Решение № 1216 от 17.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1216 гр. Пловдив, 17.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330115805 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от С. М. С. срещу „Би Енд Джи Кредит“ ООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 10,00 лева (равняваща се на 5,11 евро), частично от сумата в общ размер на 2244,89 лева (равняваща се на 1147,79 евро), представляваща недължимо платена сума от ищеца на ответника, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 06.11.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че ищецът заплатил в периода **г. – ** г. на ответника сумата в размер на 2244,89 лева без основание, доколкото нямал задължения към него. Претендира се, че ако в хода на производството се установи, че сумите са заплатени по договор за потребителски кредит, то последният се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция и се претендират разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „Би Енд Джи Кредит“ ООД, с който се излагат съображения, че ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 1551,96 лева, като 1 извършените плащания били за погасяване на задълженията по Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена, като в полза на ответника да се присъдят разноски в производството.

С протоколно определение от 16.03.2026 г., постановено по делото, е допуснато изменение на размера на предявения на основание чл. 214, ал.1 ГПК от сумата в размер на 5,11 евро на сумата в размер на 738,76 евро.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От представения по делото Договор за кредит с номер ****/** г., сключен между страните, се установява, че ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 800 лева, която последният се е задължил да върне за срок от единадесет месеца, при годишен лихвен процент в размер на 32,54 % и ГПР в размер на 37,08 %. В чл. 9, ал.1 от договора, било уговорено, че при кандидатстването за кредит, ищецът изрично заявил желание за бързо разглеждане на искането му за кредит, за което се дължало възнаграждение в размер на 380,11 лева на равни вноски през периода на действие на договора за кредит, а съобразно чл.9, ал.2 от договора, ищецът заявил да ползва и Динамично плащане, за което се дължало възнаграждение в размер на 400,00 лева на равни части през периода на кредита.

По делото са приобщени 10 броя разписки за заплатени суми от ищеца на ответника, както следва: на ** г. – сумата в размер на 146,91 лева, на ** г. – сумата в размер на 150,00 лева, на ** г. – сумата в размер на 144,00 лева, на ** г. – сумата в размер на 147,00 лева, на ** г. – сумата в размер на 146,91 лева, на ** г. – сумата в размер на 150,00 лева, на ** г. – сумата в размер на 142,00 лева, на ** г. – сумата в размер на 160,00 лева, на ** г. – сумата в размер на 134,00 лева, и на ** г. – сумата в размер на 924,07 лева.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

За основателността на предявените осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната 2 действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

За основателността на предявените искове следва да се установи и че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от 3 ищеца доводи за недействителност на договорите за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договорите в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 800 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Както бе посочено, клаузата на чл. 9, ал.1 и ал.2 от договора възлага в тежест на ищеца да заплати възнаграждение по услугите Бързо разглеждане на искането и Динамично плащане. Посочените такси обаче не се установява да са включени към ГПР, като стремежът на кредитора е да заобиколи нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения 4 кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 5, ал.5 от Договора е посочена общата стойност за плащанията, но в тази величина не са включени таксите по 5 чл. 9 от договора. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Изясни се и че в изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 2244,89 лева по процесния договор. Предвид установената недействителност на договора, на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи единствено чистата стойност по кредита, възлизаща на сумата в размер на 800,00 лева. Респ. всичко заплатено над тази сума се явява платено при начална липса на основание, като това възлиза на сумата в размер на 1444,89 лева (равняваща се на 738,76 евро). Поради изложеното и предявеният иск се явява изцяло основателен и като такъв, следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК има ищецът. Доказателство за извършени такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 43,00 лева (равняващи се на 21,99 евро) и в размер на 7,83 евро. С оглед изложеното в полза на ищеца следва да се присъди сумата в размер на 29,82 евро, представляваща разноски по делото.