Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1026 от 07.03.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 3016/2023
Вид
Определение № 1026
Подписан
07.03.2024
В сила
07.03.2024
Състав
Зоя Атанасова, Димитър Димитров, Владимир Йорданов

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1026 гр. София, 07.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове:

Владимир Йорданов

Димитър Димитров като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002103016 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 85 576/12.12.2022 година, подадена от Т.

В. С., срещу решение № 2973/27.10.2022 година на Софийски градски съд, ГО-въззивни състави, ІІ-В състав, постановено по гр. д. № 12 010/2021 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 2 0161 035/21.07.2021 година на Софийския районен съд, 2-ро гражданско отделение, 163-ти състав, постановено по гр. д. № 4173/2021 година, с което са отхвърлени предявените о т Т. В. С. срещу „Хидроинжект“ ЕООД гр. София с правно основание чл.

344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяна като такова на уволнението на С. от длъжността „склададжия“, извършено със заповед със заповед № С109/24.11.2020 година на управителя на „Хидроинжект“ ЕООД гр. София, на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 от КТ, като същият б ъ д е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, а дружеството бъде осъдено да му заплати сумата от 6438.40 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради на незаконното уволнение за периода от 25.11.2020 година до25.05.2020 година, заедно със законната лихва, считано от датата на 1 предявяването на иска 25.01.2021 година до окончателното плащане.

В подадената от Т. В. С. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от него срещу „Хидроинжект“ ЕООД гр. София искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба „Хидроинжект“ ЕООД гр. София е подал отговор с вх. № 64 496/07.07.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 2973/27.10.2022 година на Софийски градски съд, ГО-въззивни състави, ІІ-В състав, постановено по гр. д. № 12 010/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

Т. В. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 11.11.2022 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 85 576/12.12.2022 година, като 11.12.2022 година е неприсъствен ден. Поради това и съгласно чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийски градски съд е посочил, че по делото било установено, че по силата на трудов договор № 395/30.12.2019 година между Т.

В. С. и „Хидроинжект“ ЕООД гр. София било съществувало трудово 2 правоотношение, трансформирало се в безсрочно след изтичане на уговорения 6-месечен срок за изпитване в полза на работодателя. Съгласно приетата длъжностна характеристика, връчена на С. при сключване на договора, като изискване за трудов опит за заемане на длъжността било предвидено „над 6 месеца практика“. От приетия и неоспорен протокол от решение на едноличния собственик на капитала на „Хидроинжект“ ЕООД гр.

София (каквато била организационната форма на дружеството към този момент) се установявало, че във връзка с необходимостта от постигане на по‑високи резултати в дейността на дружеството и повишаване качеството на работата, на 20.11.2020 година работодателят взел решение за промяна на длъжностите характеристики на работниците и служителите в звено „Склад“ към отдел „Механизация и автотранспорт“ и отдел „Строителство“, като за длъжността „управител на склад“ било предвидено изискване за над 5 години трудов стаж на същата позиция, а за длъжността „склададжия“-над 3 години трудов стаж на същата позиция. Изготвена била нова длъжностна характеристика, утвърдена на 23.11.2020 година, в която било посочено това изискване. Новата длъжностна характеристика била връчена на Т. В. С. при отказ на 25.11.2020 година. На същата дата му била връчена и заповед № С‑109/24.11.2020 година на управителя на дружеството, с която трудовото правоотношение между страните било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ, тъй като Т. В. С. не отговарял на новото изискване за длъжността‑предходен опит над 3 години на същата позиция. Разпоредено било изплащане на обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 220, ал. 1 КТ. Видно от приетите и неоспорени трудов договор от 01.02.2021 година и справка за трудов стаж, след прекратяване на процесното трудово правоотношение работодателят бил назначил на длъжността „склададжия“ лице с трудов стаж над 10 години на длъжности „складов работник“ и „управител склад“. За доказване на твърдението си, че отговарял на новото изискване за заемане на длъжността, Т. В. С. бил представил копия от трудови договори, длъжностни характеристики и 4 броя трудови книжки, видно от които преди сключване на процесното трудово правоотношение същият бил работил при други работодатели на длъжности „киноразпоредител“, „сътрудник паркинг“, „шофьор“, „крупие“, „крупие жива игра“, „специалист продажби“, „ресторантски работник“, „сътрудник продажби“. От тях не се установявало преди 30.12.2019 година С. да бил 3 работил на длъжност „склададжия“ или „работник склад“. По реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК в първоинстанционното производство било прието за безспорно обстоятелството, че брутното трудово възнаграждение на ищеца за последния пълен отработен месец преди уволнението е в размер на 1557.64 лева. Приети по делото били и платежни фишове относно полученото от Т. В.

