Решение № 413 от 20.04.2022, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 413 гр. Перник, 20.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: МАРИНЕЛА КР. МАРИНОВАСТОЕВА като разгледа докладваното от МАРИНЕЛА КР. МАРИНОВА-СТОЕВА

Гражданско дело № 20211720104716 по описа за 2021 година

Производството е образувано по предявени от В. С. С. срещу „Сити кеш“ ООД искове да бъде прогласена нищожността поради противоречие с добрите нрави и нарушение на чл. 11, чл. 19, ал.4 ЗПК, както и чл. 143 ЗЗП на клаузата за неустойка в размер на 1068,57 лв., съдържаща се в сключен договор за потребителски кредит № ***** от 22.04.2020г..

Твърди се, че страните са обвързани от договор за паричен заем № *****/22.04.2020 г., по силата на който на ищцата била предоставена в заем парична сума в размер на 800 лв..

Със съглашението била уговорена и клауза за неустойка в размер на 1068,57 лв., разсрочена на 12 месечни вноски, като общото задължение за длъжника възлизало на 2088 лв.. Изразени са подробни правни съображения, че клаузата за неустойка е уговорена в противоречие на императивни правни норми, уреждащи защитата на потребителите – включително по договори за кредит, заобикаля нормите на ЗПК, противоречи на добрите нрави, има неравноправен характер и излиза извън присъщите функции на неустойката. При изложените твърдения се иска прогласяването на нищожността на клаузата от договора за кредит, предвиждаща задължение за кредитополучателя за заплащане на неустойка.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. По същество се поддържа, че неустойката, дължима съгласно чл. 6 ал. 1 от Договора, е уговорена в случай на неосигуряването на кредитополучателя на обезпечение на кредита и обезпечава риска, който носи финансовата институция при отпускане на кредит. Поддържа се, че неустоечното задължение не се включва в ГПР, има различни функции по своето естество; клаузата не е неравноправна; чрез нея не се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК; не е налице заблуждаваща търговска практика при посочването на ГПР в договора за кредит; не е налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което не са налице 1 основания същата да бъде обявена за нищожна.

Предявени са насрещни искове за осъждане на ответницата по тях да заплати на ищеца сумата от 800 лв. – главница по договор за потребителски кредит № ***** от 22.04.2020г. и сумата от 219, 43 лв. възнаградителна лихва за периода от 22.05.2020 – 22.02021 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателно плащане. В случай, че се прогласи недействителността на договора се претендира заплащане на сумата от 800 лв. – чистата стойност на кредита, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателно плащане.

Твърди се, че на ответницата е предоставена заемната сума, настъпила е изискуемостта на всички вноски и ответницата не е извършвала никакви плащания по договора.

В срока за отговор ответницата по насрещния иск е изразила становище за неговата допустимост, но неоснователност. Подробно са изложени правните доводи за нищожност на целия договор за кредит. Като нищожна е оспорена и клаузата от договора, предвиждаща задължение за плащане на възнаградителна лихва в посочения размер. Изразено е становище, че ищцата дължи връщане единствено на чистата стойност на получената заемна сума.

Пернишкият районен съд, след като прецени доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

По делото е представен договор за паричен заем № ***** от 22.04.2021 г., сключен между В. С. С. и „Сити Кеш“ ООД, неподписан от страните, но между същите няма спор, че същият е сключен по електронен път. По силата на този договор ответното дружество се задължило да отпусне кредит в размер на 800 лева. В т. 3 „Параметри“ от договора се съдържа следното: сума на кредита: 800 лева; срок на заема: 12 месеца; размер на вноска 3 х 26,70 лева и 9 х 104,37; ГПР 47,91 %; годишен лихвен процент 40,05 % и общо задължение:

1019,43 лева.

В чл. 6, ал.2 от договора е предвидена неустойка в размер на 1068,57 при неизпълнение на задължението по чл. 6.1 заемателят в срок от три дни, считано от усвояване на заемната сума да представи обезпечение, по начина и реда и отговарящо на условията по чл. 33, ал.1 от Общите условия:поръчител или банкова гаранция. Въпросната неустойка ще се заплаща на равни части и включи в погасителната вноска, която ще е в размер на 174 лв. лева или общото задължение по договора ще стане в размер на 2088 лева.

Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза по процесния договор годишният процент на разходите е 47,91 %, при вземане за разход договорната лихва 219,43 лв., при годишна база на лихвен процент 40.05%. Вещото лице е посочило, че при изчислението по формулата Приложение № 1 към чл. 19, ал.1 ЗПК системата формира погасителен план, отговарящ на този към договора при всички допускания в сключения договор и погасителен план към него. При проверка на документите, съдържащи се в ответното дружество вещото лице установило, че 2 непогасеният остатък на главницата по кредита е 800 лв., а на възнаградителната лихва 219.43 лв. Съдът кредитира заключението като компетентно и обосновано.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните правни изводи:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове за прогласяване недействителността на клауза за неустойка от договор за потребителски кредит № *****/22.04.2020 г. поради противоречие със закона – чл.26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради неравноправност на клаузата – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл.

