Определение № 2136 от 13.07.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2136 гр. София, 13.07.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Мария Христова Касационно гражданско дело № 20228002104827 по описа за 2022 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба от „К.“ ЕООД /в несъстоятелност/, [населено място], чрез адвокат Д. С., срещу въззивното решение на Варненски окръжен съд №1087/17.08.2022г. по в.г.д.№483/2022г. в частта, с която след частична отмяна на решение №262777/08.11.2021г. по г.д.№556/2021г. на Районен съд – Варна, „К.“ ЕООД /в н./ е осъдено да заплати на П. Ж. П. сумата от 70 000лв. по предявения частичен иск по чл.200 от КТ, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди – болки, страдания, неудобства, дискомфорт и трайно необратимо увреждане, вследствие на претърпяна на 12.09.2018г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на увредата – 12.09.2018г. до окончателното ѝ изплащане.

В жалбата са изложени доводи за недопустимост на решението, а в условие на евентуалност за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост.

Насрещната страна П. Ж. П. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат П. К., оспорва жалбата като недопустима и в условие на евентуалност като неоснователна.

Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените въпроси не отговарят на изискването за достъп до касация, а изложението съдържа оплаквания по същество на спора. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за разглеждане на делото пред касационната инстанция, определено по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал.2 ГПК.

1

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният Варненски окръжен съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Варна, е осъдил „К.“ ЕООД /в н./ да заплати на П. Ж. П. сумата от 70 000лв. по предявения частичен иск с правно основание чл.200 от КТ, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, неудобства, дискомфорт и трайно необратимо увреждане, вследствие на претърпяна на 12.09.2018г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увредата – 12.09.2018г. до окончателното изплащане на задължението.

Решението на Варненски окръжен съд №1087/17.08.2022г. по в.г.д.№483/2022г. в останалата му част е влязло в законна сила.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Към датата на произшествието – 12.09.2018г. страните са били в трудово правоотношение, като ищеца бил назначен на длъжност „носач, товарач на стоки“ в ответното предприятие. На посочената дата, при изпълнение на служебните си задължения, П. Ж. П. се качил на метална платформа /площадка/ с височина 2.80м., откъдето трябвало да вземе калъф за волан, находящ се в контейнер №10. При издърпване на двете дръжки на отваряемите механизми на контейнера, намиращи се в долната част на контейнера, тялото на ищеца било приведено в нестабилна поза, той залитнал и поради липсата на парапет паднал от височината на площадката – 2.80 м. върху асфалтовата повърхност. Вследствие на падането П. П., получил множество закрити счупвания на големия пищял на лявата подбедрица в долната трета с разместване на фрагментите и многофрагментно закрито счупване на петната кост, на дясното ходило. Съдът констатирал, че злополука била призната за трудова с разпореждане № № 5104-03- 11 от 25.01.2019 г. на ТП на НОИ – В., на осн. чл. 55, ал. 1 от КСО.

Съдът кредитирал заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебномедицинска експертиза, от което приел за установено, че след инцидента ищецът претърпял две последователни операции на двата крака и пролежал в болница времето от 12.09.2018г. до 02.10.2018г. След изписването му, той бил на постелен режим на лечение, в продължение на три месеца, през които се нуждаел от чужда помощ за всички ежедневни дейности. След този период започнало постепенното възстановяване на движението му. Съдът установил, че впоследствие ищецът претърпял още две операции за премахване на поставените в двата му долни крайника импланти, свързани с болничен престой. Приел, че след проведеното лечение и две рехабилитации, оздравителния процес на фрактурите на долните крайници е приключил, но е останало частично ограничение на движенията на същите в глезенните стави, което не засягало съществено двигателната функция на крайниците. Съдът кредитирал заключението на вещото лице, според което ограничението в движението на глезенните стави на ищеца П. и остеопоротичните промени след фрактурите на крайниците са довели до ограничаване възможността на лицето за продължително стоене прав, вървене 2 на големи разстояния, бягане. Според вещото лице получените увреждания биха могли да се получат при падане от височина с изпънати крака, удари в областта на двете ходила.

Въззивният съд приел за установено, от показанията на разпитаните по делото свидетели С.

Д. и М. И., които кредитирал като обективни, почиващи на преките им впечатления, че след изписването на ищеца от болница, той бил транспортиран от родителите си в [населено място], тъй като заради назначения му постелен режим за период от три месеца имал нужда от постоянна грижа за осъществяване на ежедневните дейности. През времето, в което бил на легло, грижи за него полагала леля му С. Д.. След този период започнал по малко да се изправя и да опитва да стъпва на левия си крак. Лекарите му разрешили да стъпва на десния крак едва пет месеца след операциите. За да се придвижва, ищецът П. използвал патерици и проходилка, като изпитвал болки по време на цялото възстановяване. Съдът приел за установено и обстоятелството, че ищецът претърпял още две операции за премахване на поставените в двата му долни крайника импланти, които отново били свързани с болничен престой и болки. Получил дълбоки рани от гипса, обработвани ежедневно с вани с тетра и с предписаните му медикаменти. Вземал болкоуспокояващи. Бил неспокоен вечер, не можел да спи. Според свидетелите, едва през месец април 2019г. ищецът започнал да се обслужва самостоятелно, но със затруднения, тъй като ползвал помощни средства. Придвижвал се бавно, заради болките в краката и оттока им. Не работел и не можел да си намери подходяща работа.

