Определение № 867 от 17.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 867 гр. София, 17.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Росица Божилова Касационно търговско дело № 20248002902616 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Обединена българска банка“ АД против решение № 187/12.08.2024 г. по в.гр.д. № 166/2024 г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която се потвърждава решение № 45/06.02.2024 г. по гр. д. № 282/22 г. Окръжен съд Плевен. С потвърденото решение са отхвърлени предявените от касатора срещу А. К. Ф. искове, с правно основание чл. 430 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, за разликата над 73 544,06 лева до 75 299,21 лева относно главницата и за разликата над 3 441,71 лв. до 6020,36 лева относно претендираната редовна възнаградителна лихва, за периода от 05.03.2021 г. до 05.07.2021 г., както и за разликата над 181,39 лв. до 355,84 лева относно претендираното обезщетение за забава за същия период. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в нарушение на материалния закон – чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Намира, че въззивният съд не прави разграничение между капитализация и анатоцизъм.

Поддържа тезата, че забраната по чл. 10, ал. 3 ЗЗД касае единствено олихвяване на вече изтекли, в смисъл на изискуеми

/ просрочени / лихви, докато в настоящият случай се касае за олихвяване на неизискуеми лихви. Позовава се на клаузи от договора за кредит, според които по време на гратисния период към главницата се капитализира лихва, начислима в този период, но неизискуема до изтичането му. Същата става изискуема на уговорените падежи след приключване на гратисния период.

Подчертава, че тази лихва е възнаградителна, върху която не съществува забрана за начисляване на лихва, според възприетото в решение № 1001/05.07.1999 г. по гр.д. № 357/99 г. на V гр. о. на ВКС. Счита необосновано въззивното решение, с което се прогласява нищожността на чл. 4.4. от Договора за кредит, като противоречащ на чл. 24, ал. 1 от ЗКСД. Акцентира на 1 несъобразените от съда пояснения в чл. 27 от Типовия договор, предвиден като подзаконов нормативен акт по прилагането на ЗКСД, относно реда за изчисляване на общия размер на задължението след изтичане на гратисния период.

Ответната страна – А. К. Ф. – не депозира отговор на касационната жалба.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното :

Между „Райфайзенбанк България“ ЕАД, с настоящ правоприемник „Обединена българска банка”АД и ответника е А. К. Ф. е сключен договор за студентски кредит от 26.02.2014 г., по силата на който Банката е отпуснала на кредитополучателя кредит в размер на 82 144,92 лева, с краен срок за погасяване 05.02.2031 г. и фиксирана годишна възнаградителна лихва от 7%, за целия период на договора. Кредитът е целеви, за заплащането на 12 такси за обучение, в рамките на гратисен период от 84 месеца, считано от датата на сключване на договора до 05.02.2021г. / чл. 4.2 /. Окончателният размер на кредита се определя от усвоената от кредитополучателя сума в рамките на този гратисен период, през който не се дължи погасяване на главница и лихва.

Съгласно чл. 4.4, през гратисния период банката начислява лихва върху усвоената част от кредита, съгласно действащ погасителен план, но начислената лихва се капитализира годишно. След изтичане на гратисния период кредитополучателят погасява кредита, съгласно предвиденото в чл.

4.8 : на 120 равни анюитетни месечни вноски от 1 274,17 лева , дължими на пето число на съответния месец, считано от 05.03.2021г. до 05.02.2031 г..

Дължимата, съгласно чл. 3.1, годишна възнаградителна лихва се начислява от датата на усвояване на сумата по кредита , на база 360 дни годишно за ползване на всяка сума по кредита , при 30 дни в месец и 360 дни в година.

Ищецът твърди, че независимо от уговореното в чл. 4.4, пр. второ, банката не е капитализирала редовната лихва, начислена през гратисния период, като същата е станала изискуема с обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съгласно предпоставките в чл. 6.2 от договора. Предсрочната изискуемост е обявена от ищеца с връчване на препис от исковата молба, поради неизпълнение на задълженията на кредитополучателя, съгласно условията на договора.

