Решение № 1096 от 05.12.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 1096 гр. Стара Загора, 05.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20255530102655 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от Г. В. С. от ************* против „Изи Асет Мениджмънт“ АД - гр. София и „Файненшъл България“ ЕООД - гр.

София.

Ищцата твърди, че между нея /като кредитополучател/ и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, /кредитодател/ е сключен Договор за паричен заем № *************г. По силата на договора, кредитодателят е следвало да й предостави заем в размер на 800 лв., а тя следвало да възстанови кредита, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 2 т. 6 от договора, годишен лихвен процент /ГЛП/ е 50 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е 64.62 %. Срокът на договора е 16 седмици.

Във връзка с Договора и на основание чл. 4 т. 3 от него, ищцата сключила и договор за гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД, с цел обезпечение на вече подписания договор за потребителски кредит. С договора за гаранция се уговаря, че ищцата дължи възнаграждение на втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД, за това, че става гарант по кредитното правоотношение. Същото възнаграждение се заплаща от нея директно по сметките на „Изи Асет Мениджмънт“ АД ежемесечно, заедно с първоначално уговорените погасителни вноски по кредита.

Въпреки тези факти, касаещи договора за гаранция, ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД не отразил това обстоятелство и не включил този разход в ГПР.

Смята, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят 1 изискал и събрал от ищцата лихви, такси и комисионни, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в договора. Ответникът не бил пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на ГПР, което се явявало в противоречие с чл.

19 от ЗПК.

Счита, че в договора не са включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът - „Изи Асет Мениджмънт“ АД нямал право да формира ГПР в размер на 64.62 %. Това било така, защото освен възнаградителната лихва, следвало като разход по заема да се включи и възнаграждението за гаранта. Поради некоректно посочения размер на ГПР била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и съответно клаузата от договора, касаеща ГПР, следвало да бъде обявена за нищожна на основание алинея 5 от същия член. В тази връзка счита, че това нарушение има за правна последица недействителност на договора за заем и дължимост единствено на чистата стойност по кредита, в съответствие на разпоредбата на чл. 22 ЗПК.

Смята, че ако сумата за възнаграждение на гаранта по договора за кредит била включена в ГПР, то същият би бил многократно над допустимия максимум по закон.

Невключването на възнаграждението на гаранта в разходите по заема целяло единствено въвеждане в заблуждение на кредитополучателя относно стойността на разходите, които трябва да направи по обслужването на кредита. Предвидената сума в договора за поръчителство била скрит разход по заема и като такъв следвало да бъде включен в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Това било така, защото ГПР включва в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Твърдяното се подкрепяло и от факта, че съгласно чл. 4 от договора за паричен заем, ищцата следвало да предостави в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на съответния договор, обезпечение, което да бъде - две физически лица- поръчители, банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, или одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки, като въпросният гарант по всички договора винаги е „Файненшъл България“ ЕООД, като същевременно договорът за гаранция, се сключвал непосредствено след подписване на основния договор. Същевременно в договора за гаранция се предвиждало възнаграждение, а това възнаграждение се дължало пропорционално на възнаградителната лихва и погасителните вноски по основания договор. Сочи съдебна практика.

Поставените от ответника в чл. 4 от процесния договор условия, практически били невъзможни за изпълнение, освен последното, посочено в т. 3 от цитирания член от договора, а именно предоставяне на гаранция от одобрено от ответника дружество гарант. Тъй като било невъзможно да се изпълнят първите две опции, за потребителя, 2 като единствен вариант, оставало само сключване на договор с дружество-гарант, което е предварително одобрено от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

В тази връзка, счита, че това е опит за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща гаранцията се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. По този начин, чрез нарушаване на добрите нрави и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Този факт се потвърждавал и от приложената справка от ТР, видно от която едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД, като печалбата на първото дружество за извършваната от него търговска дейност като поръчител, се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Също така, с цел заблуда на потребителя, никъде в основания договор за заем не се посочвало, че исканото поръчителство се предоставя от свързано лице на „Изи Асет Мениджмънт“ АД и че това поръчителство ще бъде възмездно. Основната причина за сключването на акцесорния договор било чрез нелоялна търговска практика, да се направи опит за заобикаляне ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и да се постигне свръхпечалба за ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, което от своя страна водело и до недействителност на договора за кредит.

