Решение № 5077 от 04.09.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5077 гр. София, 04.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20231100510350 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 7235 от 09.05.2023 г. по гр.д. № 66609/2021 г., поправено с решение № 12987/24.07.2023 г., Софийският районен съд е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Х. В. В. сумата 1000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от обвинение за извършено престъпление по чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал. 1 от НК, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда от 04.08.2017 г. по НОХД № 12629/2013 г. на СРС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от влизане в сила на присъдата - 04.08.2017 г. до окончателното плащане. На основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на адв. М. А. А. от САК сумата 150 лв. – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие на ищеца Х. В. В..

Срещу решение № 7235/09.05.2023 г. е подадена въззивна жалба от ответника Прокуратура на Република България, чрез Софийска районна прокуратура. В жалбата се излага възражение, че в решението е налице противоречие между диспозитива и мотивите му - относно правната квалификация на престъплението, за което ищецът е бил привлечен под наказателна отговорност и оправдан, както и относно посочения в решението начален момент на дължимост на законна лихва върху присъденото обезщетение – 04.08.2017 г.

Излага се довод, че неправилно първоинстанционният съд е определил точно тази дата за 1 начален момент на дължимост на лихва за забава върху присъденото обезщетение, а именно датата на влизане в сила на решението по ВНОХД № 5340/2016 г. на СГС, а не от датата на завеждане на исковата молба – 23.11.2021 г. Във връзка с това се релевира възражение, че от посочената в решението начална дата на дълживост на лихва за забава /04.08.2017 г./ до момента на предявяване на иска на 23.11.2021 г. е изтекла погасителната давност за акцесорното вземане по чл. 111, ал. 1, б. „в” от ЗЗД. Сочи се, че възражение за погасяване по давност на вземането за лихва за забава било направено своевременно с отговора на исковата молба, но в нарушение на съдопроизводствените правила районният съд не обсъдил това възражение. С оглед на тези възражения с жалбата е отправено искане да се отмени диспозитивната част на решение № 7235/09.05.2023 г. в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Х. В. В. законна лихва върху присъденото обезщетение от дата 04.08.2017 г., като вместо това се постанови друга дата – 23.11.2021 г., с което се уважи направеното възражение по чл. 111, ал. 1, б. „в” от ЗЗД. В условията на евентуалност, ако се счете, че се касае за очевидна фактическа грешка, а не нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, въззивникът отправя искане на основание чл. 247 от ГПК да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението в частта относно началния момент на дължимост законна лихва върху присъденото обезщетение, а именно – от датата на предявяване на иска на 23.11.2021 г.

В срока по чл. 263, ал. 2 от ГПК е подадена насрещна въззивна жалба от ищеца Х. В.

В. срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение за претендираното обезщетение за неимуществени вреди, съставляваща разликата над сумата 1000 лева до сумата 4000 лева. Сочи се изрично, че решението не се обжалва в отхвърлителната му част за разликата над 4000 лв. Поддържа се, че в тази му обжалвана част решението е неправилно като постановено в разрез с материалния закон. Жалбоподателят сочи, че от събраните гласни доказателства по делото било категорично установено, че воденото наказателно производство в значителен период от пет години му се е отразило изключително негативно.

Изпитаните от него притеснения и страдания, психологически травми от невъзможността да се интегрира в обществото и да осъществява свободни контакти с близки и приятели, невъзможността да упражнява трудова дейност, както и всички други негативни последици, свързани с нарушаването на основни негови права, оставили траен отпечатък в съзнанието му. С оглед на това излага възражение, че присъденото от районния съд обезщетение от 1000 лв. за претърпените неимуществени вреди е явно несправедливо с оглед претърпените от ищеца болки и страдания, и същото не отговаря на изискването на чл. 52 от ЗЗД. Отправя искане обжалваното решение да бъде отменено в частта относно размера на дължимото от ответника обезщетение за неимуществени вреди, и вместо него се постанови друго, с което Прокуратурата на Република България се осъди да заплати на ищеца сумата 4000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие на воденото срещу него наказателно производство, ведно със законната лихва, считано от 04.08.2017 г. – датата на постановяване на окончателно решение по ВНОХД № 5340/2016 г. на СГС, до изплащане на сумата, както и направените от него разноски в настоящото производство.

2

Ищецът Прокуратура на Република България не е подал отговор на насрещната въззивна жалба.

С решение № 12987/24.07.2023 г., постановено по реда на чл. 247 от ГПК, първоинстанционният съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в осъдителния диспозитив на постановеното решение от 09.05.2023 г. - в частта относно размера на присъденото обезщетение /вместо погрешно посочения в основното решение размер от 500 лв. да се чете 1000 лв./, както и по отношение на цифровата правна квалификация на престъплението, за което ищецът е бил оправдан с влязлата в сила присъда по НОХД № 12629/2013 г. на СРС /вместо престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1 от НК да се чете престъпление по чл. 198, ал.1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК/, както и в частта за разноските – досежно изписването на страните /вместо ЗК „Л.И.” АД да се чете Прокуратура на Република България, и вместо адв. М. А. А. да се чете адв. М. А. А./. Със същото решение е оставено без уважение искането на Прокуратурата на Република България, обективирано в горепосочената въззивна жалба, за поправка по реда на чл. 247 от ГПК на началната дата – 04.08.2017 г., от която е посочено, че се дължи законна лихва за забава върху присъденото обезщетение.