В отговора на исковата молба А. К. Ф., чрез назначения й по реда на чл.

48, ал. 2 ГПК особен представител, изразява становище, че исковете са неоснователни. Позовава се на специалната регламентация на конкретния договор за кредит със Закона за кредитиране на студенти и докторанти / ЗКСД 2

/, съдържащ императивни разпоредби, които целят да осигурят допълнителна законова защина за кредитополучателите по тези заеми. Опорва действителността на клаузата на чл. 4.4. от Договора, според която, изтеклите за гратисния период на договора възнаградителни лихви се прибавят към главницата, в противоречие с разпоредбите на чл. 19, ал. 2, чл. 21, ал. 1 и ал. 3 и чл. 24, ал. 1 т. 1 от ЗКСД. Счита, че в резултат на същата кредитополучателят дължи връщането както на сумата по главницата и възнаградителна лихва върху нея до погасяването й, така и изтеклата за гратисния период договорна лихва, с начислена върху същата възнаградителна лихва до изплащането й. Това на практика означава, че с периодичната капитализация на възнаградителната лихва кредиторът е начислявал възнаградителна лихва върху възнаградителна лихва, което прави тази клауза от договора нищожна. Противопоставя се нищожност на договора и в цялост, тъй като на ответника не е била предоставена нужната преддоговорна информация, на ясен и разбираем език, съгласно чл. 18, ал.3 от ЗКСД, за да би могъл да разбере икономическите последици от сключването му. Твърди се , че не е бил запознат с условията на кредита, вкл. с приложимите Общи условия, предвид което и не е давал съгласие за същите.

Първоинстанционният съд е приел за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, на 07.07.2023 г.- с исковата молба, тъй като са били налице предпоставките на чл. 6.2 от договора за обявяването й. Изслушана е съдебноикономическа експертиза за изясняване размера на дължимите суми, при частично погашение по кредита от 4 334,10 лева. Съдът е приел за основателно възражението за нищожност на клаузата на чл. 4.4 от Договора, като противоречаща на закона и водеща до анатоцизъм / чл. 10, ал. 3 ЗЗД /, допустим само между търговци – чл. 294, ал. 1 ТЗ, както и в нарушение на императивната норма на чл.24, ал.1 ,т.1 ЗКСД. Съдът е приел за установено от заключението на съдебно-икономическата експертиза, че при формиране на претендираната от ищеца главница, към редовната такава, веднъж годишно Банката е прибавяла и „начислената възнаградителна лихва за предходния едногодишен период, върху която сума като цяло е начислявана възнаградителна лихва през последващия гратисен период „. Приел е чл. 4.4 е „неравноправна клауза „, в нарушение и на чл. 143, т.19 от ЗЗП, тъй като „ не позволява на кредитополучателя да прецени икономическите последици от договора в тази му част, към датата на сключването му“. Независимо от предходния извод, съдът е отхвърлил, като неоснователно, възражението на ответника, че не му е предоставена по ясен и разбираем начин преддоговорната информация, съгласно чл.18, ал. 3 ЗКСД. Счел е, че клаузата на чл. 4.4 следва да се игнорира, като правоотношението се уреди в съответствие с останалите разпоредби на договора, които нищожната клауза не накърнява , съответно не са налице предпоставките на чл. 17, ал. 6 ЗКСД, за обявяване на целия договор за кредит за недействителен. За обосноваване размера на основателната част от претенцията съдът се е позовал на 3 варианта на заключение на СИЕ по т. 4 – без капитализиране на възнаградителна лихва, начислима за гратисния период , към размера на главницата / таблица 12 /, с приспадане на частично изплатеното от кредитополучателя, в размер на 4 334,10 лева от падежирани към момента на плащането лихви и главница, съгласно поредността в чл. 76, ал. 2 ЗЗД и уговореното в договора - че всяка анюитетна месечна вноска погасява част от главница и част от лихва. Така са присъдени сумите : 73 544,06 лева – усвоена и непогасена главница ,в това число редовна изискуема от 4 571,55 лева , за периода 05.07.2021 г. – 05.04.2022 г. и предсрочно изискуема от 68 972,51 лева, ведно със законна лихва върху сумите от 14.04.2022 г. до окончателното им изплащане ; 3 441,71 лева – редовна възнаградителна лихва, за периода 05.07.2021 г. – 12.04.2022 г., 181,39 лева – мораторна лихва върху редовна падежирана главница, за периода 05.07.2021 г. – 05.04.2022 г. и 21 814, 79 лева – отложена възнаградителна лихва за гратисния период. В останалата им част – предмет на касационно обжалване, описана по-горе, исковете са отхвърлени.

