2022г. не е идвала в П., защото нямало къде да преспи, което според съда косвено означава, че не е била допускана в процесния апартамент от живущите там И. и Й.. Съдът е приел, че не се доказва наличието на уговорка между К. И. и Й. Д., според която ищцата ще се въздържа от претенции спрямо процесния апартамент докато втората е жива и живее в него, и в изпълнение на която К. И. да не е предявявала претенции, още повече, че не се е установило изобщо някога Й. Д. да е живяла в този апартамент. Съдът е посочил, че е житейски нелогично К. И. да е търсила рента от съсобствените земеделски земи, но през всичките почти 30 години да не е потърсила никакво обезщетение за ползването на нейните ид.ч. от процесния имот, от което ползване е била лишена.

От изложеното от ответницата А. Я. С. в о.с.з. на 12.10.2023г. в хода на въззивното производство, съдът е приел за установено, че дядо