В продължение на горното, трябвало да се изтъкне и че завишаването на разходите по заема, без да е изрично посочено такова, представлявало и нелоялна търговска практика. Разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП давала легалната дефиницията на нелоялната търговска практика, която се използва в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. За пълна изчерпателност, следвало да се посочи, че съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се сочело, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор, с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както става ясно от 3 съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити.

Всичко изложено именно обосновавало факта, че поръчителството е предварително предвиден разход по заема и следвало да бъде калкулирано в ГПР по заемите. Цитира съдебна практика.

Договорът за поръчителство бил с акцесорен характер, поради което можел да съществува валидно само при действителен главен дълг. С оглед гореизложените съображения, касаещи нищожността на кредитната сделка и твърдението, че последната не е произвела правен ефект, смята, че и уговорката за заплащане на възнаграждение на втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД за учредяване от негова страна на лично обезпечение също е нищожна. Конкретният договор се явявал недействителен и на самостоятелно основание. Договорът за поръчителство е уреден в чл. 138 от ЗЗД и представлявал съглашение между кредитора и поръчителя. За този договор длъжникът бил трето, неучастващо лице. Договорът е възмезден и каузален, като целта му била кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника. Сключеният договор за поръчителство с длъжника, а не с кредитора на практика лишавал от основание самия договор. Освен това, поставянето на изискване към потребителя да заплати възнаграждение за покриване на риска от неизпълнение на кредитора на задължението му за предварителна оценка на платежоспособността, водело до допълнително увеличение на задълженията и противоречало на Директива 2008/48. Цитира съдебна практика.

На самостоятелно основание, счита, че приложената възнаградителна лихва в размер от 50 % е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Излага подробни съображения.

Ищцата не била погасила всички претендирани суми от ответника по процесния договор за кредит, но била платила сума, еквивалентна на получения заем, дори и повече. В тази връзка, за нея възниквал правен интерес да сезира съда с искане за установяване на това, че Договор за паричен заем № ************* година и Договор за гаранция към него са недействителни на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.

26 от ЗЗД, тъй като ответните дружества претендирали заплащане на суми, които според изложените твърдения в исковата молба, произлизат от недействителни клаузи, противоречащи с императивни норми на материалния закон.

В тази връзка, моли да се приеме, че съществува трайна съдебна практика, с която се приема, че когато е предявен иск за нищожност, то повод за завеждането на иска съставлява фактът на самото сключване на договора, съответно на съдържащите 4 се в него клаузи. Фактът на съществуването на нищожната уговорка за заплащане на лихви, неустойки и/или такси, обуславял интереса на ищеца да претендира нищожността на клаузата, алтернативно на договора, по съдебен ред. Позовава се на съдебна практика.

Моли съда да постанови решение, с което:

Да признае за установено, че Договор за паричен заем № *************г. е недействителен, поради нарушение на разпоредбите на ЗПК и ЗЗП;

В хипотезата на евентуалност, да се признае за установено, че са нищожни: чл.

2 т. 6 от договора, съгласно която се дължи възнаградителна лихва в размер от 50 % върху главницата; чл. 4, съгласно който заемополучателят се задължава в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави обезпечение;

Да се признае за установено, че Договор за предоставяне на гаранция към Договор за паричен заем № *************г. е изцяло недействителен, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК и ЗЗД.

Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Файненшъл България“ ЕООД - гр.София.

Счита, че предявеният установителен иск за недопустим, поради липса на правен интерес от ищеца. Сочи, че процесният договор за предоставяне на гаранция/поръчителство е действителен, тъй като отговаря на приложимите изисквания на закона, тъй като е сключен валидно - между лице, което е вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, в рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице, като е спазена и изискваната форма.

Намира за неоснователно твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция/поръчителство е нищожен, тъй като, съгласно разпоредбите на чл. 138 и сл.