Определение № 377 от 23.05.2023, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 377 гр. Кюстендил, 23.05.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Елисавета Г. Деянчева като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно частно гражданско дело № 20231500500237 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Глава Двадесет и първа „Обжалване на определенията“, чл.274 – чл.279 от ГПК.

Образувано е по подадена частна жалба от „********” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Възраждане”, пл. „Света Неделя” № 7, представлявано от Т.П. и ДЖ.В.и, чрез адвокат Г.ХР., адрес: гр. София, бул.

„Витоша“ № 15, ет. 4, насочена против Определение № 305 от 17.03.2023 г., постановено от РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV-ти състав ГО, по гражданско дело № 20211510100846 по описа на съда за 2021 година, с което е оставено без уважение искане на „********” АД за изменение на Определение № 196/23.02.2023 г. в частта му за разноските по реда на чл.248 от ГПК, като неоснователно.

Съгласно указанията на чл. 276, ал. 1 от ГПК от ГПК препис от частната жалба е бил изпратен на ответните по нея страни, които са депозирали отговори, в които са застъпили мнение, че жалбата неоснователна. Поддържали са още, че макар и да знаел, че вземането му не съществува, ищецът сезирал съда с иска по чл. 135 от ЗЗД, поради което не ответниците, а той самият, следва да понесе тежестта на разноските по това дело.

Съдът, в настоящия му съдебен състав, като прецени представените доказателства и във връзка с наведените твърдения, намира следното от фактическа страна:

Производството пред първостепенния съд е било образувано по искова молба от „********” АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Възраждане”, пл. „Света Неделя” № 7, представлявано от Т.П. и ДЖ.В.и, чрез адвокат Г.ХР., адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 15, ет. 4 срещу К. В. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Дупница, ул. „Влахина Планина“ № 2, Е. Д. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ул. „Манастирска“ № 19, вх. А, ет. 1 aп. 1, Р. К. И., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Дупница, ул. „Влахина Планина“ № 2, с която искова молба е предявен иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД.

Претенцията е заведена в ДРС с вх. №167/05.05.2021 г.

1

В срока по чл. 131 от ГПК ответните по делото страни са депозирали отговор на исковата молба чрез свой пълномощник, който е поддържал и искане за присъждане на разноски в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ГПК.

С Определение№ 379/06.10.2021 г. производството по делото е било спряно на снование чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК – до приключването на преюдициални спорове по образувани гр. д.№ 68/2021 г. и № 87/2021 г. на КОС.

С Определение № 145 от 09.02.2023 г. съдът е възобновил производството по делото и е го насрочил за разглеждане в открито съдебно заседание на 14.03.2023 г.

С молба от 22.02.2023 г. ищецът е оттеглил предявения иск и е поискал присъждане на разноски в хипотезата на чл. 38 от ЗА, сочейки, че интересът му от сезирането на съда е отпаднал, но поради извършено плащане на задълженията към банката в хода производствата по гр. д.№ 68/2021 г. и № 87/2021 г. на КОС, решенията по които пък формират сила на присъдено нещо и са задължителни за съда, разглеждащ иска по чл. 135 от ЗЗД според указанията в ТР №2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, а доколкото първоначално оспорвали процесните вземания, ответниците дали повод за завеждане на настоящото дело, поради което следвало да понесат тежестта на разноските по воденето му.

С Определение № 196 от 23.02.2023 г. ДРС е прекратил производството по гр.дело № 846/2021г. по описа на РС – Дупница, поради оттегляне на иска, но на основание чл. 78, ал. 4 ГПК и чл. 38, ал 2 ЗА в тежест на ищцовото дружество „********” АД възложил адвокатското възнаграждение на адв. П.Г.П. от АК – Благоевград, в размер на 300,00 лева, за оказана правна помощ и процесуално представителство на К. В. И., както и сумата в размер на 300,00 лева за оказана правна помощ и процесуално представителство на Е. Д. И..

В срока по чл. 248 ГПК ищецът по делото е депозирал молба, в която е поискал да бъде изменено определението, с което делото е прекратено в частта му за разноските, отново поддържайки, че поведението на ответните страни е дало повод за завеждането на иска и отговорността за разноски следва да бъде понесена от тях.

Ответните страни са депозирали становища по нея, в които са изразили мнение за неоснователност на молбата по чл. 248 ГПК.

С Определение № 305 от 17.03.2023 г. съдът е оставил без уважение искането на „********” АД за изменение на Определение № 196/23.02.2023г. в частта за разноските, като неоснователно, с аргумент, че в случая приложими са правилата на чл. 78, ал. 4 ГПК, а не тези по ал.2 от същата правна норма. Този именно съдебен акт се атакува с постъпилата жалба.

Въз основа на гореизложената фактическа обстановка, настоящата инстанция възприема следното от правна страна:

Частната жалба е процесуално допустима, подадена е от страна с интерес от обжалването, в срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА. Съображенията за това са следните:

Обжалваното определение е ВАЛИДНО И ДОПУСТИМО. Постановено е от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност, по предвидения процесуален ред и форма, и в резултат на направено надлежно искане от страна в процеса за изменение на постановения съдебен акт - прекратително определение, в частта за разноските. В тази му именно част обаче, то е неправилно.

