Решение № 272 от 13.08.2021, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 272 гр. София , 13.08.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-В в закрито заседание на тринадесети август, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Цвета Желязкова

Елена Радева

Цветанка Бенина като разгледа докладваното от Цвета Желязкова Въззивно гражданско дело № 20211100509950 по описа за 2021 година

Производство по реда на чл. 435, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по жалба на ЗАД А.– длъжник по изпълнително дело № 20218440401089 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 в КЧСИ, против постановление от 23.06.2021 г., с което съдебният изпълнител е отказал да намали адвокатското възнаграждение с постановление от 14.06.2021 г. в размер на 1965 лева до минималния размер по Наредба 1 – 200 лева. Излагат се доводи, че претендираното допълнително възнаграждение е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото и обстоятелството, че единствените предприети от взискателя действия са подаване на молба за образуване на изпълнителното дело, с посочване в нея на способа за изпълнението. Моли се и преизчисляване на определената такса по т. 265, ако бъде намалено адвокатското възнаграждение.

Не счита, че за определяне размера на адвокатското възнаграждение в случая е приложима Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/Наредбата/, доколкото наредбата се прилагала към дела с по-висока правна и фактическа сложност. Поради това моли съда да намали общия претендиран размер на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на взискателя, и съответно да измени начислената пропорционална такса по т. 26 от Тарифа за таксите и разноските към ЗЧСИ/ ТТРЗЧСИ/.

Взискателят по изпълнителното дело ЗАД Д.Б.Ж. и З. АД, изцяло оспорва жалбата, като сочи, че претендиралите размери на възнагражденията по чл.

1

10, т.1 и т. 2 от Наредбата, попадат изцяло в рамките на предвидения с наредбата минимум, като всяка от сумите е претендирана, ведно с начисления ДДС. Счита, че по делото са налице достатъчно действия по процесуално представителство и съдействие на взискателя, които да обосноват претенцията за изплащане на адвокатско възнаграждение, предвидено в чл.

10, т. 2 от Наредбата.

В мотивите си по чл. 436, ал. 3 от ГПК съдебния изпълнител излага становище за неоснователност на жалбата.

Съдът, като взе предвид становището на страните и представените по делото доказателства, намира следното:

Производството по изпълнителното дело № 20218440401089 по описа на ЧСИ С.Я. е образувано на 07.06.2021 г. по молба на ЗАД Д.Б.Ж. и З. АД, чрез адвокат С.. Приложен е оригинал на изпълнителен лист и е поискано да се образува изпълнително дело за събиране на присъдените суми по решение на СГС – 67 200 лева –обезщетение за веди, законна лихва от 15.11.2016 г. до плащането на сумата от 2300,93 лева – разноски. Направено е и искане за присъждане на разноски по делото – адвокатско възнаграждение, в размер на 1950 лева, като е представен и договор за правна защита и съдействие от 04.06.2021 година.

В молбата за образуване на изпълнителното дело е посочен изпълнителен способ – налагане на запор върху банковите сметки на длъжника в ЦКБ ЕАД, както и ЧСИ да предприеме всички необходими действия за събиране на вземането..

С постановление от 14.06.3201 г. ЧСИ Я. е образувал ИД, приел е за събиране и адвокатско възнаграждение за взискателя в размер на 1950 лева.

Разпоредено е налагане на запори по банкови сметки в няколко банки, уведомяване на АП и изпращане на ПДИ.

По делото са извършени следните изпълнителни действия: длъжникът ЗАД Д.Б.Ж. и З. АД е поканен да изпълни доброволно задължението на 14.06.2021 г., като ПДИ е връчена на 17.06.2021 г.

Вследствие наложения запор, ЦКБ ЕАД е превела по сметката на ЧСИ Я. сумата от 109 354,08 лева на 21.06.2021 година, а остатъка от дължите суми е внесен от длъжника.

На 21.06.2021 г. длъжника е подал възражение срещу определените разноски за адвокатско възнаграждение, за всички такси по т. 26 от Тарифата, както и за начина на изчисляване на лихвите.

На 23.06.201 г. ЧСИ Я. издава постановлението, с което отказва оставя без уважение искането по от 21.06.201 г. за намаляване на определените разноски за събиране и преизчисляване на определената лихва за забава.

При установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна 2 следното:

Депозираната жалба е допустима, като подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 435, ал.2, т.7 от ГПК (аргумент и от т. 2 от тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д.

№ 3/2015 г., ОСГТК на ВКС).

Според настоящата съдебна инстанция Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения се прилага към всички възнаграждения, получавани от адвокати, регистрирани и практикуващи в Република България, съгласно българското законодателство. С наредбата се определя минималният размер на адвокатското възнаграждение, както в съдебни, така и в изпълнителни производства, като съгласно пар. 1 от ДР на Наредбата, за непредвидените в тази наредба случаи, възнаграждението се определя по аналогия. Критерият, по който следва да се определи дали наредбата е приложима или не, е дали лицето, извършващо процесуалното представителство, притежава качеството „адвокат“ и дали осъществява възмездно представителство в хода на производството, за което са представени доказателства, а не дали случаят се отличава с правна и фактическа сложност. Последната характеристика се взима предвид, наред с други фактически обстоятелства, като критерий при извършване на преценка относно това, дали размерът на претендираното възнаграждение е справедлив.

Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 6/2012 г. на ВКС по Тълкувателно дело № 6/2012 г., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.

78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения /Наредбата/ ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.

Разпоредбата на чл. 10, т. 1 от Наредбата предвижда възнаграждение за образуване на изпълнително дело в размер на 200 лева.

В разглеждания случай молбата за образуване на процесното изпълнително дело е подадена от взискателя чрез адвокат С., за чиято представителна власт са ангажирани надлежни доказателства. Представен е договор за правна защита и съдействие, сключен между взискателя и адв. С..

В договора е отбелязано, че уговореното възнаграждение в размер на 1 965 лв. е платено в брой при подписване на договора.

Съгласно чл. 10, т. 2, вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредбата, възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по изпълнителното дело 3 се дължи при предприемане на действия с цел удовлетворяване на парични вземания, т. е. дължимостта на възнаграждението е предпоставено от осъществяване на процесуално съдействие и защита, изразяващи се в извършване на действия по изпълнителното дело, различни от подаване на молба за образуване на изпълнителното производство.

По отношение оплакването за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът намира, че същото е частично основателно.

Взискателят е представляван от адвокат, като същият е депозирал молба за образуване на изпълнително производство, в която изрично е посочен способ за изпълнение – налагане на запор в определена банкова сметка, но и ЧСИ е упълномощено да извършва всички необходими действия, което съдът приема, че е упълномощаване по чл. 18 от ЗЧСИ.

По делото е постъпило плащане в срока за доброволно изпълнение, реализирано чрез наложения запор по банковите сметки на длъжника и последващо доброволно изпълнение за част от сумата от длъжника.

Настоящата съдебна инстанция намира, че с оглед действително предприетите действия от взискателя, съотв. от неговия процесуален представител по образуване на ИП на 14.06.2021 г., и обстоятелството, че плащането е осъществено благодарение на наложените запори, а не доброволно от длъжника, както и че е проведена и процедура по изготвяне на сметка за разпределение поради частично плащане, и като съобрази размера на събраното вземане, Съдът намира, че възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение с основателно, но само частично – до размер на сумата от 600 лева.

В тази връзка, Съдът намира за необходимо да отбележи, че се опира на минималните размери, посочени в Наредба 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед определяне на разумната рамка, в която следва да се определят тези възнаграждения, но от друга страна намира, че не е обвързан от тези размери, по следните съображения:

Съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗА, размерът на адвокатското възнаграждение се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента, като същият трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. В същото време, чл. 78, ал. 5 ГПК постановява, че Съдът може да намали адвокатското възнаграждение, когато същото не съответства на фактическата и правна сложност на делото, но до минималния размер, определен с Наредбата на Висшия адвокатски съвет.

Определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения има за цел да установи минимален стандарт за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, съобразно вида на делата, техния предмет и защитавания материален интерес.

Съгласно чл. 633 от ГПК решението на съда на Европейската общност по 4 преюдициално запитване е задължително за всички съдилища и учреждения в република България. Следователно, при разрешаване на спорния въпрос относно възможността съдът да присъжда адвокатско възнаграждение под минимално определеното с Наредбата на ВАС, настоящият съдебен състав следва да се съобрази с решението на СЕС от 23.11.2017 г. по присъединени дела С-427/16 и С-428/16 година. С посоченото решение е даден отговор на въпросите дали чл. 101, параграф 1 ДФЕС във вр. чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговия клиент не могат - под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката - да договарят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като ВАС, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер.

В посоченото решение е прието най-напред, че посочената правна уредба би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101 от ДФЕС във вр. чл. 4, параграф 3 ДЕС, но че същата не попада непременно в обхвата на забраната по чл. 101 от ДФЕС във вр. чл. 4, параграф 3 ДЕС. Прието е още, че с оглед преписката, с която разполага, СЕС не е в състояние да прецени дали правна уредба като разглежданата, може да се счита за необходима за осигуряване на изпълнението на легитимна цел.

Посочено е, че националният съд следва да прецени, с оглед на общия контекст, в който наредбата на ВАС е приета или проявява последиците си, дали в светлината на всички относими обстоятелства, с които разполага, правилата, налагащи разглежданите ограничения, могат да се считат за необходими за осигуряване изпълнението на съответната легитимна цел.

Както бе посочено по-горе, основната легитимна цел на приетата от ВАС наредба е да установи минимален стандарт за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, съобразно вида на делата, техния предмет и/или защитавания материален интерес. Познавайки контекста на прилагане на тази уредба и обстоятелството, че съществува друга правна уредба, предвиждаща друг начин за определяне на размера на адвокатските възнаграждение (при хипотезата на безплатна правна помощ), както и че особеностите на делото реално не се вземат предвид при определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение, а единствено и само критерият - цена на иска, то посочената правна уредба налага ограничения, които, според настоящата съдебна инстанция, не са необходими за постигане на посочените легитимни цели, съответно нарушават полезното действие на правилата на конкуренцията, приложима за предприятията.