Определение № 1695 от 03.04.2025, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1695 гр. Варна, 03.04.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мила Й. К.а

Членове:

Тони Кръстев

Десислава Г. Жекова като разгледа докладваното от Мила Й. К.а Въззивно частно гражданско дело № 20253100500688 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 278 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 2730/27.03.2025 г., подадена от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, срещу Разпореждане № 1199/18.03.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 268/2025 г. по описа на Районен съд – Провадия, в частта, с която е отхвърлено заявление вх. № 1771/27.02.2025 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и изпълнителен лист в полза на заявителя срещу длъжника А. Д. К. за сумата о т 28.03 лева, представляваща договорно възнаграждение, дължимо за периода от 25.02.2024 г. до 25.08.2024 г.

Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното разпореждане, тъй като заповедният съд в противоречие с разпоредбата на чл.

411, ал. 2, т. 2 ГПК се произнесъл по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, като е посочена съдебна практика в подкрепа на това твърдение. Жалбоподателят твърди, че заповедният съд в разрез с нормата на чл. 145, ал. 2 ЗЗП се е произнесъл по неравноправна клауза в процесния договор, като посочва, че преценката на неравноправната клауза в договора не включвала определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката/услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. Оспорва изводите на заповедния съд за недължимост в пълния претендиран размер на договорното възнаграждение, като посочва разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, с която обосновава законосъобразност на процесното договорно възнаграждение и липса на противоречие с добрите нрави. Счита, че кредитодателят нямал задължение да изготвя и посочва методика на формиране на годишния процент на разходите, тъй като бил уговорен 1 фиксиран лихвен процент. Поддържа, че преди сключването на договора на длъжника бил представен стандартен европейски формуляр с отправеното искане за отпускане на потребителски кредит, както и преди сключването на договора, като длъжникът декларирал изрично, че е получил екземпляр от него. Излага, че акцесорната претенция за законна лихва била основателна. По отношение на обезщетението за забава, жалбоподателят оспорва изводите на заповедния съд, като твърди, че такова е дължимо в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Отправено е искане за отмяна на разпореждането в обжалваната му част и постановяване на ново, с което искането за издаване на заповед за изпълнение за посочените по-горе суми да бъде уважено. Претендира разноски.

Съдът, след като съобрази доводите, изложени в частната жалба, както и доказателствата по делото, намира за установено следното:

Частната жалба е депозирана в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, при наличие на правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Производството пред Районен съд – Провадия е образувано по подадено заявление от „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: 175074752, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу А. Д. К. за следните суми:

200.00 лева – изискуема главница по договор за потребителски кредит № 40022881913/17.01.2024 г.; 28.03 лева – договорно възнаграждение за периода от 25.02.2024 г. до 25.08.2024 г.; 120.00 лева – неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга „ФАСТ“, дължимо до 25.08.2024 г.; 30.00 лева – неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 11.03.2024 г.; 100.00 лева - при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, начислени на 26.05.2024 г.;

32.27 лева – обезщетение за забава за периода от 26.02.2024 г. до 25.08.2024 г.;

24.16 лева – законна лихва за забава за периода от 25.08.2024 г. до 26.02.2025 г.

В заявлението се излага, че с договор за потребителски кредит № 40022881913/17.01.2024 г. страните по него се договорили кредиторът да отпусне на длъжника заем в размер на 200.00 лева, за което последният се съгласил да заплати договорна лихва. Заемната сума следвало да бъде върната съгласно одобрен от страните погасителен план, ведно с договорна лихва на равни месечни вноски в продължение на 7 месеца. Кредитополучателят избрал да ползва незадължителна услуга „ФАСТ“, за която получил приоритетно становище по искането за потребителски кредит и изплащане на потребителския кредит преди клиентите без закупена допълнителна услуга „ФАСТ“.

Заповедният съд, след като е приел, че е налице разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, е уважил заявлението за претендираната главница - само чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане, както и е присъдил разноски на заявителя в размер на 28.07 лева, като е отхвърлил заявлението в останалата му част.

Въззивният съд намира, че жалбата е неоснователна поради следните 2 съображения:

За да постанови обжалваното разпореждане, заповедният съд е установил, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен и в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, според която разпоредба договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съставът на РС - Провадия е установил, че в него не е посочен начинът, по който се образува ГПР, като единствено бил посочен като абсолютна процентна величина – 46.00 %.

