Решение № 1184 от 11.08.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№

… гр.

София, 11.08.2020 г.

В И М Е Т

О Н А

Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО

ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми юли две хиляди и двадесета година в състав:

СЪДИЯ:

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА при секретаря М.

Симеонова, като разгледа т.д. № 1392/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.

Ищецът „М.К.Г.“ ООД твърди, че на 12.08.2015 г. в качеството си на заемодател сключил с ответника Т. ЕООД договор за заем за сумата от 75 000 евро при първоначално уговорен срок от 12 месеца и възнаградителна лихва в размер на 2,5 % месечно. Уговорено било възнаградителната лихва да се заплаща на месечни вноски, а главницата да бъде върната еднократно с изтичане срока на договора. При забава в плащането на главницата се дължала неустойка в размер на 0,2 % на ден върху сумата на отпуснатия заем, а при забава на възнаградителната лихва – 0,125 % на ден върху стойността на ползвания заем. Предвидено било договореният лимит на заема да бъде усвояван револвиращо, като с допълнително споразумение от 26.08.2015 г. била предоставена в заем допълнително сумата от 15 000 евро, а с допълнително споразумение от 01.06.2016 г. – още 5 000 евро с краен срок за погасяване 12.08.2017 г.

Ответникът усвоил заетата сума на няколко пъти в периода до 03.06.2016 г., като с оглед револвиращия характер на заема общо ползваният заем надхвърлил значително лимита от 95 000 евро. Ищецът отнасял извършените от ответника плащания за погасяване на съществуващите към момента на плащането задължения в реда, установен в т. 4.6 от Общите условия (разноски, такси, неустойки, лихва, главница). Ищецът сочи, че ответникът изпаднал в забава по отношение на задължението си за плащане на възнаградителна лихва, а след настъпване на падежа за връщане на главницата – и по отношение на това задължение, като оспорва сочените от ответника погашения поради извършването им по различен от предвидения в договора начин (по банков път) и поради наличието на задължения по други правоотношения извън процесното (и между други лица), за погасяването на които са извършвани тези плащания. При тези факти ищецът поддържа, че към 12.10.2017 г., когато е подал заявление по чл. 417 ГПК, в негова полза по силата на процесния договор за заем са съществували следните вземания: 72 905 евро – главница;

16 404 евро – възнаградителна лихва за периода 12.11.2016 г. – 12.07.2017 г.; 24 606 евро – неустойка за забава в плащането на възнаградителната лихва за периода 12.11.2016 г. - 12.07.2017 г. (определено като процент (0,125 %) върху ползваната към момента на начисляването й главница съгласно уточнителна молба от 29.01.2019 г., л. 207, т. І); 123 евро – такса за приключване на договора. За плащането им, ведно със законна лихва и разноски, била издадена заповед по чл. 417 ГПК. След постъпило възражение срещу заповедта ищецът предявява настоящите установителни искове, като моли съда да установи съществуването на вземанията му, както и да му присъди направените в заповедното и в исковото производство разноски.

Ответникът „Т.“ ЕООД оспорва исковете при твърдението, че посоченото в заповедното производство основание на вземанията не включва Допълнително споразумение № 2 и поради това е недопустимо в настоящото производство да се претендират суми, дължими по посоченото споразумение. По същество поддържа, че задълженията по процесния договор суми са били надлежно погасявани (а част от лихвите – и предсрочно), като в полза на ищеца е платена общо сумата от 373 085,24 лв. Ответникът счита също, че уговорката за неустойка за забава на възнаградителната лихва и на главницата е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като е уговорен фиксиран дневен размер без краен предел и тъй като се начислява върху едно и също забавено вземане, а наред с това е налице и надлежно обезпечение на кредитора по силата на учредена в негова полза ипотека и издаден запис на заповед. Твърди нищожност на същото основание и по отношение на уговорката за възнаградителна лихва, тъй като нейният размер не бил съобразен с краткия срок за връщане на заема. Оспорва надлежното обявяване на предсрочната изискуемост поради липса на забава (оспорването поради ненадлежно връчване е оттеглено в о.с.з. на 08.03.2019 г.), както и приложимостта на общи условия към договора. Наред с това ответникът отрича съществуването на сочените от ищеца задължения по други правоотношения, различни от процесните, за които заемодателят е отнасял извършените плащания. Счита, че със сумите, надплатени в срока на договора, следва да се погасява поетапно главницата, като възнаградителната лихва да се изчислява въз основа на намаления по този начин главничен дълг. Поради всичко изложено моли съда да отхвърли предявените искове и да му присъди разноски за вещо лице съгласно представен списък. Възразява за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Съдът достигна до следните правни и фактически изводи:

