Определение № 1050 от 07.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1050 гр. София, 07.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20258002902483 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД (н), чрез пълномощника му адв. П. И. от ВАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 64/24.06.2025 г., постановено по в. т. д. № 74/2025 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, 2 граждански и търговски състав, с което е потвърдено решение № 119/09.12.2024 г., постановено по т. д. 68/2023 г. по описа на Окръжен съдВелико Търново, с което са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ПК от „Корпоративна търговска банка“ АД (н) срещу „Аркус“ АД кумулативно обективно съединени положителни установителни искове за установяване със сила на пресъдено нещо, че „Корпоративна търговска банка” АД (н) е носител по отношение на „Аркус“ АД на следните парични вземания:

1) сумата от 273579,07 щатски долара, представляваща сбора от неиздължени комисионни (25538,28 щатски долара - комисионна за издаване съгласно чл.

1/3/, б. „а“ в размер на 0.20% за периода от 01.01.2019 г. до 31.12.2022 г. и 248040,79 щатски долари - комисионна за ангажимент съгласно чл. 1/3/ б.„б“ в размер на 2.05% за периода от 01.01.2019 г. до 31.12.2022 г.) по договор за 1 гаранционна сделка от 18.12.2003 г., анекс № 1/06.01.2004 г. и анекс № 2/25.10.2007 г., с лимит 786600 щатски долара, SWIFT 36/032), ведно със законната мораторна лихва от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение - 19.01.2023 г., до окончателното заплащане и 2) сумата от 135,43 лв., представляваща разноски за подновяване на обезпечения за периода от 11.10.2018 г. до 31.12.2022 г. (датата на извлечението), за които е издадена Заповед № 397/12.05.2023 г. за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 159/2023 г. по описа на РС-Горна Оряховица.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е постановено в противоречие с материалния закон – по силата на чл. 288 ТЗ за правоотношенията, породени във връзка с процесната банкова гаранция, е приложим търговският обичай, поради което установените по делото факти е следвало да се подведат под разпоредбите не на Еднообразните правила за договорните гаранции от 1978 г. (ЕПДГ), приети от Международната търговска камара, до какъвто незаконосъобразен извод е достигнал въззивният съд, а под нормите на Еднообразните правила за гаранциите на поискване (ЕПГП), в редакцията им, действала към момента на издаване на процесната банкова гаранция (публикация 458/1992 г. на Международната търговска камара). Счита, че апелативният съд не е съобразил правнорелевантното обстоятелство, че процесната банкова гаранция е абстрактна, а не каузална, поради което в гаранционното правоотношение (между гаранта и бенефициера) могат да се правят само възражения, основаващи се на съдържанието на банковата гаранция – този правен извод се обосновава от предметното съдържание на клаузата, уговорена в чл. 1 /2/, т. 2 от сключения между страните договор за гаранционна сделка от 18.12.2003 г. (плащането по нея ще се извърши незабавно от банката-гарант при получаване на първо писмено поискване от бенефициера без обръщане към наредителя, под формата на SWIFT съобщение от банката на бенефициера до банката гарант, съдържащо искане за плащане, придружено с писмена декларация за наличие на неизпълнение на задълженията по договора за доставка от страна на наредителя). Тъй като в случая процесната банкова гаранция е косвена (банката на наредителя превъзлага на трета банка да издаде банкова гаранция), банката на наредителя се превръща в междинен гарант, издаващ междинна гаранция в полза на друга банка. В случая гаранцията е за точно изпълнение в качествено отношение на задължение на наредителя спрямо 2 бенефициера (купувача) по договор за търговска продажба на стоки – по гаранционното правоотношение банката (гарантът) се задължава при неизпълнение на поетите от наредителя договорни задължения по валутното правоотношение (по договора за търговска продажба) да заплати сумата по банковата гаранция на бенефициера

(купувача по каузалното правоотношение). В процесната банкова гаранция е уговорено, че тя е безусловна, платима при поискване, поради което по своето правно естество тя е абстрактна, но въззивният съд необосновано е обвързал действителността на релевантната банкова контрагаранция с извършеното плащане по актеридитива и изпълнението на изискванията по него, макар и съгласно чл.

11 от приложимите ЕПГП гарантите и междинните гаранти не поемат задължения и не отговарят за формата, пълнотата, точността, истинността, подправката или действителността на какви да са документи, предоставени им, нито за общите или специални изявления, съдържащи се в тях, нито за добросъвестността или действията и/или бездействията на кои да са лица.

Касаторът поддържа, че предметът на спора представлява основанието и размера на дължимите комисионни по договора за гаранционна сделка (договора за покритие; мандатното правоотношение), а не заплащането на цената по валутното правоотношение (договора за търговска продажба).

