Решение № 2777 от 24.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2777 гр. София, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Х. при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100513294 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД срещу Решение № 20127987 от 15.08.2024 г. постановено по гр.д. № 76893 по описа за 2018 г. на СРС, 24- ти състав, с което са отхвърлени предявените по чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД искове от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Л. С. Г. и А. Х. Г. за заплащане при условията на солидарност на следните суми: сумата от 4159,96 лева – цена за топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 28.11.2017 г. до окончателно изплащане, сумата в размер на 328,95 лева – мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 16.09.2015 г. до 17.11.2017 г., сумата в размер на 48,68 лева – цена за дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 28.11.2017 г. до окончателно изплащане, сумата в размер на 8,49 лева – мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 16.09.2015 г. до 17.11.2017 г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 83619 по описа за 2017 г. на СРС, I ГО, 24 състав.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания, че обжалваното решение е неправилно, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържат, че СРС неправилно е приел, че между страните по делото не е възникнало валидно облигационно отношение по повод доставката 1 на топлинна енергия, доколкото от събраните по делото доказателства се установява, че ответниците в действителност на собственици на процесния имот, респ. по силата на действащата нормативна уредба имат качеството клиенти на топлинна енергия и следва да отговарят по така предявените искове. По изложените съображения молят съдът да отмени процесното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба от ответниците Л. С.

Г. и А. Х. Г., в който се излага становище за нейната неоснователност. Поддържат, че правилно първата инстанция отхвърлила така предявените искове, тъй като ищецът не успял да докаже че са собственици на процесния имот посредством представената молба от ДСК за вписване на законна ипотека. Поддържат още, че правилно съдът е приел, че по делото било неустановено дали лицето А. Х. Г. е ответникът по исковата молба- А. Х. Г., доколкото в молбата за вписване на законна ипотека ЕГН-то на лицето А. Х. Г. не съответства на ЕГН-то на ответника. Изтъкват, че правилно СРС е констатирал, че молбата от ДСК за учредяване на договорна ипотека, изхожда от трето лице, а не от ответниците и касае имот с адрес: гр.

София, ж.к. ****, респ. в документа липсвало посочване на блок и вход. Сочат още, че и останалите възражения, които ищецът е навел в исковата молба, а именно че: процесните суми са заплатени посредством приложените към исковата молба разписки; че радиаторите в жилището на ответниците не работят и не подават топлинна енергия; че ищецът претендира сума за доставена, а не за реално потребена топлинна енергия, както и че процесните вземания са погасени по давност.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване , поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна по следните съображения:

За да постанови така обжалваното решение първата инстанция е приела, че ищецът не е доказал качеството „клиент на топлинна енергия“ на ответниците, тъй като от представените по делото писмени доказателства не се установявало по безспорен начин, че ответниците са собственици или носители на вещно право на ползване върху конкретния имот през исковия период. Посочено е и че основното доказателство представено от ответника- молба за учредяване на ипотека от ДСК съдържа несъответствия в данните (ЕГН2 та и фамилии) спрямо ответниците и не позволява да се направи връзка с процесния имот (липсват данни за блок и вход).

По исковете с правно основание чл. 422 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ съдът за главницата за топлинна енергия съдът намира следното :

По така предявените искове ищецът следва да установи възникването на облигационно отношение между страните по договор за продажба и доставка на топлинна енергия в твърдените количества и задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер. Съгласно разпоредбите на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (приложима редакция за периода до 17.07.2012 г.) и на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай за принадлежността на правото на собственост на ответниците върху процесния недвижим имот, находящ се в в ж.к. ****. е представена единствено молба за вписване на законна ипотека от 25.02.1992 г. върху процесния имот за задължение на Л. С. Г. и А. Х. Г. от банка ДСК, но с оглед разпоредбата на чл. 485, ал. 2, изр. 2 ГПК /отм./ нотариусът няма задължение по чл. 482, ал. 1 ГПК /отм./ да провери собствеността върху имота, поради което въз основа на тази молба не могат да се правят еднозначни изводи, че лицата учредили законна ипотека са собственици на имота.