В срока за обжалване на горепосоченото решение по чл. 247 от ГПК от 24.07.2023 г. от Прокуратурата на Република България е депозирано допълнение на въззивна жалба, в което се излага възражение срещу това решение в частта му, с която е оставено без уважение искането на Прокуратурата на РБ за поправка на явна фактическа грешка в обжалваното решение досежно началната дата на присъдената лихва за забава върху присъденото обезщетение – 04.08.2017 г. Подържа се, че това произнасяне на първоинстанционния съд е незаконосъобразно, тъй като то е от компетентността на въззивния съд. Излага се и довод, че с определянето от първоинстанционния съд на началната дата за начисляване на законна лихва върху присъденото обезщетение е нарушен материалния закон. Сочи се, че вместо неправилно постановената от съда дата 04.08.2017 г., началният момент на дължимост на законна лихва за забава трябвало да бъде датата на завеждане на иска в СРС- 23.11.2021 г., тъй като съгласно чл. 111, б. „в” от ЗЗД била изтекла погасителната давност на акцесорната прететнция за миналия до исковата молба период от над 3 години. Отправено е искане да се отмени диспозитивната част на решение № 7235/09.05.2023 г. и решение № 12987/24.07.2023 г. в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на ищеца Х.

В. В. законна лихва върху обезщетението от 1000 лв. от постановената от първоинстанционния съд дата 04.08.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, и вместо него се постанови други дата, а именно – 23.11.2021 г., с което се уважи направеното възражение по чл. 111, ал. 1, б. „в” от ЗЗД.

Насрещната страна не е представила отговор на горепосочената въззивна жалба срещу горепосочената част от решението от 24.07.2023 г., постановено по реда на чл. 247 от ГПК, касаеща началния момент на дължимото обезщетение за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

3

Производството по гр.д. № 66609/2021 г. на Софийски районен съд е образувано по искова молба от Х. В. В., с която срещу Прокуратурата на Република България е предявен иск за заплащане на сумата 6000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от неоснователно обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 12629/2013 г. на Софийски районен съд, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.08.2017 г. /датата на постановяване на окончателното решение по ВНОХД № 5340/2016 г. на СГС/ до изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че на 30.04.2013 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 198, ал.1 предл. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК и внесен обвинителен акт от прокурора, въз основа на който е било образувано НОХД № 12629/2013 г. на СРС, по което била постановена оправдателна присъда, потвърдена с окончателно решение по ВНОХД № 5340/2016 г. на СГС. Ищецът твърди, че във времето от привличането му като обвиняем до влизането в сила на оправдателната присъда търпял неимуществени вреди. В началото му се налагало да крие от своите родители, колеги и близки, че е привлечен като обвиняем, за да им спести притеснението и неудобството.

Впоследствие, след като всички негови близки и роднини разбрали за повдигнатото обвинение и за предаването му на съд, на ищеца са налагало да обяснява на всеки поотделно за какво обвинение е предаден на съд, че не го е извършил и че няма никаква представа по каква причина наказателното преследване срещу него не е прекратено. Твърди, че във връзка с наказателното преследване му било съставено полицейско досие чрез снемане на пръстови отпечатъци и заснемане, което му причинило изключително неудобство. След привличането му като обвиняем ищецът ограничил и социалните си контакти, загубил желание да се вижда с приятели, затворил се в себе си, в работата си бил подложен на постоянен стрес да не бъде уволнен заради повдигнатото му обвинение. За да докаже невинността си, на ищеца се наложило да ангажира като свидетели свои настоящи и бивши колеги, което също му коствало немалко притеснение. Фактът, че за повдигнатото му обвинение НК предвижда наказание лишаване от свобода до пет години бил достатъчно стресиращ и тревожен за ищеца. Ищецът сочи, че справедлив размер за обезщетяване на тези неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконно повдигнатото му обвинение и предаване на съд, е сумата 6000 лева, която иска да му бъде заплатена от ответника. Счита, че са налице всички предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на претендираното обезщетение. Претендира адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът – Прокуратура на Република България, представлявана от прокурор при СРП, оспорва исковете по основание и по размер. Оспорва настъпването на твърдените от ищеца вреди, които да са в пряка причинна връзка с привличането му като обвиняем по ДП № 2215/12 по описа на 02 РУ-СДВР, пр. преписка № 33201/2012 г. на СРП. Твърди се в тази връзка, че досъдебната фаза на процеса е продължила осем месеца, за която прокуратурата евентуално може да носи отговорност, а останалия 4 период от 09.07.2013 г. /внасянето на обвинителния акт в съда/ до 04.08.2017 г. делото е било в съдебна фаза и продължителността му не зависи от прокуратурата, с оглед на ответникът счита, че не може да се търси отговорност за обезщетение за неимуществени вреди само и единствено от него. На следващо място, ответникът възразява, че не са представени доказателства, че описаните в исковата молба вреди са пряк и непосредствен резултат именно от процесното обвинение, предвид факта, че ищецът има регистрирани други криминални деяния, както и че преди, по време, и след процесното наказателно дело срещу него било водени и други наказателни производства, т.е. няма как да се разграничи претендираната вреда за неимуществени вреди точно от това производство. Освен това нямало и данни спрямо ищеца да е била прилагана мярка за неотклонение, независимо че повдигнатото обвинение е за тежко престъпление по смисъла на ч. 97, т. 7 от НК. Не били представени и доказателства за извършвани спрямо ищеца от органите на досъдебното производство на действия извън законово регламентираните в хода на наказателното производство. Излага се и възражение, че претендираният размер на обезщетението е прекомерно завишен и не отговаря на критерия по чл. 52 от ЗЗД, на икономическия стандарт в страната и на установената съдебна практика по аналогични случаи, вкл. и на практиката на Европейския съд по правата на човека. Ответникът излага и възражение, че не дължи законна лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди от претендираната дата 04.08.2017 г., поради погасяването й по давност на основание чл. 111, б. „в” от ЗЗД за изтеклия повече от 3 години период до депозиране на исковата молба в съда на 23.11.2021 г.