Решение № 4784 от 20.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4784 гр. Пловдив, 20.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20265330101820 по описа за 2026 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът Д. М. К., ЕГН: *********, от село К., община Р., област П., ул. „******“ № ***, чрез пълномощник адв. Д. М., е предявил против „Стик- Кредит” АД, ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: град Шумен, пл. „Оборище” № 13Б, представлявано от изпълнителния директор С. Т., искове за прогласяване нищожността договор за потребителски кредит № ********** г., поради противоречие със ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, както и за връщане на сумата от 20, 45 евро- неоснователно платена над главницата по договора, предвид неговата нищожност, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба05.03.2026 г. до окончателното й изплащане.

При условията на евентуалност, моли да се признае за нищожна само клаузата за неустойка по договора, както и да се върне сумата от 15, 85 евро, платена по нея.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № ********** г., по който на ищеца била предоставена сумата от 300 лева, за срок от 30 дни, при ГПР- 36 % и ГЛП- 42, 58 %. По договора се предвиждало обезпечение, като при непредставянето му се начислявала допълнително неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който нямало представено обезпечение, платима разсрочено с погасителния план. По договора били заплатени, както следва: главница- 300 лева, лихва- 9 лева и неустойка- 31 лева. Твърди се, че договорът за кредит не 1 отговарял на изискванията на специалния ЗПК. Нарушена била нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- не били посочени условията за прилагане на лихвения процент и тази по чл. 11 ал. 1 т.

10 от ЗПК- липсвала методика за формиране на ГПР, не било ясно и кои компоненти се включват в него. Отделно от това, тъй като неустойката не била включена в ГПР, се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Неустойката представлявала разходи по кредита, които трябвало да се включат в ГПР, защото в противен случай той не отговарял на действителния, а това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.

68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП. В случая нищожността на клаузата за неустойка обуславяла нищожност и на целия договор. При условията на евентуалност се твърди, че клаузата за неустойката била нищожна, като с нея се нарушавали добрите нрави, принципите на добросъвестност и справедливост, а се получавало и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Неустойката била прекомерна, тя излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигане на неоснователно обогатяване.

Представлявала и добавък към възнаградителната лихва и донасяла сигурна печалба на заемодателя. Моли се за признаване на установено, че договорът е нищожен, както и връщане на платените над главницата суми. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно страната не се явява и не се представлява, но пълномощникът й представя писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който исковете се оспорват. Посочва се, че била налице злоупотреба с права, защото ищецът образувал шест напълно идентични производства, касаещи неустойка по договори за кредит, поради което се моли за присъединяване на делата за разглеждане в едно производство или за присъждане на един общ адвокатски хонорар по всички. По същество се твърди, че дори и дадена клауза да била обявена за нищожна, то това не водело до недействителност на целия договор- чл. 26 ал. 4 от ЗЗД. Договорът за потребителски кредит бил сключен от разстояние, при спазване на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Заемната сума по договора била веднага предоставена на ищеца по посочена от него банкова сметка. Комуникацията между страните при сключване на договора се провеждала електронно или чрез смс, като ищецът кандидатствал за отпускане на заема и предоставял на кредитора свой телефон и имейл. В случая ищецът попълнил електронна заявка, като създал свой личен профил и въвел данните си, а с натискане на бутона „подпис“ изразил своето недвусмислено волеизявление за съгласие за сключване на договора. След одобряване на заявката му на електронната поща на лицето били изпратени проект на договор и погасителен план, СЕФ, ОУ, като по този начин му била предоставена необходимата преддоговорна информация, като клиентът бил запознат предварително с всички условия и се съгласил с тях. Лихвата не била прекомерна и за нея нямало предвиден законов лимит. В случая били съобразени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като уговорената неустойка не можела да се включи в ГПР, защото разходите се посочвали към датата на сключване на договора за кредит, а тя се начислявала за неизпълнение на задълженията на длъжника и евентуално би била дължима след сключване на договора. Тя имала обезпечителна функция и не представлявала добавък към лихвата, като потребителят предварително бил уведомен за всички възможни суми, които 2 ще му бъдат начислени при неизпълнение на задълженията по кредита. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото в договора ясно бил посочен размерът на ГПР.

Клаузата за неустойка била действителна, като потребителят имал възможност и да се откаже от договора, без да дължи каквито и да е суми, ако е преценил, че договорът съдържа неизгодни за него условия. Очевидно било, че той договаря недобросъвестно по чл. 12 от ЗЗД, защото въобще нямал намерение да представя обезпечение. Нямало противоречие на неустойката с добрите нрави, клаузата била индивидуално уговорена и имала компенсаторен характер. На клиента бил предоставен предварително СЕФ, с което той бил информиран за всички параметри по кредита и бил наясно с икономическите последици. Между страните имало сключени няколко договора за кредит, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, ищецът сключил нови, без да изпълнява задълженията си по тях за предоставяне на обезпечение. Клаузите на договора били и индивидуално уговорени. Признава се получаването на процесните суми по договора, но се твърди, че плащането било на валидно правно основание. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се представлява, но чрез пълномощника си взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ********** г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 300 лева, при следните условия: срок- 30 дни, при фиксиран годишен лихвен процент- 36 % и годишен процент на разходите- 42, 58 %, при общ размер на всички плащания- 309 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който нямало представено обезпечение.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем.

Приети са още ОУ по кредита и СЕФ.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния 3 закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 42, 58 %, а възнаградителната лихва (фиксиран годишен лихвен процент)- 36 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 17 е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената от кредита сума за всеки ден от непредставеното обезпечение. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (поръчител или банкова гаранция) и условията за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. По този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителния план, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.

Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез 4 създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.