Във въззивната си жалба ищецът е акцентирал на обстоятелството, че анатозицъм е налице при начисляване към главницата - и олихвяване на така получената обща сума с възнаградителна лихва - на просрочени лихви. За разлика от капитализация с новативен характер - с която се погасява старото задължение към банката и възниква ново - като „към неизискуема главница се начисляват неизискуеми лихви“, какъвто е настоящият случай.

Анализирайки развитието в правната уредба след отмяната на Наредба № 9 на БНБ от19.122022г. за оценка и касификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка през 2008 г., въззивникът намира, че към датата на сключване на договора за кредит не съществува правна норма, която да забранява уговорка за капитализиране на непадежирани лихви и последващото им олихвяване ведно с главницата.

Предвид това и съдът не се е мотивирал с такава норма. Клаузата на чл. 4.4 буквално възпроизвежда текста на чл.10, ал. 2 от Типовия договор, утвърден като подзаконов нормативен акт от Министъра на образованието и Министъра на финансите, на основание чл. 6, ал. 2 и чл. 7 , ал. 1 от ЗКСД. Въззивникът е оспорил допустимост на преценката за неравноправност на клаузите на договора, позовавайки се на пар. 12а от ПЗР на ЗЗП, според който разпоредбите на Глава VІ от ЗЗП не се прилагат по отношение на договорни клаузи, които отразяват законови или подзаконови разпоредби, изхождайки от пълната идентичност на чл. 4.4 с чл. 10, ал. 2 от Типовия договор.

Въззивният съд, сезиран по жалби на двете страни, е потвърдил решението, в обжалваната му пред настоящата инстанция част. Съдът е приел, че клаузата на чл. 4.4, предл. второ от Договора е нищожна, тъй като противоречи на императивна разпоредба на закона - чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗКСД – според която общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва: т. 1 - главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и т. 2 4 дължимата лихва за срока на договора за кредит, която също е определена императивно – като фиксирана, в непроменлив размер за целия срок на договора, от 7 % годишно. Уговорка за по – висока лихва е нищожна / чл. 20 ЗКСД /. Разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗКСД , според въззивния съд, е напълно ясна и непротиворечива в съдържанието си, предвид което не се налага тълкуването й. Допълнително са изследвани текстове от същия закон / чл. 21, ал. 1 и ал. 3, чл. 20, чл. 19, ал. 1, 2 и ал. 3/, за да се достигне до извод, че вземането на банката по отпуснат студентски кредит, с оглед специалната уредба на същия, е ограничено до главницата - отпуснатите средства за такси за обучение, и възнаградителната лихва, в максимален размер от 7 процентни пункта. Съдът е приел, че законът не предвижда възможност за получаване на други суми, извън тези. Не е възприето съображението на ищеца, че възпроизвеждайки дословно разпоредба на Типовия договор / на който ищецът придава характеристика на подзаконов нормативен акт /, чл.4.4 не би могъл да се счита за нищожна разпоредба. Съдът е отрекъл типовият договор да има качеството на подзаконов нормативен акт, но и да би бил такъв, не би бил приложим при противоречието му със закона- чл. 24, ал. 1 ,т. 1 ЗКСД.