Решение № 11279 от 09.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11279 гр. София, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА К. Г. при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. Г. Гражданско дело № 20251110150449 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, с която Х. К. Г., ЕГН **********, с адрес:

******************************************, е предявила срещу ******************* ЕИК **************, със седалище и адрес на управление: ************************, следните искове: установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № 464663 от 25.04.2025г. поради противоречие със закона, съединени при условията на евентуалност с установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пред. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 6 от договора за потребителски кредит № 464663 от 25.04.2025г. поради противоречие с добрите нрави.

Ищецът твърди, че на 25.04.2025 г. е сключил с **************** договор за потребителски кредит № 464663, по силата на който му била отпусната заемна сума в размер на 500 лв. при фиксиран месечен лихвен процент 4.000 % и ГПР 61,248 % срещу насрещното задължение да върне заемната сума на 21 месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 38,00 лв. Съобразно чл. 6 от процесната сделка страните уговорили изпълнението на задължението да се обезпечи чрез ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, като при непредставянето на обезпечение се дължала неустойка в размер на 245,82 лв., платима на равни части с погасителната вноска. Навежда доводи за недействителност на процесната сделка поради противоречие с чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като съществува неяснота как е формиран ГПР и кои компоненти се включват в тази величина, като по този начин потребителят бил лишен от възможността да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Като самостоятелно основание за нищожност сочи и клаузата за заплащане на възнаградителна лихва, доколкото същата предвиждала размер, 1 който надхвърлял трикратната стойност на законната лихва за забава. В условията на евентуалност поддържа, че клаузата на чл. 6 от процесната сделка е нищожна, тъй като уговорената неустойка предвижда обезщетение за кредитора в размер, по-голямо от размера на законната лихва за забава. Счита, че неусточното съглашение излиза извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Моли за уважаване на исковите претенции. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който излага становище за неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № 464663 от 25.04.2025г. Твърди, че в погашение на процесните задължения ищцата е извършила плащания в размер на 194,29 евро. Релевира възражение, че клаузата по чл. 6 от сделката е действителна, индивидуално уговорена, не излиза извън присъщите функции, тъй като ищецът е разполагал с правна възможност да се откаже от сключването на договора, от която възможност не се е възползвала. Счита, че неустойката не представлява разход по кредита и не следва да бъде включвана в ГПР, тъй като същата е дължима едва при неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

В съдебно заседание, ищецът Х. К.. Г., редовно призован, не се явява, не се представлява.

В съдебно заседание, ответникът ******************* редовно призован, не изпраща представител. С молба с вх. № 123748/21.04.2026г. поддържа отговора на исковата молба и моли за отхвърляне на исковете.

Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

От приетия по делото договор за паричен заем № 464663/25.04.2025г. и Погасителния план към него, се установява, че между ******************* като заемодател и Х. К. Г., като заемател е сключен процесният договор, по силата на който кредиторът предоставил на ищеца заемна сума в размер на 500,00 лева, платима на 21 седмични вноски, съгласно погасителния план към договора, всяка в размер на 26,29 лева, при лихвен процент от 4,00 % и ГПР от 61,248%. Кредита е с краен падеж на плащане - 19.09.2025г. и с общ размер на всички плащания от 798,00 лева. В чл. 3, ал.3 от договора страните уговорили, че при изчисляване на ГПР не се вземат предвид разходите, които Заемателят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора, включително евентуално и начислената неустойка по чл. 6, ал.1 от договора. В чл. 6, ал.1 от договора страните договорили, че в зависимост от заявеното от заемателя в искането за кредит желание, договорът може да бъде обезпечен с поръчител/и, отговарящи на условията на чл. 10, ал.1, т.5 от ОУ, както и с едно или повече от следните обезпечения: ипотека, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция, ценна книга издадена в полза на Заемодателя, съгласно чл. 10, ал.1, т.1, т.2, т.3 и т.4 от ОУ. В чл. 6, ал.2 е уговорено, че с подписването на договора Заемателят е уведомен, че в случай, че не представи посоченото в чл. 6, ал.1 от договора обезпечение дължи неустойка в размер на 245,82 лева, платима разсрочено, съгласно погасителния план 2 по договора. Уговорено е също, че заемателят може по всяко време на действие на договора да предложи на Заемодателя обезпечение, като в този случай начислената неустойка се премахва.

