Решение № 84 от 19.03.2026, Окръжен съд - Сливен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 84 гр. С., 19.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мартин Цв. Сандулов

Членове:

Мария Ян. Блецова Калцова

Стефка Т. Михайлова Маринова при участието на секретаря Илка Й. Илиева като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно гражданско дело № 20262200500126 по описа за 2026 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №22/13.01.2026г. по гр.д.

№3943/2024г. на С.ски районен съд, с което е ДОПУСНАТА съдебна ДЕЛБА между М.

Г. Б., Ю. Г. М., Г. Г. Б. и Т. И. Б. по отношение на следния недвижим имот: първия етаж от сграда с идентификатор №***, състоящ се от две стаи, кухня, антре, клозет и баня и две избени помещения, като самостоятелен жилищен обект, ведно с ½ ид.ч. от общите части на сградата, при квоти от правото на собственост: 5/32 ид.ч. за М. Г. Б., 5/32 ид.ч. за Т. И. Б., 11/32 ид.ч. за Ю. Г. М. и 11/32 ид.ч. за Г. Г. Б..

Решението е обжалвано от ищцата в първоинстанционното производство М. Г.

Б. в частта относно определените от съда квоти от правото на собственост за всеки от съделителите.

В жалбата си въззивницата чрез пълномощника си адв. И. И. посочва, че първоинстанционното решение в обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.

Счита, че неправилно районният съд е приел, че е майката на първите две ответници Й. Б., заедно с общия наследодател са придобили 5/6 ид.ч. от имота, които били изплатени по време на брака им и част от имота се е трансформирал в СИО. Съдът 1 обаче не дал отговор на въпроса кога тази част била изплатена и кога имотът се е трансформирал в СИО. Заявява, че доказателства относно факта на изплащането нямало. Този факт не се установявал от свидетелските показания, които анализира подробно. От показанията не се установявало и дали съпрузите са изпълнили задължението за изплащане. Следователно не било установено преминаването на 5/6 ид.ч. от имота в СИО. Въззивницата заявява, че съдът не ценил свидетелските показания, наред с останалия доказателствен материал и не дал отговор защо Г.Б. след като е изплатил задължението си, се е снабдил с констативен нотариален акт точно 10 години след възлагането, защо му е бил необходим този акт. Следвало съдът да посочи от кои доказателства приема, че задължението е изплатено и кога е станало това. С оглед изложеното, въззивницата моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част относно квотите и да постанови ново, с което да допусне съдебна делба на имота при равни квоти от по ¼ ид.ч. за всеки от съделителите.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК от останалите съделители – ответници в първоинстанционното производство Ю. Г. М., Г. Г. Б. и Т. И. Б..

С отговора на въззивната жалба, въззиваемите чрез пълномощника си адв. И. Б. оспорват жалбата като неоснователна. Считат, че първоинстанционният съд е изяснил цялостната фактическа обстановка, направил е точна оценка на доказателствата и достигнал до правилни и законосъобразни правни изводи. Молят съда да потвърди обжалваното решение. Посочват, че гласните доказателства само подкрепяли установената от неоспорените писмени доказателства фактическа картина. Следвало да се отчете доказателствената сила на решението на СлРС, финализиращо процеса за делба на имота между наследодателя на страните и роднините му. Според тогавашната уредба в ГПК, плащането за уравнението на дяловете било необходимо, предвид опасността от заличаване на последиците от самото решение за делба. След като не било предприето действие в тази посока, очевидно плащане било извършено.

Свидетелите А. само очертавали детайлите около плащането.

С въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на доказателства от въззивния съд.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивницата М. Г. Б., редовно призована, не се явява. Представлява се процесуален представител по пълномощие адв. И. И. от АК - Б.град, който поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея основания и моли за уважаването й.

Развива подробни съображения в тази насока. Моли съда да постанови делбата между страните да се извърши при квоти от по ¼ ид.ч. за всеки.

В с.з. въззиваемите Ю. Г. М. и Г. Г. Б., редовно призовани се явяват лично.

2

Въззиваемата Т. И. Б., редовно призована, не се явява. Трите въззиваеми се представляват от процесуален представител по пълномощие адв. И. Б., който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа изложените в отговора на жалбата съображения. Моли съда са потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването - и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в обжалваните части, в рамките на въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно в обжалваната част относно определените за страните квоти от правото на собственост.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата правна квалификация на предявените искове.

Районен съд - С. е сезиран с предявен от М. Г. Б. против Ю. Г. М., Г. Г. Б. и Т. И.

Б. иск за делба на съсобствен недвижим имот – първи етаж от сграда с идентификатор №***, състоящ се от две стаи, кухня, антре, клозет и баня и две избени помещения, обособен като самостоятелен жилищен обект, ведно с ½ ид.ч. от общите части на сградата, с правно основание чл.34 от ЗС, като производството се намира във фазата по допускане на делбата.

Първоинстанционното решение е обжалвано само по отношение на определените квоти от правото на собственост за съделителите с възражението, че районният съд неправилно приел, че 5/6 ид.ч. от имота общият наследодател на страните е придобил в режим на СИО с майката на първата и втората ответници.

3

Съдът намира въззивната жалба за неоснователна.