Съдът приел за установено, че въпреки проведеното лечение и две рехабилитации, с ЕР на ТЕЛК № 4113 от 203/03.12.2019г., потвърдено от ЕР № 0983 от 083/05.05.2020г. на НЕЛК, П. П. бил освидетелстван с 40% трайно намалена работоспособност за срок от три години, считано от 01.12.2019г.

Съдът посочил, че обстоятелствата свързани с търпените от пострадалия душевни болки и страдания се установяват и от заключението по допуснатата и кредитираната от съда като обективна и безпристрастна съдебно-психологична експертиза. Според същото, П. П. бил затворен тип личност, насочен към своя вътрешен свят, умерено комуникативен, без динамика в ежедневието си. След злополуката той станал още по-затворен, ограничил контактите до най-близките си хора, бил уплашен и отчаян, че ще остане инвалид за цял живот, че никога повече няма да бъде същия, че не може да работи същата рабата и не може да си намери друга подходяща. Съдът приел, че пострадалият П. изпитал силен емоционален и психологически стрес, болки, страдания, неудобства, тревожност, някои от които продължавали и до днес, макар и не със същата сила и интензитет. Кредитирал заключението, според което основното настроение на ищеца било депресивно, загубил интерес към обичайните радости, станал гневен и раздразнителен. Имал и днес усещането, че никога няма да се възстанови напълно. Уменията му за работа в екип били ограничени, наблюдавало се озлобление и гняв, вследствие на случилото се.

Въззивният съд намерил за недоказано твърдението, че работодателят заплатил на ищеца обезщетение в размер на 200лв. В тази връзка намерил за неубедителни показанията на свидетелката Д. Д., доколкото същите не почиват на преките ѝ впечатления и не са подкрепени от други събрани по делото доказателства.

3

С оглед на изложеното, съдът приел че са налице предпоставките по чл.200 от КТ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в полза на ищеца П., както следва: трудово правоотношение между страните по делото; настъпилите травматични увреждания, които са пряка и непосредствена последица от злополуката; признаването ѝ за трудова.

При определяне на неговия размер, съдът взел предвид обстоятелствата, при които е настъпил инцидента, вида на увредата, продължителността на наложилия се болничен престой и медицински интервенции, продължителността и интензитета на търпените от пострадалия болки, страдания и свързаните с тях неудобства; липсата на пълно възстановяване, което ще остане трайно. Въз основа на тях съдът обосновал извод, че справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди е 70 000лв. С оглед основателността на главния иск, съдът приел за основателна и акцесорната претенция за заплащане на законната лихва върху главницата, считано от датата на злополуката – 12.09.2018г. до окончателното ѝ изплащане.

Въззивният съд приел за недоказано твърдението, че при инцидента ищецът е действал умишлено, тъй като по делото не са събрани доказателства в този смисъл. Посочил, че не е установена и проявена от работника груба небрежност, тъй като по делото няма доказателства, че при осъществяване на трудовите си функции П. П. е имал ревностни прояви, бил е разсеян и не е съобразил риска от допускане на злополука. Съдът посочил, че отговорността за обезопасяване на работното място е на работодателя, който е допуснал работа върху не обезопасена с парапет платформа. В заключение съдът приел, че не е налице съпричиняване от страна на работника за настъпване на трудовата злополука – груба небрежност.

Касаторът „К.“ ЕООД /в н./ обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: „Следва ли въззивният съд да обсъди детайлно всеки един от аргументите на въззивната страна релевирани в отговора на въззивната жалба на които се позовава, съобразно събраните на първа инстанция писмени и гласни доказателства и разпределената доказателствена тежест от първоинстанционния съд?“ и „Длъжен ли е решаващият съдебен състав да обясни логиката на която почиват доводите му релевирани в мотивите на постановеното от него решение и по аргумент на обратното – представлява ли неизлагането в мотивите на решението на такова обяснение – нарушение на съдопроизводството?“.

Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №260/30.10.2013г. по г.д.№1286/2012г., ІV г.о.; решение №123/30.05.2011г. по г.д.

№890/2010г., ІІІ г.о.; решение №380/02.06.2009г. по г.д.№758/2009г., ІІІ г.о.; решение №232/20.03.2009г. по г.д.№2716/2008г., ІV г.о.; ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №55/03.04.2014г. по т.д.№1245/2013г., І т.о.; решение №63/17.07.2015г. по т.д.№674/2014г., ІІ т.о.; решение №263/24.06.2015г. по т.д.№3734/2013г., І т.о.; решение №111/03.11.2015г. по т.д.№1544/2014г., ІІ т.о. и ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Искането е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а по втория въпрос и на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Поставените въпроси са свързани със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и 4 възражения на страните по делото. Същите са принципно значими по всяко исково производство и по тях е налице трайно установена съдебна практика. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Не обсъждането и не произнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е съществено нарушение на процесуалните правила.