По делото са приети процесният договор за заем № 464663 от 25.04.2025г. и погасителния план към него, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити и ОУ.

По делото също така не е спорно, че ищецът в погашение задължението си по договора е заплатил сумата в размер на 194,29 евро.

По гореустановеното, съдът намира следното от правна страна:

Безспорно е между страните, че между тях е сключен процесният договор при горепосочените параметри. Съдът възприема твърденията на ищеца за нищожност на процесния договор на заявеното основание, като сключен в противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал.1 т.10 от ЗПК. Уговорената неустойка е разсрочена за срока на договора още от самото начало, за което свидетелства приетия по делото погасителен план, скрепена и допълнена с изискванията на чл. 10 от ОУ, поради което не може да се направи извод, че клаузата за неустойка е индивидуално договорена по смисъла на чл. 146, ал.1 от ЗЗП.

Налице е хипотезата на чл. 146, ал.2 от ЗПК. Поставянето на редица условия, на които обезпеченията да отговарят, както и предварителното разсрочване на задължението за неустойка обосновават извод, че неустойката не е уговорена индивидуално и да обезпечи изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, тъй като изначално е предпоставено трудното му изпълнение и очаквано неговото неизпълнение. Правно необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури обезпечения, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Не е спорно между страните, че неустойката не е включена в общите разходи по кредита. Следователно от събраните доказателства и наличните данни следва извод, че уговореното допълнително вземане под формата на „неустойка“ е разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит /аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Налице е в случая знание у кредитора за наличието изначално на едно допълнително вземане по Договора за потребителски кредит под формата на „неустойка“.

3

Следователно в случая в уговорения ГПР, който както е видно не отговаря и на изискванията на чл. 19, ал.4 от ЗПК не са включени всички действителни разходи. Поради това съдът намира, че е налице противоречие на сключения Договор за потребителски кредит с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето /чл. 22 ЗПК/.

Налице е и нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като ГПР надвишава лимита, посочен в чл.

19, ал.4 от ЗПК.

Следователно, като не е оповестил действителния ГПР в Договора за потребителски кредит, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, тъй като договорът за паричен заем № 464663 от 25.04.2025г. е нищожен като сключен при противоречие със закона.

По гореизложеното главния иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

При уважаване на главния иск съдът няма задължението да обсъжда по същество предявения евентуален иск.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски се поражда в полза на ищеца на основание чл.

78, ал.1 от ГПК. Ищецът е освободен от заплащане на такси и разноски с определение от 21.11.2025г. При това положение на основание чл. 78, ал.6 от ГПК осъденото лице ответникът следва да заплати всички дължащи се такси и разноски, съобразно изхода на спора. Сумите се присъждат в полза на СРС. Така дължима в производството по уважения установителен иск е държавна такса в размер на 25,56 евро, с равностойност в лева от 50,00 лева. Отделно процесуалният представител на ищеца в производството - адвокат Л. К. Б. от САК, ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността в

***************************** претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. По делото е представен договор за правна защита и съдействие от които се установява, че страните са договорили представителство в горепосочената хипотеза, което е достатъчно съдът да присъди възнаграждение на горепосоченото основание. С молби с вх. № 123748/21.04.2026г. ответникът е релевирал възражение за прекомерност, което е обосновано и мотивирано, съгласно най-новите изменения с бр. 17 на ДВ от 13.02.2026г. на нормата на чл. 78, ал.5 от ГПК. Съдът намира с оглед правната и фактическа сложност на делото, цената на исковете, извършената работа от адвокати Л. Б. /без явяване в единственото по делото о.с.з./, че следва да определи следващото се за присъждане възнаграждение под минимума, определен с Наредбата, съгласно дадените най-нови постановки с практиката на СЕС. Намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение и падането му под минимума определен с 4

Наредбата е допустимо, съгласно най-новата практика на СЕС, обективирана в постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз, като съдът намира, че за да се падне под определения от Наредбата минимум, следва да са налице такива обстоятелства по делото, от които да се изведе несправедливост дори и на минималния адвокатски хонорар. Съдът намира, че такива обстоятелства са налице, като съгласно чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа дължимото адвокатско възнаграждение е в размер на 204,52 евро. Съдът намира, че следва да редуцира този размер като присъди възнаграждение в размер на 150,00 евро.