Излага правни доводи, че вследствие на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане както на релевираните във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, така и в съвкупност на събраните по делото доказателства, въззивният съд е изградил необосновани фактически изводи за действително осъществените в обективната действителност обстоятелства, вследствие на което незаконосъобразно е приложил материалния закон. Не бил съобразен фактът, че в писмо с вх. № 2198/14.05.2015 г. по описа на „КТБ“ АД (н), отправено от ТБ „Абу Даби“, е удостоверено, че съгласно условията на издадената банкова гаранция тя автоматично е подновена от датата на изтичане, поради което трябва да се заплати дължимият комисион за съответното тримесечие. Тази факт е следвало да се обсъди в съвкупност с установеното от приетото от ССчЕ обстоятелство, че наредителят „Аркус“ АД е заплащал уговорения с анекс № 2/25.10.2007 г. намален размер на комисион за ангажимент от 2,5%/годишно върху размера, платим авансово на всяко тримесечие или на част от тримесечие от датата на валидност на 3 контрагаранцията, считано до 05.02.2014 г., както и че заплащането му е преустановено именно с оглед поставянето на банката под особен надзор. В този смисъл, продължава да съществува валиден ангажимент по издадената контрагаранция и банкова гаранция, респ. задължение за заплащане на комисиони. Въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и при неуважаване на процесуалното искане за откриване на производство по оспорване на истинността (в частност на автентичността) на окончателния сертификат за приемане на доставките по договора за търговска продажба на стоки, като не е задължил ответната страна да го представи в оригинал за констатация по реда на чл. 183 ГПК. Счита за необоснован и фактическия извод на въззивния съд, че получаването на цената по договора за доставка на оръдия представлява доказателство, че договорните задължения на ответника по валутното правоотношение са изпълнени – по този начин се е достигнало до смесване на задълженията за заплащане на цена по договора за доставка със задълженията за обезпечаване на доброто и качественото изпълнение, като именно за постигането на тази цел била издадена банковата контрагаранция (предмет на отделно правоотношение). В този смисъл, въззивният съд е изградил единствено предположение, че окончателният сертификат би следвало да е представен в банката, доколкото е описан като част от изискуемите документи за плащането по акредитива и респективно плащането се е случило без данни за възражения. Касаторът поддържа обаче, че дължимата проверка на документите се извършва от банката формална (от външна страна), поради което банката има възможност да оспори истинността на представения в настоящото исково производство окончателен сертификат. Именно от установените по делото факти (договорът за издаване на банкова контрагаранция е анексиран и размерът на уговорената комисиона за ангажимент е намалена; продължилото до 2014 г. плащане на комисиони от страна на „Аркус“ АД и последвалото потвърждение от 2015 г. страна на авизиращата банка (ТБ „Абу Даби“), че ангажиментът е автоматично подновен и безсрочен) се установява, че процесните комисиони са дължими. От друга страна, в клаузата на чл. 1, ал. 2, т. 8 от договора за издаване на банкова гаранция било уговорено, че в случай че задълженията на наредителя по договора не са финализирани в рамките на посочените срокове и няма уведомление от бенефициера за прекратяване на банковата гаранция, респ.

4 контрагаранцията, то тя се удължава прогресивно и автоматично до момента, в който бъде дадено потвърждение от посочения бенефициент, че доставките са изпълнени. И двете предпоставки на т. 8 били свързани и не могат да съществуват отделно. Съобразно правилата, уреждащи тежестта на доказване, на „Аркус“ АД принадлежало процесуалното задължение за установяване на факта, че отношенията по договора за доставка са били финализирани, както и че е било подадено от бенефициера уведомление за прекратяване на банковата гаранция - „КТБ“ АД (н) не получавало изрично писмено освобождаване от ангажимента по издадената контрагаранция. „КТБ“ АД (н) била привела съответното парично покритие на ТБ „Абу Даби“, което не било възстановено на банката - този факт представлявал индиция, че банковата гаранция е валидна.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл.

280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на решението, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1) „Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК, да се произнесе по всички направени възражения и изложени доводи на страните във въззивната жалба, да подложи на самостоятелна преценка доказателствата и да обсъди защитните тези на страните и в случаите, когато потвърждава първоинстанционното решение?“ (по този въпрос се твърди противоречие както със задължителната практика – тълкувателните разяснения по ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и с казуалната практика по чл. 290 ГПК, намерила израз в решение № 388/17.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1975/2010 г., IV г. о.; решение № 94/28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о.; решение № 55/3.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1245/2013 г., I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 674/2014 г., II т. о.; решение № 111/3.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 1544/2014 г., II т. о.; решение № 101/03.06.2015г. на ВКС по т. д. № 1740/2014 г., I т. о.; решение № 283/14.11.2014г. на ВКС по гр. д. № 1609/2014 г., IV г.о. и решение № 166/15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1285/2012 г., III г. о.); 2. „Ако процесуалните действия на първата инстанция са били опорочени, следва ли 5 въззивният съд да отстрани тези пороци чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагане на правото?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и закона, да мотивира решението си с обсъждането им, както и с твърденията на страните, като им осигури възможност и им съдейства в рамките на въззивното производство, като поправи допуснати от първоинстанционния съд пропуски и нарушения?“ (по тези два процесуалноправни въпроса се твърди противоречие с тълкувателните разяснения по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. ОСГТК); 4. „Длъжен ли е съдът във всички случаи да изключи от доказателствения материал по делото документ, който страната е била длъжна да представи съгласно чл. 183 ГПК и не го е сторила?“; 5. „При направено оспорване съществуването, истинността и подписите на документ, представен по делото в заверен по реда на чл. 32 ЗА препис и съответно искане по реда на чл. 183 ГПК за задължаване на насрещната страна да представи в оригинал но делото този документ разполага ли съдът с право на самостоятелна преценка относно основателността на искането или следва да задължи страната да представи документа в оригинал, във всички случаи?“; 6. „В хипотеза на направено искане по реда на чл. 183 ГПК за задължаване на насрещната страна да представи в оригинал писмен документ, представен по делото в заверен по реда на чл. 32 ЗА препис кога възниква задължението за страната и необходимо ли е изрично възлагане на съда с нарочно определение?“; 7.