Решение № 260519 от 24.03.2023, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И

Е № ……

Гр. София, ……03.2023 г.

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д

А

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЗДРАВКА

ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ : ЦВЕТОМИРА

КОРДОЛОВСКА

Мл. съдия : ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от мл.съдия Чернева в. гр. д. № 1966 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 01.09.2020 г., постановено по гр. дело № 71226/2019 г. по описа на СРС, ГО, 145 с-в, "XX Д.БГ " ЕООД е осъдено да заплати на П.Т.К. по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 13 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки, страдания и неудобства в ежедневието, изразяващи се в травматични увреждания, настъпили в резултат на трудова злополука, призната за такава с разпореждане на Териториално поделение – София град на НОИ № 28873 от 15.10.2019 г., настъпила на 28.09.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на злополуката – 28.09.2019 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 30 000 лв. /съобразно допуснато с протоколно определение от 01.07.2020 г. изменение на иска/, като ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 650 лв., представляваща държавна такса и възнаграждение за вещо лице, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 745.

33 лв., разноски по делото по съразмерност. Ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 1020 лв.

Решението е обжалвано с две въззивни жалби.

С въззивна жалба от ищеца П.Т.К., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** чрез пълномощника по делото адвокат Г.Х. от САК решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск за разликата над 13 000 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв., е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца. Жалбоподателят поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че е налице трудова злополука, която е настъпила на 28.09.2019 г., като в резултат на същата ищецът претърпял множество телесни увреждания, които му причинили трайни негативни последици рефлектиращи върху здравословното му състояние. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно в обжалваната част, тъй като съдът не е взел предвид и не е преценил всички обстоятелства от значение по делото. Прави се извод за неправилно определен размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Претендират разноски за настоящата инстанция.

Ответникът по жалбата счита, че въззивната жалба на ищеца следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, по подробно изложени от въззиваемото дружество съображения. Претендира разноски за въззивното производство.

Подадена е и въззивна жалба от ответника по делото "XX Д.БГ " ЕООД, с която обжалва първоинстанционното решение, в уважената част за сумата от 13 000 лв. Правят се оплаквания за допуснати процесуални нарушения , неподхождайки с дължимата критичност към свидетелските показания на майката на ищеца. От друга страна неправилно съдът не кредитирал показанията на свидетелите на ответника. Поддържа заявеното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване, при груба небрежност осъществена от пострадалия.

Моли въззивният съд да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, а в условията на евентуалност – присъденото обезщетение да бъде намалено, отчитайки приноса на ищеца.

Въззивната жалба е оспорена с отговор, депозиран от П.К..

Със същия са наведени доводи за нейната неоснователност по подробни съображения изложени от страната.

Решението в частта, в която искът по чл. 200 КТ е отхвърлен за размера над 20 000 лв. до предявеният размер от 30 000 лв. е влязло в сила като необжалваемо.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на всяка една от насрещните страни, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за обезщетение за неимуществени вреди.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:

Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или смърт на работника или служителя, работодателят отговора имуществено.

За да възникне отговорност на работодателя за заплащане на обезщетение на работника за вреди причинени от трудова злополука от обективна страна следва да са осъществени следните предпоставки: ищецът да установи по предвидения в КСО ред, че е претърпял трудова злополука, произтичаща от изпълнение на задължения по трудовото правоотношение с ответника. От значение е да се установи безспорно, че от тази злополука са претърпени вреди - болки, страдания и разстройство на здравето и не на последно място - те трябва да са в причинна, непосредствена връзка със злополуката. Доказателствената тежест относно посочените факти е на ищеца. Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е обективна, като за нея се прилагат както специалните правила на КТ, така и общите правила на отговорността при непозволеното увреждане.

В случая страните не спорят, а и същото е изводимо от приобщените по делото доказателствата, че посочената злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, според която норма трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт.

По делото е депозирана декларация за трудова злополука от 08.10.2019 г., вх. № 94, злополуката претърпяна от ищеца е призната за трудова по административен ред – по силата на разпореждане № 28873 от 15.10.2019 г. на НОИ – Териториално поделение – София град по чл. 60, ал. 1 КСО и протокол за резултати от извършено разследване на злополуката № 1 от 08.10.2019 г. на НОИ – Териториално поделение – София град, ползващ се с материална доказателствена сила съобразно чл. 58, ал. 6 КСО. Злополуката се състои във внезапно травматично увреждане, получено по време на осъществяване на обичайната трудова дейност и по повод на извършваната работа, а именно докато доставя храна, управлявайки електрическо колело, пострадалият е паднал поради проявено невнимание, като не е забелязал намиращите се пред него стълби, вследствие на което получава телесни увреждания, а именно – охлузвания и кръвонасядания в областта на устните, бузата и зигоматичната кост вдясно, интраорално: луксация с ретрузия на зъб 12, луксация с протрузия на зъб 11, контузия на зъб 21, фрактура на режещите ръбове на зъб 11 и 21. Горните обстоятелства за настъпване на злополуката са установени и от представената по делото медицинска документация, неоспорена от страните.

По времето, когато ищецът е претърпял злополуката, същият безспорно е бил в трудово правоотношение с ответника, заемайки длъжността "куриер".

Спорът пред въззивния съд е концентриран върху въпроса за размера на дължимото на ищеца П.К. обезщетение за претърпените вследствие настъпилата на 28.09.2019 г. трудова злополука неимуществени вреди (болки и страдания) и за наличието на предпоставки за неговото намаляване при условията на чл. 201, ал. 2 КТ, поради проявена от работника при настъпване на злополуката груба небрежност, както и следва ли да се приспаднат изплатените от фондовете на Държавното обществено осигуряване парични обезщетения.

Като съобрази обсъдените доказателства в тяхната съвкупност, настоящият състав споделя изводите на СРС, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от трудовата злополука - болки, страдания, които са в пряка причинна връзка със злополуката.

По възражението на ответника за намаляване на отговорността поради съпричиняване съгласно чл. 201, ал. 2 от КТ:

По делото няма твърдения, нито данни за наличие на факти по чл. 201, ал. 1 от КТ, които да изключват изобщо отговорността на работодателя за обезщетение, поради което съдът е обвързан да разгледа възражението на работодателя за намаляване обема на отговорността му поради допусната от пострадалия груба небрежност.

Вземайки предвид механизма на настъпване на трудовата злополука същият е съзнавал, че може да настъпят вредоносни последици, предвиждал е абстрактната възможност такива да настъпят, но самонадеяно е смятал, че е способен да ги предотврати. Последният е допринесъл за трудовата злополука, и следователно е налице съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ.

По приложението на чл. 201, ал. 2 от КТ в съдебната практика единно се приема, че груба небрежност при трудова злополука е налице, когато пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Такова субективно отношение ще е налице, когато пострадалият не е изпълнил определени свои задължения по трудовото правоотношение във връзка с безопасността на труда, неполагайки дължимата грижа при съзнаване на възможността от настъпване на вредоносен резултат. Съгласно разпоредбата на чл.

154, ал. 1 ГПК, работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т. е. при условията на пълно и главно доказване работодателят трябва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но и със съзнанието за възможно настъпване на вредоносните последици и самонадеяното отношение от съществуващата опасност от тяхното настъпване.

Съдържанието на понятието груба небрежност при трудова злополука, поради липса на легална дефиниция, многократно е разяснявано в практиката /така в решение № 51 от 08.05.2018 г. по гр. дело № 2302/2017 г., ГК, III г. о. на ВКС и решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр. дело № 673/2011 г. на ІV г. о. на ВКС. / Същата е налице, когато пострадалият е съзнавал, предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати.

Единна е практиката и относно изходната позиция, че "не всяко нарушение на инструкциите за безопасност на труда представлява груба небрежност, а само това нарушение, което е в пряка причинна връзка с увреждането и при което работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка" /решение № 977 от 14.01.2010 г. по гр. дело № 298/2009 г. на ІV г. о. / Пострадалият следва да е допринесъл за трудовата злополука, но вината му не може да се предполага.

Небрежността в гражданското право е неполагане на грижа според един абстрактен модел - поведението на "добрия стопанин", с оглед естеството на дейността и условията за извършването й.

Винаги, когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, като сам се поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата. В хипотезата, при която работодателят е нарушил правила за безопасност на труда и работникът е допринесъл за настъпване на злополуката, работодателят отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с виновното му поведение, но не и за тези, които са последица от поведението на увредения /ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК, решения № 302 от 07.10.2013 г. по гр. дело № 3248/2013 г. на ІV г. о., № 202 от 12.12.2014 г. по гр. дело № 1298/2014 г. на ІІІ г. о. /. Във всички случаи преценката за наличието на груба небрежност е конкретна и зависи от установените факти по делото. Груба небрежност се отчита, когато работникът/служителят е съзнавал, че може да настъпят вредоносните последици - предвиждал ги е, но самонадеяно се е надявал да ги предотврати / в този смисъл и съдебната практика, вкл. и на ВКС, е последователна и трайна/. Не всяко нарушение на правилата за безопасност на труда мотивира приложение на чл.

Разпечатката съдържа 45 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3a9ed094-bf34-4464-a935-8c3ccbb6138e