Решение № 4135 от 21.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4135 гр. София, 21.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Георги Стоев при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20211100513781 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20171702/13.08.2021 г., постановено по гр. д. № 39857 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, 26 с-в, са частично уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД ЕИК 831609046, искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл.

79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД срещу Д. Д. Д., ЕГН ****. Признато е за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2475,75 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода 05.2016 г. – 04.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 22.01.2020 г. до изплащане на вземането, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 343,44 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 15.09.2017 г. – 16.01.2020 г., като отхвърля иска за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 2883,43 лв. Решението е постановено при участието на трето лице помагач „Б.“ ООД.

Производството е образувано по въззивна жалба №25142362/24.09.2021 г. на ответника, с която е обжалвано решението в частта, в която са уважени исковете. Твърди, че не е потребител на топлинна енергия и че не е доказано публикуването на фактурите за посочените месеци на интернет страницата, поради което не е изпаднал в забава.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Топлофикация София“ ЕАД, с който се излагат доводи за нейната неоснователност и недоказаност. Моли да се постанови решение, с което да се отхвърли въззивната жалба и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Третото лице помагач на страната на въззиваемия - „Б.“ ООД не е изразило становище по жалбата.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна 1 във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. 1/2013 г/ ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска.

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предявени са искове по реда на чл. 422 ГПК с правна квалификация чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се иска установяване със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 ) 2883,43 лева представляваща стойността на доставената топлинна енергия за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 8, находящ се в гр. София, ж.к. **** с абонаментен № 276535 за периода от 05.2016г. до 04.2019г., ведно със законната лихва от датата на подаването на заявлението по 410 ГПК до окончателното погасяване на дълга; 2) както и на основание чл.

86, ал. 1 ЗЗД сумата от 343,44 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 15.09.2017 г. – 16.01.2020г.

Първоинстанционният съд е обсъдил направеното от ответника в преклузивния срок възражение за давност, като правилно е отхвърлил исковете за сумата над 2 475,75 лв., представляваща главница на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия.

По делото не е спорно, че ответникът е собственик на процесния имот. Твърди се, че не е възникнало в неговия патримониум задължението за плащане, тъй като апартаментът се ползва от трето за делото лице.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. С т. 1 на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение. В мотивите му е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената на топлопреносното предприятие.

2

Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл.

153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. От изложеното следва, че за да обоснове качеството клиент на топлинна енергия на лице, различно от собственика на процесния имот, въззивникът следва да докаже не само че това лице ползва топлоснабдения имот със съгласието му, но и че между това лице и „Топлофикация София“ ЕАД е възникнало облигационно правоотношение с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди. В конкретния случай не бяха ангажирани доказателства в тази посока, с оглед на което твърдението, че не Д. Д. притежава качеството клиент на топлинна енергия през процесния период, е неоснователно.

Съгласно приетите заключения на назначените в първоинстанционното производство СТЕ и ССЕ, които съдът кредитира като обективни и правилни, тъй като кореспондират с останалия събран доказателствен материал, ответникът е ползвал топлинна енергия за процесния период, без да заплаща цената за предоставената услуга. Общата стойност на задължението за заплащане на топлинна енергия за периода от 05.2014г. до 04.2019г е в размер на 2883,43 лева. Съдът приема за установено, че за процесния период за ответника, като носител на вещното право на собственост на процесния топлоснабден имот, е възникнало задължението за заплащане на използваното количество топлинна енергия.

Неправилно, обаче, е решението в частта, с която е признато за установено съществуване на вземането за мораторна лихва върху сумата от 342,44 лева за периода от 15.09.2017 г. до 16.01.2020 г. Съгласно приложимите към процесния период общи условия на топлофикационното дружество по отношение на падежа на дължимите вземания е направено разграничение между това на прогнозните сметки и на изравнителната сметка по реален месечен отчет. За първите обезщетението за забава съгласно чл. 32, ал.1 във връзка с ал. 3, във връзка с чл. 33, ал. 4 , пр. 1 се дължи след изтичане на 45 дни от периода на изравнителната сметка. За вторите обезщетението за забава съгласно чл. 32, ал. 2 вр. с чл. 33, ал. 4, пр. 2 се дължи след изтичане на 45 дни след периода, за който се отнасят. Тези общи условия не уреждат възникване на вземане за обезщетение за забава върху суми, които са определени прогнозно. В случая приетите по делото съобщения към фактури и фактура установяват, че за имота начисленията са 7 ежемесечно по прогнозни суми, като след изравнителната сметка са издавани обобщени фактури и такива са издавани през юли месец на съответната година, в която е края на отчетния период. Краят на отчетния период е април месец на съответната година (2019 г.). Така срокът за плащане на задълженията по изравнителните сметки изтича 45 дни след края на април 2019 г., тоест на 15.06.2019. Към този момент обаче по делото е установено, че общата фактура не е била издадена не е установено и изравнителните сметки да са били връчени на потребителите и на абонатите и да са били стабилизирани, тоест да е изтекъл срока за възражения срещу тях и такива да не са подадени. Приетия протокол за отчет установява, че за отчетен период 2018-2019г. уредите са отчетени на 29.05.2019 г., а обобщената фактура е издадена на 31.07.2019 г.

Поради което не е установено възможното изпълнение на задължението в уговорения в чл.

33, ал. 4 от ОУ срок - до 45 дни след периода за който се отнася изравнителната сметка, то изтичането на този срок не е поставил в забава ответниците за плащането на задълженията.

Налице е хипотезата на чл. 95 и чл. 96 от ЗЗД - забава на кредитора, която освобождава длъжника от последиците от собствената му забава. Това е така, защото точното изпълнение на длъжника е било възможно само при съдействие от страна на кредитора - измерване на потреблението и разпределяне на енергията, посочването на дължимата сума за реално потребената сума в издадена за същото фактура след стабилизирана изравнителна сметка.

Неиздаването на изравнителна сметка и на фактура по нея в срок преди да изтече срока за плащане от 45 дни след края на съответния отчетен период, прави невъзможно точното изпълнение на задължението на длъжника да плати в уговорения в ОУ срок. Така 3 кредиторът е изгубил привилегията по общите условия за уговорения падеж за плащане на задълженията по изравнителните сметки. В такава хипотеза, за да изпадане потребителя в забава на плащането на главницата за топлинна енергия той е следвало да бъде уведомен от кредитора, че е преустановил забавата си, тоест че е издал фактура за сумите по изравнителните сметки, съответно да изпрати покана за плащане. Не се установява изпращане на покана за плащане на изравнителната сметка, поради което и ответниците не са поставени в забава.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е на двете страни. Въззиваемата страна е била представлявана от юрисконсулт и съответно претендира юрисконсултско възнаграждение, поради което съдът на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, т. 1 от Наредба за заплащането на правна помощ определя такова в размер на 50 лева. Тъй като въззивната жалба е частично основателна, то размерът на юрисконсултското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде пропорционално намален до 45,39 лева.

Въззивникът е сторил разноски в размер на 50 лева за държавна такса пред настоящата инстанция. С оглед частичната основателност на иска същия има право на разноски в размер на 5,50 лева.

Тъй като исковете претенции не са уважени изцяло, то ответникът не дължи на основание 78, ал. 1 ГПК сумата от 10,76 лева, разноски сторени в първоинстанционното производство, т.е. дължи сумата от 631, 19 лева, вместо 641,95 лева. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски за първоинстанционното производство, съобразно уважената част от иска в размер на 127 лева.