По допустимостта:

Основание на вземанията, за които е поискано издаване на заповед по чл.

417 ГПК, е договор за заем от 12.08.2015 г. В обстоятелствената част на заявлението заявителят е посочил и едно от споразуменията, с които този договор се допълва (Допълнително споразумение № 1/26.08.2015 г.), но същевременно е изложил и фактически твърдения, които кореспондират на постигнатото с Допълнително споразумение 2/01.06.2016 г. съгласие за удължаване срока на договора (посочено е, че дължимата главница е следвало да бъде върната еднократно на падеж 12.08.2017 г., в който смисъл е изменен договорът с допълнително споразумение № 2).

От изложеното е видно, че е налице идентитет между основанието, въз основа на което са претендирани вземанията в заповедното производство, и основанието, заявено в с процесните установителни искове, и поради това възражението на ответника за частична недопустимост на производството е неоснователно. Нещо повече, дори в заявлението да беше посочен като източник на вземането единствено договорът, то не би била налице процесуална пречка с исковата молба да се допълнят и пояснят фактическите твърдения, като се посочи, че договорът е изменян в срока на неговото действие. Изискването за идентитет на основанията и петитума между заявлението и иска по чл. 422 ГПК не изключва правото на ищеца да допълни исковата молба чрез излагане на фактически твърдения относно развитието на облигационното отношение, щом запазва това отношение като основен факт от основанието на иска.

По основателността:

На 12.08.2015 г. е сключен договор № G 116-150812C133, по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответника заем в размер на 75 000 евро за срок от 12 месеца.

За ответника договорът е подписан чрез пълномощника Х.Х.С..

Уговорено е заемополучателят да заплаща месечни вноски за възнаградителна лихва в размер на 1 875 евро, а главницата да бъде върната еднократно на 12.08.2016 г. (вж. погасителния план към договора). Постигнато е неустоечно съглашение при забава в плащането на

„главницата и на вноска за лихва“ да се заплаща сумата от 93,75 евро на ден (0,125 % върху стойността на отпуснатия заем) за всеки ден на забава, както и неустойка за просрочено плащане на главницата в размер на 150 евро на ден. Договорът е сключен с револвираща клауза – съгласно т. 8.2 кредитополучателят има право по време на действие на договора да намалява или да увеличава сумата на главницата до договорения лимит. В преамбюлната част на договора е посочено, че същият се сключва при Стандартните условия за опускане на кредити на М.К.Г. ООД, които съставляват неразделна част 2 от договора. Същите са представени към заявлението по чл. 417 ГПК (л. 8 от заповедното дело) и доколкото са подписани от заемополучателя, съдът намира, че го обвързват съгласно чл. 298, ал. 1 ТЗ.

На 26.08.2015 г. е подписано Допълнително споразумение № 1, съгласно което на ответника се предоставя допълнително сума в размер на 15 000 евро за срок до 12.09.2015 г., а на 01.06.2016 г. – Допълнително споразумение № 2, съгласно което главницата на ползвания кредит е увеличена с 5 000 евро, като крайният срок на договора за всички усвоени суми е определен до 12.08.2017 г.

Съгласно основното заключение на ССчЕ в периода 13.08.2015 г. – 03.06.2016 г. ответникът е усвоил заем в общ размер от 364 315 лв., като при усвояването ищецът е удържал посочените в чл. 4 от договора, съответно в чл. 4 от допълнителните споразумения такси и възнаградителна лихва в общ размер от 19 489 лв. или общо усвоената сума възлиза на 383 804 лв. (196 235,87 евро).

При тези факти спорни между страните са следните въпроси: 1). Какъв е размерът на извършените от/за ответника погашения по процесния договор и в частност - били ли са налице и други задължения на ответника към ищеца извън процесния договор, които е следвало да бъдат погасени със сумите, платени касово, по правилото на чл. 76 ЗЗД; 2.) следва ли да се зачитат като плащания по процесния договор погашения, извършени по небанков път; 3). следва ли с извършените плащания да се погасяват задължения за възнаградителна лихва и за неустойка за забава предвид възражението за нищожност на клаузите, с които тези задължения са уговорени, поради противоречие с добрите нрави. По тези въпроси съдът намира следното:

Относно наличието на повече от едно главни задължения между страните.

Съгласно мотивите на т. 1 ТР 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, „когато длъжникът има няколко главни задължения, всяко от които или някое от тях са лихвоносни, и изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, длъжникът може да заяви кое задължение погасява по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Ако предложеното изпълнение погасява изцяло посоченото от длъжника задължение, включително с дължимите лихви към този дълг, изборът обвързва кредитора“. С аргумент от обратното – ако е налице повече от едно главно задължение и предложеното плащане не е достатъчно да погаси дълга, за който то е предназначено от длъжника, заедно с всичките му акцесорни задължения, предназначаването, направено от длъжника, не обвързва кредитора и в този случай прихващането на изпълнението следва да се извърши по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Ако пък е налице само едно главно задължение и предложеното плащане не погасява дълга с неговите акцесорни задължения, погасяването се извършва по реда, предвиден в договора, а при липса на такъв – при условията на ал. 2 на чл. 76 ЗЗД.

За установяване съществуването и на други задължения на ответника към ищеца са събрани писмени доказателства, от които се установява, е на 05.01.2015 г. между „Г.Р“ ЕООД като възложител и

„Т.“ ЕООД като изпълнител е сключен договор за СМР (л. 160, т. І) с приблизителна стойност от 442 877,80 лв., в която не са включени разходите по наемане и доставка на кофраж и свързаните с него допълнителни разходи. Във връзка с изпълнението на възложените работи „Т.“ ЕООД сключило на 19.05.2015 г. договор с „И.Р.“ ООД в качеството му на наемодател (л. 138, т. І), по силата на който наел строително оборудване за срок от два месеца срещу наемна цена в размер на 15 117,55 лв. месечно. По този договор като солидарен длъжник е встъпил ищецът „М.К.Г.“ ООД. Договорът е анексиран на 16.10.2015 г. с предоставяне на допълнително оборудване срещу допълнителна наемна цена. Междувременно, на 14.04.2015 г. между „М.К.Г.“ ООД като заемодател и „Г.Т.“ ЕООД като заемател е сключен договор № 16-150414С125, по силата на който заемателят получава заем в размер на 400 000 евро (л. 244, т. І). Ипотекарен длъжник по договора е П.Ц., а трето лице-залогодател

– „Г.Р“ ЕООД.

На 02.03.2016 г. между „Т.“ ЕООД,

„Г.Т.“ ЕООД, „Г.Р ООД“ и „М.К.Г.“ ООД е подписана спогодба (л. 316, т. ІІ) във връзка с отношенията по договора за СМР, сключен между „Г.Р“ ООД и „Т.“ ЕООД, по договора за наем на оборудване, сключен между „И.Р.“ ООД и „Т.“ ЕООД и по договора за кредит, сключен между „М.К.Г.“ ООД и „Г.Т.“ ЕООД. Със спогодбата страните са установили, че в изпълнение на договора за СМР „Т.“ ЕООД е наело оборудване по договор с „И.Р.“ ООД срещу наемна цена, която се заплаща от наемателя, но за сметка на възложителя „Г.Р“ ООД. Тъй като до момента това не било сторено, страните по спогодбата договарят задълженията на „Т.“ ЕООД по договора за наем да бъдат погасени от „М.К.Г.“ ООД, но в качеството му на кредитодател на свързаното с „Г.Р“ ООД дружество „Г.Т.“ ЕООД по договора за кредит № G116-150414С125 (а не като солидарен длъжник по договора за наем).