От събраните по делото писмени доказателства се установява безспорно, че процесният недвижим имот /първи жилищен етаж от сграда/ е придобит чрез договор за групов строеж върху държавна земя от 1963г. от М.Г.Б. – баща на наследодателя на страните Г.М.Б.. След смъртта на М.Б., починал на 17.09.1973г., синът му Г.Б. е придобил ¼ ид.ч. от имота, съпругата му М.М. – ½ ид.ч. и дъщеря му П.М.Г. – ¼ ид.ч.

Квотите се определят съгласно действащата към него момент разпоредба на чл. 14, ал.7 от СК от 1968 /отм./.

Безспорно е установено, че с влязло в сила съдебно Решение №74/05.02.1976г. по гр.д. №1363/1975г. на Г.М.Б. е възложен в дял недвижим имот, представляващ първия етаж на жилищна сграда в парцел V в кв.394 по плана на гр. С., състоящ се от две стаи, кухня, антре, клозет и баня и две сутерени стаи, като няма спор, че това е процесния недвижим имот. С решението Г.Б. – наследодателят на страните е осъден да заплати на останалите две съделителки – М.М. и П.М. Г. съответно уравнение на дяловете им от имота.

Спорният въпрос е дали въпросните, възложени му в дял в посоченото съдебно решение, ¾ ид.ч. от процесния имот /не 5/6 ид.ч., както неправилно ги сочи въззивницата/ са придобити от Г.Б. в режим на СИО с майката на първите две ответници – Й. Б.. Няма спор, че останалата ¼ ид. ч. от имота е лична собственост на Г.Б., придобита от него по наследство.

Въззивният състав споделя извода на първоинстанционния съд, че въпросните ¾ ид.ч. са придобити в режим на СИО. Макар извършеното със съдебното решение от 05.02.1976г. да е делба на наследствен имот, то тя е завършила с възлагане на имота по реда на действащия към него момент чл. 288 от ГПК /отм./ срещу заплащане на уравнение на дяловете на другите съделители. Към момента на постановяване на съдебното решение Г.Б. е бил в сключен граждански брак с Й. Г. Б. – майка на първите две ответници, като бракът е сключен на 21.02.1975г. и е продължил до 26.02.1986г., когато съпругата Й. Б. е починала.

Видно от свидетелските показания, Г. и Й. са били в брак по време на целият делбен процес, воден между Г.Б. и майка му и сестра му за процесния имот.

Бракът е продължил и много след постановяване на решението, с което Г.Б. е осъден да заплати уравнение на дяловете на другите две съделителки. От показанията на свидетелите се установява, че в един продължителен период от време Г. и съпругата му Й. събирали пари за изплащане на възложеният имот. Това напълно отговаря на законовата разпоредба на чл. 288, ал.6 от ГПК /отм./ в редакцията към 1976г., предвиждаща изплащането да се извършва на части с посочени проценти на съответни тримесечия в общ срок от две години от влизане в сила на решението.

Санкцията от неплащането на уравнението била обезсилване на решението по искане 4 на заинтересуваната страна. Анализирайки свидетелските показания, законовата разпоредба и факта, че въпросното възлагателно решение не е обезсилено, поради неплащане на уравнението, съдът приема, че уравнението е изплатено от Г.Б. по време на брака му с Й. Б.. Обстоятелството, че не са налице запазени доказателства за плащането на вноските, само по себе си не води до извода, че уравнението не е заплатено. Напротив, това обстоятелство се установява от събраните по делото гласни доказателствени средства, които са допустими.

Следва да се посочи, че делбата, приключила с възлагане на имота на единия съделител срещу заплащане на уравнение на дела на останалите съделители има ефект на покупко-продажба. В този случай идеалната част, придобита по силата на делбата, в резултат от нейния ефект на покупко-продажба, представлява СИО, тъй като са налице условията по чл. 13, ал. 1 СК от 1968г. /отм./. ПридобИ.ето настъпва през време на брака на основание, което има възмезден характер – за придобИ.ето на собствеността върху съответната идеална част съделителят-съпруг дължи заплащане на парично уравнение. Определящ за приложението на режима на СИО е моментът на придобИ.е на собствеността, а не моментът на изпълнение на насрещното задължение за уравнение на дела. В случая моментът на придобИ.е на собствеността е влизане в сила на възлагателното решение /през 1976г./, към който момент брака между Г.Б. и Й. Б. е бил сключен. Възраженията на въззивника, че не е установен точния момент на изплащане на уравнението всъщност са ирелевантни за придобИ.е на правото на собственост върху процесните 3/4 ид.ч. от имота в режим на СИО.

С оглед изложеното, въззивният състав приема, че ¾ ид.ч. от процесния имот са придобити от наследодателя на страните в режим на СИО с майката на първите две ответници.

Следва само да се отбележи, че представеният с исковата молба констативен нотариален акт сам по себе си не установява всъщност на какво придобивно основание Г.Б. е признат за собственик на имота. Не са ясни и възраженията на въззивницата, че това е станало 10 години след решението за възлагане – твърдение за изтекла придобивна давност ли е. И в този случай имотът не е лична собственост на наследодателя на страните, а става СИО със съпругата му. Въззивницата не е установила изключителна лична собственост на имота на наследодателя на страните.