С. при друг работодател в периода декември 2020 година– февруари 2021 година трудово възнаграждение. Съгласно чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ, работодателят можел да прекрати трудовия договор, като отправел писмено предизвестие до работника или служителя при промяна на изискванията за изпълнение на длъжността, ако работникът или служителят не отговарял на тях. Както било разяснено с т. 2 от ТР № 4/01.02.2021 година, постановено по тълк. д. № 4/2017 година на ОСГК на ВКС, в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ промяната се отнасяла конкретно до изискванията за образование и професионална квалификация, а в хипотезата по т. 11-за каквито и да са други професионални изисквания-трудов стаж, допълнителни нови знания и умения, но без да се променят изискванията за образование и професионална квалификация, т. е. всички останали изисквания, необходими за изпълнението на трудовата функция. По иска за признаване на уволнението за незаконно ищецът трябвало да посочи всички факти, които опорочавали, отлагали или погасявали оспорваното потестативно право на работодателя да прекрати едностранно трудовото правоотношение. Съдът не можел да основе решението си по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ на факти, които опорочавали, отлагали или погасявали оспорваното потестативно право, но не били посочени от ищеца в исковата молба. В случая Т. В. С. бил оспорил процесното уволнение при твърдения, че не било осъществено приложеното от работодателя основание за уволнение, тъй като отговарял на новото изискване, доколкото функциите му по длъжностна характеристика се припокривали с тези, изпълнявани от него по предходни трудови правоотношения, както и твърдял да е налице злоупотреба с право от страна на работодателя. Макар общо формулирано, от твърденията в обстоятелствената част на исковата молба-че работодателят през октомври 2020 година бил поискал да прекратят трудовото правоотношение по взаимно съгласие, че през ноември 2020 година по повод ползван отпуск по болест Т.

В. С. бил уведомен, че ще бъде уволнен дисциплинарно, а на 25.11.2020 година работодателят „измислил“ основание за уволнение по чл. 328, ал. 1, т.

4

11 от КТ, можело да се изведе, че Т. В. С. твърди, че промяната в изискването за трудов стаж за заемане на длъжността била извършена от работодателя единствено с цел да го уволни на това основание. Дискриминация не била твърдяна, поради което въззивният съд не следвало да се произнася в тази насока. Въззивният съд намирал, че по делото бил доказан фактическият състав на приложеното от работодателя основание за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ. Въз основа на взетото от работодателя на 20.11.2020 година решение, на 23.11.2020 година била утвърдена нова длъжностна характеристика за длъжността „склададжия“, като било въведено ново изискване за трудов опит‑над 3 години трудов стаж на същата позиция, каквото изискване не било съществувало към момента на възникване на трудовото правоотношение между страните. Т. В. С. не отговарял на новоустановеното изискване-по делото не се установило същият да бил заемал същата или сходна длъжност преди сключване на процесния трудов договор. Във връзка с твърденията за злоупотреба с право от страна на работодателя в по-новата практика на ВКС по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ (и сходната хипотеза на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ) се приемало, че преценката на работодателя за промяна на изискванията за заемане на дадена длъжност била суверенна и била по целесъобразност. Работодателят имал право да променя с щатното разписание и с длъжностните характеристики изискванията за образование и квалификация, както и другите изисквания за заемане на определена длъжност и съдът не бил компетентен да се произнася какво образование, каква квалификация и други изисквания налага нуждата на работата за дадена длъжност и дали има обективна необходимост от въведената промяна, стига по този начин да не се нарушавала императивна правна норма или да се злоупотребявало с право, или да се установявал дискриминационен подход. Добросъвестността на страните по трудовото правоотношение, включително на работодателя, се предполагала на основание чл. 8, ал. 2 от КТ, поради което изцяло в тежест на Т. В. С. било да обори презумпцията. Съдът изследвал наличие на проявни форми на недобросъвестност от работодателя, когато такива факти, съответно възражения, били въведени от страните по надлежен ред и в преклузивните срокове по ГПК. В случаите, когато ищецът-работник или служител твърдял, че заповедта за уволнението му била незаконосъобразна поради твърдения за злоупотреба, трябвало да изложи конкретни факти и обстоятелства, от които 5 можели да се направят подобни изводи, като носел тежестта и да ги докаже.

За да обоснове нарушение по чл. 8, ал. 1 от КТ съдът преценявал не доколко работодателят имал обективен интерес от промяна на изискванията за заемане на определена длъжност, а фактите и обстоятелствата, които обосновавали твърдението на ищеца за злоупотреба с право. В случая Т. В. С. не бил доказал твърденията си в исковата молба, нито бил довел допуснатите му от въззивния съд при условията на чл. 266, ал. 3 от ГПК свидетели за установяване на тези твърдения. От събраните по делото доказателства не можело да се направи извод, че изменението в изискванията за заемане на длъжността било извършено от работодателя единствено с цел да прекрати трудовото правоотношение със С.. Подобен извод не следвал и от изложеното от „Хидроинжект“ ООД гр. София в отговора на исковата молба, че въпреки проблемите в работата на С., решил да не прекратява трудовото правоотношение в срока за изпитване. Противно на твърдяното във въззивната жалба, „Хидроинжект“ ООД гр. София било посочило причините, мотивирали го да въведе изискването за стаж-необходимостта от постигане на по-високи резултати в дейността на дружеството и повишаване качеството на работата на работниците и служителите. Поради това въззивният съд намирал, че презумпцията, установена в чл. 8, ал. 2 от КТ не била оборена, а предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ бил неоснователен и подлежал на отхвърляне, съответно на отхвърляне подлежали и обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ.