Решение № 227 от 27.04.2026, Районен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 227 гр. В., 27.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – В., V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Н. Петров при участието на секретаря Анита Людм. Мейцова като разгледа докладваното от Петър Н. Петров Гражданско дело № 20251420104352 по описа за 2025 година

, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по постъпила искова молба от Н. Б. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. В., ул. „С.Х.“ **, против „И.А.М.“ АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ № ** и „Ф.Б.“ ЕООД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д.Н.“ № **.

В исковата молба се твърди, че между ищцата и първия ответник „И.А.М.“ АД, на 26.07.2024 год. е сключен Договор за паричен заем № ** за сума в размер на 6 000,00 лева, за срок от 18 месеца. Поддържа се, че на същата дата - 26.07.2024 год., във връзка с възникналото договорно правоотношение между ищцата и „И.А.М.“ АД, между нея и втория ответник „Ф.Б.“ ЕООД е сключен Договор за гаранция № **, по силата на който „Ф.Б.“ ЕООД се задължило да издаде гаранция за плащане в полза на първия ответник „И.А.М.“ АД, с цел гарантиране изпълнението на задължението по сключения договор за паричен заем, за което ищцата следвало да заплати за предоставената гаранция сума в размер на 3 988,80 лева, платима на вноски, всяка от които в размер на 221,60 лева, заедно с месечната вноска по заема. Твърди се, че ищцата е заплатила обща сума по двата договора в размер на 12 636,00 лева.

Поддържа се, че макар договорът за паричен заем и този за предоставяне на гаранция да представляват самостоятелни договори, то двата са функционално свързани, тъй като видно от съдържанието на договора за гаранция и дължимото по него възнаграждение на гаранта е във връзка с договора за заем и обезпечаване вземането на заемодателя по него. Твърди се, 1 че договорът за гаранция не може да бъде сключен самостоятелно, защото има обусловено от договора за заем значение и правата и задълженията на страните по него са свързани с договора за предоставяне на паричен заем. Излага се, че договорът за паричен заем е нищожен поради неспазване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди се, че чрез сключването на договора за гаранция се цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която максимално допустимия процент на разходите следва да е в размер не по-висок от пет пъти размер на законната лихва по просрочени задължения. Поддържа се, че в договора за паричен заем е посочен размер на ГПР - 48,44 %, като същия не отразява действителния размер на разходите по кредита, тъй като в него не е отразено възнаграждението по договора за гаранция. Твърди се, че е налице неяснота относно начина на формиране на ГПР и включените в него компоненти. Твърди се, че с договора за гаранция не се цели реално обезпечаване на вземането по договора за паричен заем, а предоставяне на още едно възнаграждение за кредитодателя, което допълнително оскъпява договора за заем.

Твърди се, че двамата ответници се намират в икономическа свързаност, като с дължимото възнаграждение по сключения договор за гаранция се цели разделяне на приходите от кредита между две свързани дружества. С оглед на изложеното се поддържа недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 ЗПК. Поддържа се твърдение, че договорът не отговаря на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК. На следващо място се поддържа, че е налице голяма разлика в престациите по процесните договори, което противоречи на добрите нрави, доколкото те определят границите на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Твърди се, че със сключването на процесните договори ищцата се задължила да заплати значително по-голямо от обичайното възнаграждение.

Твърди се, че съгласно чл. 23 ЗПК потребителят връща само реално получената сума по договора за паричен заем, в конкретния случай 6 000,00 лева. Излага се твърдение, че след като договорът за паричен заем е нищожен, то такъв се явява и акцесорният договор за гаранция, тъй като последния се явява лишен от основание. Поддържа се, че договорът за гаранция е нищожен и на самостоятелно основание, поради липса на кауза за неговото съществуване, както и поради нарушаване на добрите нрави. Поддържа се, че по силата на договора гаранта получава едно възнаграждение, без реално да съществува същинско насрещно задължение за него.

При тези съображения се иска от съда да прогласи нищожността на Договор за паричен заем № **/26.07.2024 год. като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както, да осъди ответника „И.А.М.“ АД, да заплати на ищцата сумата от 2 647,20 лева, представляваща недължимо платена лихва по договора за паричен заем, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, както и да прогласи нищожността на акцесорния договор за предоставяне на гаранция № **/26.07.2024 год. като лишен от правно основание, уговорен е неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и не e породил правни последици и на основание на обстоятелството, че обезпечава нищожна кредитна сделка и да осъди ответника „Ф.Б.“ ЕООД, да заплати на ищцата сумата от 3 988,80 лева, представляваща недължимо платена гаранция, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 2 предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „И.А.М.“ АД е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове. Не оспорва, че между него и ищцата е сключен договор за потребителски кредит № 5381881 от 04.03.2025 г. Не оспорва, че ищцата е усвоила заемната сума от 6 000,00 лева при сочените от нея параметри на договора. Поддържа се, че предсрочното погасяване на задължението по договора за кредит е довело до редуциране на лихвеното задължение и то е било платено в размер на 290,07 лева. Твърди се, че претенциите на ищцата към „И.А.М.“ АД и към процесния договор за паричен заем са напълно неоснователни и следва да се оставят без уважение. Договорът за паричен заем не противоречи на закона, на императивни разпоредби на Закона за потребителския кредит, Закона за защита на потребителите и Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Развива подробни съображения в тази насока, цитира се и съдебна практика. Посочва се, че от разпоредбите на чл. 19 от Закона за потребителския кредит се установявало, че надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на разходите, не води до нищожност на договора за кредит. Съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал.

5, клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания по кредита. Навежда твърдения, че договорът за потребителски кредит е в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Поддържа неоснователност на твърдението на ищцата за недействителност на договора на основание, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Посочва се, че ГПК цитиран в процесния договор за паричен заем отразява общите разходи по кредита за потребителя и е изчислен е към момента на сключване на договора по определения в Приложение № 1 към ЗПК начин, както и при приложение на съответните, предвидени в Приложение № 1 към чл.

19, ал. 2 ЗПК допускания. Оспорва се твърдението на ищцата, че склчването на договора за предоставяне на гаранция/поръчителство е задължително условие за отпускане на заема.

Поддържа се, че договора за предоставяне на гаранция/поръчителство е отделно облигационно правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на договора за паричен заем. По предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД иск, че е в тежест на ищеца да установи в условията на пълно и главно доказване факта на плащане на сумата, а от своя страна ответникът следва да докаже наличие на основание за получаването, респективно задържането на сумата. Въз основа на тези и други подробно изложени съображения се иска отхвърляне на предявените срещу „И.А.М.“ АД искове и присъждане на сторените разноски.

Направено е възражение за прекомерност на претендираното от ищцовата страна адвокатско възнаграждение, което да бъде съобразено от съда с оглед липсата на правна и фактическа сложност на делото.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Ф.Б.“ ЕООД е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове. Не оспорва, че е сключен договор за потребителски кредит № **/26.07.2024 год., във връзка с обезпечаването на който е сключен договор за предоставяне на гаранция с „Ф.Б.“ ЕООД. На първо място намира предявения иск за недопустим, като развива подробни съображения в тази насока. Сочи, че ищцата и „Ф.Б.“ ЕООД са сключили 3 договор за предоставяне на гаранция/поръчителство, по силата на който „Ф.Б.“ ЕООД се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията на Н. Б. С. по договор за паричен заем, а последната се е задължила да заплати възнаграждение за предоставената услуга.

„Ф.Б.” ЕООД е изпълнило задължението си по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство. Дружеството е обезпечи изпълнението на задължението на ищцата към „И.А.М.“ АД по договор за паричен заем № **/26.07.2024 год. Полученото от „Ф.Б.” ЕООД възнаграждение е получено на валидно правно основание като възнаграждение срещу предоставена услуга по действителен договор. Навеждат се твърдения, че процесният договор за предоставяне на гаранция/поръчителство е действителен, тъй като отговаря на приложимите изисквания на закона, тъй като е сключен валидно – между лице, което е вписано в Регистъра на Българската народна банка (БНБ) за финансовите институции по чл.

За от Закона за кредитните институции (ЗКИ), в рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице, което към момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, като е спазена и изискваната форма. „Ф.Б.“ ЕООД е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. За ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в това си качество-на търговец, „Ф.Б.“ ЕООД сключва гаранционни сделки (поръчителство)-обезпечава изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение (по занятие). Дружеството отговаря на изискванията на закона по отношение на лицата, които могат да предоставят гаранционни сделки по занятие.

„Ф.Б.“ ЕООД сключва договори за предоставяне на гаранция/поръчителство в рамките на дейността, за която е регистрирано. Аргументира се и тезата, че искането на ищеца за обявяване на нищожност на договора за предоставяне на гаранция/поръчителство на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 22 от ЗПК, чл. 10, чл. 11 и чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПК е напълно неотносимо към процесния договор поради факта, че разпоредбите на Закона за потребителския кредит и последиците от неприлагането им са относими единствено и само за договори за потребителски кредит, какъвто процесният договор категорично не е.

Въз основа на тези и други подробно изложени аргументи се иска отхвърляне на предявените срещу дружеството искове и присъждане на сторените разноски.

Направено е възражение за прекомерност на претендираното от ищцовата страна адвокатско възнаграждение, което да бъде съобразено от съда с оглед липсата на правна и фактическа сложност на делото.

С молба вх. №4550/02.03.2026 год. от ищцата, чрез процесуалния й представител е направно искане за изменение на предявените искове, за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 2 647,20 лева, представляваща недължимо платена лихва по договора за паричен заем, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, като искът следва да се счита предявен за сумата от 290,07 лева или 148,31 евро, както и за да осъждане на втория ответник „Ф.Б.“ ЕООД, да заплати на ищцата сумата от 3 988,80 лева, представляваща недължимо платена гаранция, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска до окончателното 4 изплащане на сумата, като искът следва да се счита предявен за сумата от 437,08 лева или 223,48 евро.