Същото не било уредено и в ОУ към договора, поради което в обжалваното разпореждане е прието, че изложението е неясно и неразбираемо за потребителя и в нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК. На следващо място, заповедният съд посочил, че ГПР бил неверен, с оглед предоставената допълнителна услуга „ФАСТ“, за която приел, че представлява действие по усвояването на кредита. Съдът е приел, че при посочен в договора ГПР от 46.00 %, разходите за допълнителните услуги са в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК не били включени в годишния процент на разходите, нито в годишния лихвен процент. На изложените основания, заповедният съд възприел извод за нищожност на договорната клауза на осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

С оглед гореизложеното, макар и разпореждането, с което е отказано издаването на заповед за изпълнение за сумите по допълнителната услуга „ФАСТ“ да не е обжалвано, то, за да се произнесе по предмета на настоящото производство, съдът следва да прецени законосъобразността на изводите на заповедния съд, че клаузата за тази услуга е неравноправна. Това е следствие от обстоятелството, че именно тази преценка на съда стои в основата на отказа на заповедния съд да издаде заповед за изпълнение за горепосочените суми. Във връзка с това следва да бъде посочено, че е неоснователно наведеното в частната жалба възражение на „Профи Кредит България” ЕООД, че заповедният съд не е могъл да извършва преценка за недължимост на сумите по допълнителните услуги. Действително, съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК заповедният съд може да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато самото искане за защита противоречи на закона или на добрите нрави.

В процесния случай, такова противоречие не е налице, но разпоредбата на чл.

411, ал. 2, т. 3 ГПК не само дава право, но и задължава заповедния съд в случаите, когато се касае за вземане, произтичащо от договор с потребител, да извърши преценка дали вземането не се основава на неравноправна клауза.

Във връзка с горното, по повод преценката за това дали клаузата за допълнителната услуга „ФАСТ” е неравноправна, настоящата въззивна инстанция споделя изводите на заповедния съд. Още повече, че предвид размера на възнаграждението за тези услуги, може да бъде направен извод, че се касае не за такса за извършване на конкретни услуги, а за допълнително /скрито/ възнаграждение на кредитора за предоставяне на сумите по договора за кредит. Неоснователни са направените от „Профи Кредит България” ЕООД 3 в частната жалба твърдения, че заповедният съд не се е съобразил с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК. Първата от посочените разпоредби сочи, че годишният процент на разходите /ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на МС на РБ. Тази разпоредба обаче е относима към преценка на това дали ГПР не е в прекомерен размер, като преценката за това е различна от преценката за неравноправност на клаузите, доколкото се касае за две различни обстоятелства. Поради това, тази разпоредба не обуславя незаконосъобразност на изводите на заповедния съд относно неравноправността на клаузите за допълнителната услуга. Изводите на заповедния съд по отношение на допълнителната услуга „ФАСТ“ са във връзка с посочения в договора ГПР. Същият е посочен само като абсолютна процентна стойност – 46.00 %, без да е посочен конкретният начин на образуването му и взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в приложение № 1 начин, което е в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази разпоредба е императивна и е установена в защита на потребителя, поради което съдът задължително следва да следи за спазването й, включително и в производството по издаване на заповед за изпълнение. Нарушаването на тази разпоредба е една от предпоставките за недействителност на договора за потребителски кредит по силата на чл. 22 ЗПК. Още повече, че посочения в договора ГПР следва да се счита и за неверен, доколкото допълнителната услуга „ФАСТ”Е свързана с усвояването и управлението на кредита, поради което следва да бъде включена в ГПР, а не посочена отделно от него. С оглед на това, преценката на заповедния съд за недействителност на договора по чл. 22 ЗПК е правилна, а от това следва, че е правилен и изводът на съда за недължимост на сумите, които са предмет на настоящото производство. По силата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита. Разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 ЗПК, както и тази на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, са императивни и съдът служебно следи за спазването им като, като при констатиране на установените в тях предпоставки, следва да приложени предвидените в разпоредбите последици. Във връзка с това следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 23 ЗПК не противоречи на правото на ЕС, което следва от Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, съгласно което член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този 4 кредит. Съответно член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.