Ето защо и при прилагане последиците на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК настоящият състав на съда намира за законосъобразен изводът на първата инстанция, че представената молба не може да установи правото на собственост върху процесния имот на ответниците. Съдът не може да цени и представения с въззивната жалба договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти, тъй като същия е представен след настъпването на преклузията по чл.266,ал.1 от ГПК. Независимо от горното съдът намира, че ответницата Л. С. Г. е материално легитимирана да отговаря по предявения иск по следните съображения: Съгласно задължителните за органите на съдебната власт указания дадени в т. 1 от ТР № 2 от 17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди (“битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. В тази връзка следва да се отбележи, че по делото е представено Заявление 3

Декларация за откриване на партида по отношение на процесния имот, до който ищецът твърди че е доставил топлинна енергия, от ответницата Л. С. Г. от 12.05.2003 г. Заявлениетодекларация представлява предложение (оферта) за сключване на договор за доставка на топлинна енергия – арг. чл. 13 ЗЗД. Като е приел това заявление, входирал го е при себе си, открил е партида на ответника Л. С. Г. по абонаментен номер № 27614 и е продължил да доставя топлинна енергия до процесния апартамент, находящ се гр. София , ул. ****, ищцовото дружество е приело предложението на Л. С. Г. за сключване на договор за доставка на топлинна енергия, в който смисъл са и правните съображения изложени в т. 1 на ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. Ето защо от 12.05.2003 г. между Л.

С. Г. и ищцовото дружество е възникнало правоотношение по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия, поради което страна по това учредено продажбено правоотношение през релевантния период е била Л. С. Г. и тя е материално правно легитимирана да отговаря по предявения иск.

За установяване на реалното количество на доставената топлинна енергия пред първата инстанция е била назначена СТЕ, която е установила, че процесния имот е бил топлоснабден за исковия период. В имота е бил извършен отчет при осигурен достъп на 27.04.2015 г., 04.05.2016 г. и 02.05.2017 г. Експертизата е установила, че в имота има три панелни радиатора с монтирани топлинни разпределители, както и щранг- лира без уред, отопляващ банята, която не може да бъде демонтирана в произволен апартамент по вертикала.

Дяловото разпределение, извършено от фирма „Термокомплект" ООД за ЕС и процесния имот е в съответствие с методиката, проверените документи и данни от уреди за сградата и имота. Общата сумата за топлинна енергия начислена от "Топлофикация София" ЕАД за абоната през процесния период е 3638,11 лв., от която 1184,20 лв. за отопление на имот и 2453,61 лв за битово горещо водоснабдяване, като изравнителната сума за доплащане е 1030, 46 лв., респ. общото задължение за потребена ТЕ през исковия период е в размер на 4668,57 лв. Констатирано е още, че извършените измервания в АС начисления по фактури, дялово разпределение и остойностяване на потребена ТЕ за имота са в съответствие с изискванията на действащата Наредба за топлоснабдяване и актуални цени на ТЕ за процесния период. От назначената по делото ССчЕ се установява, че ответниците не са заплатили нищо от дължимите суми / т.1 от назначената по делото ССчЕ/. Предвид гореизложеното неоснователни се явяват възраженията на ответниците, че са заплатили изцяло претендираната сума, респ. че радиаторите им не работели и не им била доставяна топлинна енергия.

По релевиранато възражение за давност съдът намира следното: По отношение част от процесния период ( 05.2014-08.2016) са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., като съгласно чл. 33, ал. 1 от тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на топлопреносното предприятие. По своята същност ежемесечното публикуване на дължимите суми на общодостъпно място в интернет представлява покана от кредитора до длъжника, в която е 4 конкретизиран размерът на дължимата сума за изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на задължението е обвързана с изпращането на покана от продавача на топлинна енергия, поради което следва да се приеме, че давността за тези задължения започва да тече от датата на възникването им – арг. чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т. дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, задълженията на потребителите на предоставяните от топлофикационните дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер, поради което същите се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок – арг. чл. 111, б. „в“ ЗЗД.