2

Съгласно общия процесуален принцип за възлагане разноските по делата, установен в чл.78 ГПК, те се понасят от страната, която с незаконосъобразното си поведение, е станала причина за завеждане на делото. Ал 1 от посочената норма разпорежда, че ищецът има право да иска присъждане на разноски съобразно уважената част от иска. Правото на ответника в този смисъл пък, е предвидено в ал.2 на чл. 78, според която разноските се възлагат върху ищеца, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. В тежест на ищеца са и разноските, направени от ответника съобразно отхвърлената част от иска – чл. 78, ал. 3 от ГПК. Тълкуването на тези разпоредби налага извод, че правото на страните на разноски е предпоставено от изхода на спора, съответно основателността или неоснователността на предизвикания от ответника спор, но и от извънпроцесуалното им поведение. Ответникът обаче, има право да бъде възмезден за сторените от него разноски и при прекратяване на делото – чл. 78, ал. 4 от ГПК, която хипотеза очевидно не предвижда разглеждане на спора по същество, респ. основателността или неоснователността на предизвикания от ответника спор. При това действително в случаите на прекратяване поради недопустимост на иска, както и при оттегляне или отказ от иска, предприети по незаявена и неустановена причина, разноските за производството, в т. ч. и тези на ответника, се възлагат на ищеца. НО съдебната практика непротиворечиво споделя схващането, че евентуалните действия по десезирането на съда в условията на чл. 232 и чл. 233 от ГПК, предприети от ищеца поради новонастъпили след предявяването му и независещи от него, а от ответника, обстоятелства, погасяващи заявеното за защита спорно право, отговорен за разноските е ответникът. В такива случаи Върховният касационен съд приема, че правилото на чл.

78, ал. 4 от ГПК не е абсолютно и когато причината за завеждането на делото се намира в извънпроцесуалното поведение на ответника и пак поради негово процесуално или извънпроцесуално поведение последващо се стигне до прекратяване на производството, поради отпадане на правния интерес от продължаването му, той следва да понесе отговорността за разноските – така напр. Определение № 595 от 22.11.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2217/2017 г., I т. о., Определение №388/11.07.2017г. по ч.т.дело №831/2017г. на II т.о.; Определение №843/17.11.2014г. по ч.гр.дело №6176/2014г. на IV г.о.; Определение №626/20.08.2012г. по ч.гр.дело №275/2010г. на IV г.о.; Определение №129/07.07.2017г. по ч.гр.дело №1597/2017г. на I г.о. и мн.др.

В контекста на горното не съществува съмнение и че оттеглянето (или отказът) от иска са действия на ищеца, които се извършват по негова преценка. Тя обаче, в случая е мотивирана от действия на ответните страни. В молбата си по десезирането на съда представителят на ищеца е посочил, че поради благоприятен за себе си изход от разгледаните преюдициални спорове, наложили спирането на това висящо дело, оттегля исковата претенция. Позовал се е и на това, че исковете му против тези ответници по преюдициалните спорове са отхвърлени, но като погасени чрез плащане, в хода на делото, респ. задълженията на ответниците са изплатени в хода на производствата. В жалбата пък се сочи, че ответниците са станали повод за завеждане на иска по чл. 135 от ЗЗД, т.к. са отчуждили в полза на дъщеря си свои имоти, знаейки, че са в неизпълнение на договорните си задължения с ищцовото дружество, което пък от друга страна оспорвали, вкл. и чрез възражение по чл. 414 от ГПК. При тази установеност налице е хипотеза на прекратяване на производството по причина, която е пряко свързана с извънпроцесуалното поведение на ответниците, довело както до необходимост от предявяването на иска по чл. 135 от ЗЗД, така и до оттеглянето му.

Без съмнение по реда на чл. 135 ЗЗД кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът 3 при извършването им е знаел за увреждането - т. н. “Павлов иск”. За основателността на подобна претенция законът изисква да бъдат установени със средствата на ГПК: 1.

Наличие на вземане; 2.Извършване на действие, което уврежда кредитора (eventus damni ); 3. Знание за увреждане (consilium fraudis ). От това следва, че основателността на претенцията е предпоставена на първо място от наличие на действително вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно, нито пък е необходимо предварително да бъде установено с влязло в сила решение. При наличието на паралелни процеси обаче, които имат за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора, установяване наличието на действително вземане е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД. Именно заради това, след процедурата по чл. 131 от ГПК производството по него е било спряно в хипотезата на чл.229, ал. 1, т. 4 от ГПК - до постановяването да окончателен съдебен акт по гр. д.№ 68/2021 г. и № 87/2021 г. на КОС, които са с предмет установяване на вземания на ищцовото дружество против ответниците по делото. С постановени по тези дела съдебни актове исковите претенции са били оставени без уважение, като погасени чрез плащане в хода на процеса. Така е очевидно, че последващото отпадане на необходимостта от съдебна защита е обусловено от извършени в хода на делото действия от ответниците, които макар и да са оспорвали вземанията на кредитора по преюдициалните спорове, в последствие са ги погасили, което действие е предприето в хода процеса. Именно това е довело до оттеглянето на иска по иначе основателно (с причина) предизвикания от ищеца спор. В този случай те не могат де се ползват от правата по чл. 78, ал. 4 от ГПК. В т.см. е и вече цитираната по-горе съдебна практика.

Като е достигнал до различен правен извод ДРС е постановил неправилен съдебен акт. Не може де се сподели тезата му, че на ищеца е било известно, че вземанията му се оспорват в производствата по ч.гр.д. № 1945, 1946 и 1947 г. от описа на ДРС за 2020 г., по реда на чл. 414 от ГПК, заради което е следвало да изчака приключването им, а едва след това да депозира исковата си молба с правно основание чл. 135 от ЗЗД. Именно това оспорване в още по-голяма степен е създало обосновано предположение за възможно увреждане на кредитора при извършеното отчуждаване на техни имоти.

Нещо повече, проследявайки хронологията на развилите се фактически действия между страните, съдът констатира, че искът по чл. 135 от ЗЗД е заведен на 05.05.2021 г.