143 ЗЗП, поради заобикаляне на закона – чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК., както и поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД Предявените евентуално съединени насрещни искове са с правна квалификация чл.

240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, от страните се признават следните права и обстоятелства: 1/ сключването на договор за паричен заем *****/22.04.2020 г., по силата на който „Сити Кеш“ ООД предоставил на В.С. в заем парична сума в размер на 800 лева; поради което съдът е обявил посочените безспорни между страните обстоятелства за ненуждаещи се от доказване по смисъла на чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК.

В тежест на ищеца по предявените първоначално искове е да установи, че клаузата за неустойка се засегната от посочените в исковата молба пороци.

В тежест на ответника е да установи, че клаузата за неустойка е индивидуално уговорена.

В тежест на ищеца по насрещния иск е да докаже, 1). наличието на твърдяното облигационно отношение; предаването на заемната сума на кредитополучателя; уговорения падеж на погасителните вноски и изтичането на срока на договора; 2). наличието на валидно постигната договореност между страните за връщане на кредита с договорна лихва; 3). да установи вземанията си и по размер. В тежест на ответника по насрещните искове е да докаже, че е платил претендираната сума.

От предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата и задълженията, съдът прави извода, че е налице договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит.

В договора се съдържа информация за данните (име, адрес и ЕГН) на кредитополучателя, срока на договора (12 месеца, при първа месечна вноска на 22.05.2020 г. и последната на 22.04.2021 г.), размер на кредита от 800 лева; фиксиран годишен лихвен процент (40, 05 %), ГПР в размер на 47, 91 % и общата сума, дължима от потребителя в размер на 1019,43 лева, поради което същият отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 5, 6, 7, 8, 9 ЗПК. Посочено е и каква част от всяка погасителна вноска покрива задълженията за главница, договорна лихва и неустойка.

Договорът е съобразен с чл. 11, т. 11 ЗПК, според която разпоредба следва да е 3 налице погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. По делото е представен погасителен план, в който се съдържа информация за тези обстоятелства, т. е. съдът приема, че спазена разпоредбата на чл. 11, т. 11 ЗПК.

Съдът намира, че няма нарушение и на императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК.

На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква да се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Тези допускания се делят на две групи. Първата група са базови допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" приложение № 1 към ЗПК и допълнителни допускания /чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК/. Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниция е дадена в буква "ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една-единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая /т. 2 б. "г" от Приложение № 1 към ЗПК/, което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г. В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е. С оглед гореизложеното, доколкото в случая приложимо е единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване само по себе 4 си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. С оглед на това съдът намира, че не е налице твърдяната недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Съдът намира за неоснователно и възражението за нищожност на клаузата за заплащане на договорна лихва. Размерът на същата е 40, 05 %- фиксиран годишен лихвен процент. Разбирането, застъпено в съдебната практика за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, е било релевантно преди приемането на чл. 19, ал. 4 и, ал. 5 от Закона за потребителския кредит (в сила от 23.07.2014 г.), докогато в закона не е била определена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити. При действието на чл. 19, ал. 4 и, ал. 5 от ЗПК се регламентира по императивен начин предела на оскъпяване на кредита - годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С ПМС № 100 от 2012 г. се посочва, че законната лихва представлява сбор от основния лихвен процент на БНБ плюс 10 %, т. е. максималният размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК възлиза на малко над 50 %. С поставянето на максимална горна допустима граница на годишния процент на разходите, законодателят е защитил правата на длъжника (кредитополучател) от едностранен произвол на по-силната страна, каквато е кредитодателят. В този смисъл са и мотивите на законодателя за тази промяна, които са обективирани в Стенограма от обсъжданията на проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС), където се обосновават нужда от предоставяне на по-високи лихвени лимити за финансови небанкови институции, чиято кредитна дейност е застрашена с висока степен на несъбираемост и приходите от лихви следва да покриват загуби от рисково кредитиране на неплатежоспособни длъжници, формиращо 50 % от оборотната дейност (в този смисълРешение № 176 от 29.06.2020 г. по в. гр. д. № 234/2020 г. на Окръжен съд – Пазарджик, Решение № 119 от 29.04.2020 г. по в. гр. д. № 570/2019 г. на Окръжен съд – Враца, Решение № 22 от 24.02.2020 г. по т. д. № 11/2020 г. на Окръжен съд – Русе, Решение № 260048 от 26.10.2020 г. по в. гр. д. № 218/2020 г. на Окръжен съд – Шумен, Решение № 183 от 25.02.2020 г. по т. д. № 1920/2019 г. на Окръжен съд – Варна, Решение от 22.03.2021 г. по в. гр. д. № 11513/2019 г. на Софийски градски съд, Решение № 260123 от 10.06.2021 г. по в. гр. д. № 114/2021 г. на Окръжен съд - Кюстендил и други). До предвидения размер в чл. 19, ал.