Решение № 3858 от 05.08.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3858 гр. Пловдив, 05.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20245330106045 по описа за 2024 година

Подадена е искова молба от В. К. С., ЕГН ********** срещу „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 207079835, с която иска съдът да прогласи нищожността на Договор за кредит № ****** г., а в условията на евентуалност да прогласи нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за кредит № ****** г., като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, с правно основание за главния и евентуалния иск по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.

Предявени са и насрещни искове от „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 207079835 против В. К. С., ЕГН **********, с правно основание за главния - по чл. 240 от ЗЗД, а за евентуалния - по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 23 от ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за кредит № ****** г., по силата на който на ищцата била предоставена сумата от 1000 лева, при ГЛП 48% и ГПР – 59,94 г. В чл. 11, ал. 1 от договора било предвидено, че ако ищцата не предостави допълнително обезпечение по чл. 5 от договора, то тя ще дължи неустойка в размер на 958,44 лева. Неустойката била начислена и разделена на 9 вноски добавени към главницата и лихвата.

Излага съображения за нищожност на договора, при условията на евентуалност – за нищожност на клаузата на чл. 11, ал. 1 от същия. Твърди, че договорът е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не ставало ясно какво точно е включено в ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена дължимостта и на неустойка. Не била спазена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като сумата от 958,44 лв. не била включена в ГПР и ГЛП. Договорът е нищожен, тъй като ГПР не отговаря на действителния такъв, в същия не 1 била включена неустойката. В условията на евентуалност, счита клаузата уговаряща неустойка за нищожна, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.

В срок е постъпил отговор на исковата молба. Счита исковата молба за неоснователна. Излага доводи какви разходи следва да се включват в ГПР.

Счита самата клауза за действителна и подчертава правото на потребителя да се откаже от договора. Ищецът имал на разположение 14 дни, в който е могъл да упражни правото си на отказ от договора, което същият не е направил.

Неустойката била действителна. Не е налице неравноправност по ЗЗП. Счита също, че твърденията на ищцата се оборват от обстоятелството, че е сключила общо 12 договора, които съдържат същата клауза. Моли за отхвърляне на иска, възразява за прекомерност на хонорара на ищеца.

Предявява насрещна искова претенция, като моли ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 1000 лв. по главния иск по чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 240 ЗЗД, а в случай, че се приеме, че договорът за кредит е недействителен, тази главница да бъде присъдена на основание чл. 23 ЗПК, като се твърди, че ответникът не е извършил нито едно плащане по договора за кредит.

Ответникът - първоначален ищец, е подал отговор на насрещния иск, намира го неоснователен, възразява за недействителност на договора. Моли да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен Договор за кредит № ****** г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1000 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 9 месечни вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема - 48%, при ГПР – 59.94% и общ размер на всички плащания – 1264,56 лева. При непредставяне на обезпечение - поръчителство или банкова гаранция, се предвижда начисляване на неустойка в общ размер на 958,44 лева, платима разсрочено.

Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем, ведно с погасителен план по него, искане за отпускане на кредита, СЕФ и справка за плащанията по кредита, уведомление до лицето за предсрочна изискуемост.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна 2 характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

По делото няма спор, а и това се доказва от приетите писмени доказателства, че в договора е предвидена неустойка в размер на 958,44 лева, дължима при непредоставяне на обезпечение - поръчител или банкова гаранция, в тридневен срок от сключване на договора. В чл. 3, ал. 2 от Договора е посочено, че ГПР включва само възнаградителната лихва по кредита. Безспорно е, че в ГПР не е включен размерът на неустойката.

Настоящият съдебен състав счита, че размерът на неустойката е следвало да намери израз в ГПР по следните съображения:

Непредоставянето на обезпечение не е свързано с преки вреди за кредитора, а с носене на по-голям кредитен риск. При това положение чл. 71 ЗЗД предвижда възможност за кредитора да иска изпълнението преди падежа.

Дължимостта на парична сума за носене на по-голям кредитен риск няма обезщетителна функция, а - възнаградителна. Условията, при които се дължи, размерът на това вземане и най-вече посочената по-горе възнаградителна функция водят до извод, че същото има характер на скрита печалба за кредитора. Ето защо същата сума следва да се включи в общия разход по кредита и оскъпяването му, като намери отражение в ГПР, който следва да е посочен не само формално, а да отразява действителното оскъпяване, с цел информираност на потребителя и възможност да сравни условията за кредитиране на пазара. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, предвижда, че ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и 3 които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл.

11 ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.

10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Клаузата за обезпечение е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за това обезпечение във фиксиран размер – 958,44 лева, при отпусната главница от 1000 лева, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.

С оглед изложеното предявеният иск се явява основателен, като следва да се признае за установено, че договорът, съдържащ клаузата за обезпечение, която е предвидена в противоречие със специалния закон, е нищожен. В този смисъл не се дължи и произнасяне по евентуалния иск, доколкото не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждането му.

По предявените насрещни искове, съдът намира следното:

Предявени са главен и евентуален насрещен иск, като по главния иск се 4 претендира сумата от 1000 лева - неплатената главница по кредита, а по евентуалния - сумата от 1000 лева, но представляваща чистата стойност на невърнатия кредит, ведно със законната лихва.

Евентуалният иск е предявен в случай, че се уважи основният иск против ответника, което условие е сбъднато, като доколкото съдът намира, че договорът за кредит е недействителен, то отношенията между страните вече следва да се уреждат в хипотезата на неоснователно обогатяване. След като между тях няма валидно действащо правоотношение по договор за кредит, е без значение за коя вноска е настъпил падеж, кои точно вноски са погасени, как са отнасяни по пера отделните плащания и т.н., защото вече погасителният план не е приложим, нито е релевантна поредността на погашенията. Следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Доказването следва да изключва всякакво съмнение относно осъществяването на правопораждащите факти в обективната действителност.