Акт № 65 от 03.11.2026, Районен съд - Гълъбово

РЕШЕНИЕ

№ 65 гр. Гълъбово, 03.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГЪЛЪБОВО в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Радка Г. Стоянова при участието на секретаря Белослава П. К.а като разгледа докладваното от Радка Г. Стоянова Гражданско дело № 20265550100210 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на А. К. А., чрез адв. П. П., срещу „КРЕДИРЕКТ" ЕООД. Ищецът твърди, че страните са обвързани от Договор за паричен заем № ********** г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем парична сума в размер на 4000 лева /2 045,17 евро/, която сума следвало да върне за 18 месеца. Твърди, че по процесния договор /чл.18, ал.1/ била уговорена и неустойка в размер на 2000 лв. /1022,58 евро/, като общото му задължение възлизало в размер на 7000 лв. /3579,04 евро/. Счита, че така претендираната неустойка в размер на 1022,58 евро по договора за заем е нищожна и излага подробни съображения за това. При изложените твърдения се иска прогласяването на нищожността на чл.6 и чл.18 от процесния договор. Претендират се разноски.

Ответната страна в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал.1 ГПК, изразява становище за неоснователност на иска. Релевира доводи, че неустойката, дължима по Договора, е уговорена в случай на неосигуряването на кредитополучателя на обезпечение на кредита с поръчителство на физическо лице, и същата е проявление на установения принцип на автономия на волята на страните в частното право. Поддържа се, че неустоечното задължение не се включва в ГПР и има различни функции по своето естество, като не са налице основания същата да бъде обявена за нищожна. Претендира заплащането на съдебни разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е предявен и насрещен иск, с който се иска осъждането на А.

К. А. да заплати сумата в размер на 295,76 евро на „КРЕДИРЕКТ" ЕООД, на основание чл.

79, ал. 1 ЗЗД, а при условията на евентуалност, в случай че целият договор бъде обявен за недействителен - на основание чл. 23 ЗПК, да заплати на „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД чистата стойност на кредита.

Ответникът по насрещния иск не представя отговор в срока по чл.131 ГПК.

1

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Не е спорно между страните, че помежду им е възникнало облигационно отношение по договор за потребителски кредит № ******* от 03.10.2023 г., сключен между А. К. А. като заемател и „Кредирект“ ЕООД като заемодател, за сумата 4000 лева /2045,17 евро/, която ищеца е усвоил. Процесният договор за потребителски кредит е сключен при следните параметри: срок на кредита – 18 погасителни вноски, първа падежна вноска на 03.11.2023 г. и последна на 03.04.2025 г., фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) по кредита – 47 %, а относно годишния процент на разходите (ГПР) по кредита е отразено, че възлиза на 58,29 %.

Посочено е също, че ГПР е определен в съответствие с изискванията на чл.19, ал.2 ЗПК, съгласно формулата към приложение 1 към същия закон и включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва. Представени като доказателство са: стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит във връзка с процесния договор, лог файл, искане за сключване на договор за кредит, справка и извлечение за извършени и предстоящи плащания по процесния договор.

По предявения иск с правно основание чл.26, ал.1, 3ЗД вр. в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване, че клаузата за неустойка в чл.6 и чл. 18, ал. 1 от сключения договор за потребителски кредит № ******* от 03.10.2023 г. нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Съдът споделя съображенията на ищеца, че процесните клаузи за неустойка са нищожни поради противоречието им с добрите нрави. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК, в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл.21, ал.1 ЗПК. В чл. 6 от договора е предвидено, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящи на посочените условия. Според чл. 18, ал. 1 в случай, че кредитополучателят не представи договореното в чл. 6 обезпечение в двудневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 7799,22 лева /3987,68 евро/, платими посредством разсрочено плащане по начина, посочен в 2 погасителния план, който е част от договора за кредит (стр. 2 от договора). Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на Върховния касационен съд (ВКС), а именно – такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размера на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечението на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.

В случая страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в двудневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени условия (чл. 6 от договора), като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран почти двоен размер на предоставената заемна сума от 7799,22 лева /3987,68 евро/– чл. 18, ал. 1 от договора. По начина, по който е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите да се предостави обезпечение и риска от предоставянето на кредит към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежащата на връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, се налага извод, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1, вр.с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 18, ал. 1 от договора.

3

Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск за недействителност на клаузите за неустойка, предвидена в чл.6 и чл. 18, ал. 1 от договор за договора за кредит, поради противоречие с добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен.

По насрещния иск: в тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.23 от ЗПК е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между „Кредирект“ ЕООД и А. А. е възникнало облигационно правоотношение по процесния договор за потребителски кредит, по силата на което за кредитополучателя е възникнало задължението за връщане на заетата сума за главница в претендирания размер. Съдът следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора, когато: 1) е нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства;

2) е относимо до формата (външната страна на представения правопораждащ спорното право документ); 3) е налице противоречие с добрите нрави, като в този смисъл е трайната съдебна практика: решение № 229от 21.01.2013 г. по търг. Дело № 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и др.; 4) е налице неравноправна клауза. Съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съдът намира, че не е спазено изискването на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя. Легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и включва всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Годишният процент на разходите се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина (бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита), следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо и задължително, защото предоставя на потребителя възможността да съобрази реалната цена на финансовата услуга, както и да съобрази икономическите последици от сключване на договора и по този начин да може да направи информиран и икономически обоснован избор 4 дали да го сключи или не. Нарушение е налице, тъй като в процесния договор кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР – 58,29 %. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 58,29 %).