Решение № 4341 от 04.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4341 гр. София, 04.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело № 20241100514118 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 14712 от 27.07.2024 г., постановено по гр. д. № 17416/2024 г. по описа на СРС, 41- ви състав, е признато за установено по предявения от Гаранционен фонд по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 558, ал. 7 КЗ, вр. чл. 557 КЗ, че П. Й. Ц.-И. дължи на Гаранционен фонд сумата от 1939 лева, ведно със законна лихва от 17.11.2023 г. до изплащане на вземането, представляваща регресно вземане за изплатено обезщетение за имуществени вреди, причинени на К.С.М. от уврежданията по собствения му лек автомобил „Фиат Пунто“, с рег. № *********, настъпили от пътно-транспортно произшествие на 03.12.2021 в гр. София в резултат от поведението на П. Й. Ц.-И., и ликвидационни разноски за определяне и изплащане на обезщетението, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 36000 от 30.11.2023 г. по ч. гр. д. № 64427/2023 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав, поправена по реда на чл. 247 ГПК с разпореждане № 106500 от 27.07.2024 г.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника П. Й. Ц.-И. с излагане на съображения за неправилност на първоинстанционното решение, като постановено при нарушения на материалния и процесуалния закон и при необоснованост.

Твърди се, че изводът от постановеното и влязло в сила съдебно решение на СРС, НО, 107 състав, постановено по НАХД № 1664/2022 г., е, че липсва вина от страна на ответника за 1 настъпилите щети по автомобила на К.С.М., поради което първоинстанционният съд неправилно е приел, че влязлото в сила съдебно решение не е задължително за съда, който изследва противоправното поведение като основание за възникване на гражданска отговорност и репариране на гражданскоправните последици от деянието. Посочва се, че липсва причинно- следствена връзка между действията на ответника и настъпването на имуществените вреди, което обстоятелство е видно от приложеното по делото влязло в сила съдебно решение, тъй като липсва виновно поведение от страна на ответника . Моли се съдът да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца Гаранционен фонд, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение. Претендират се разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивният съд първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. установи, че

По правилността на решението въззивният съд намира следното:

Съгласно чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а)“ КЗ Гаранционният фонд изплаща на увредените лица от Фонда за незастраховани МПС обезщетения за имуществени и неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни увреждания и за вреди на чуждо имущество, причинени на територията на Република България, на територията на друга държава членка или на територията на трета държава, чието национално бюро на застрахователите е страна по Многостранното споразумение, от моторно превозно средство, което обичайно се намира на територията на Република България и за което няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Съгласно чл. 558, ал. 7 КЗ след изплащане на обезщетението по чл. 557, ал. 1 и 2 КЗ Гаранционният фонд встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното обезщетение и лихви, както и разходите за определянето и изплащането му.

За основателността на претенцията за заплащане на регресното вземане следва да бъдат установени следните елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността на ответника: настъпване на вреди вследствие на виновно и противоправно поведение на 2 ответника, управлявал МПС, което обичайно се намира на територията на Република България, като ПТП да е настъпило на територията на Република България; за управляваното от ответника МПС да няма валидно сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ ; причинна връзка между събитието и причинените вреди; плащане на обезщетение за настъпилите вреди в полза на увреденото лице. Вината на делинквента се предполага, а останалите условия от хипотезата на правната норма подлежат на доказване от ищеца.

В тежест на ответника и при установяване на посочените обстоятелства е да докаже възражението си за липса на вина, както и погасяването на дълга.

Между страните във въззивното производство не се спори, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че на 03.12.2021 г., в 17:30 ч. в гр. София ответникът управлявал собствения си л. а. „Опел“, модел „Зафира“, с рег. № *********, като, движейки се по бул. „Академик Иван Евстратиев Гешов“ с посока от бул. „България“ към ул.

„Охридско езеро“, в района срещу бензиностанцията, се ударил в намиращия се пред него л. а. „Рено“, с рег. № *********, който от удара отскочил и ударил намиращия се пред него л. а.

„Фиат“, модел „Пунто“, с рег. № *********, собственост на К.С.М., който, от своя страна се ударил в л. а. „Опел“, модел „Мерива“, с рег. № *********; че вследствие на настъпилото ПТП на л. а. „Фиат“, модел „Пунто“ са нанесени имуществени вреди в размер на 4 990,90 лева; че между процесното ПТП и причинените вреди е налице причинно- следствена връзка; че към момента на настъпване на процесното ПТП за управлявания от ответника лек автомобил не е имало валидно сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“; че ищецът е изплатил обезщетение в размер на 1 939 лева за настъпилите вреди в полза на увреденото лице; че управляваното от ответника МПС обичайно се намира на територията на Република България.

Спорен пред настоящата инстанция е въпросът досежно вината на ответника за настъпване на процесното ПТП. С оглед изложените във въззивната жалба доводи настоящата инстанция намира следното:

Наказателните постановления подлежат на обжалване пред районния съд, който в състав от един съдия разглежда делото и се произнася с решение, което подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс и по реда на глава двадесета от Административнопроцесуалния кодекс /чл. 58д, т. 1, чл. 63 и чл. 63в ЗАНН/. Решенията по административнонаказателни дела съдържат съдебно произнасяне по въпросите за деянието, извършено ли е и виновността на дееца, поради което, аналогично на чл. 300 ГПК, по тези въпроси те имат задължителна сила за гражданския съд, каквато имат присъдата и решение на съда, постановено в производството по реда на чл. 78а НК.

В действителност в конкретния случай наказателното постановление, с което е ангажирана административнонаказателната отговорност на ответника, е отменено, но не поради липса на вина, както посочва въззивникът, а поради неправилна правна квалификация на извършеното деяние.

3

По- конкретно – в представеното по делото решение № 418 от 25.01.2023 г., постановено по н. а. х. д. № 1664/2022 г. по описа на СРС, 107- ми състав, съдът е приел от фактическа страна, че ответникът управлявал л. а. „Опел Зафира“ в гр. София, по бул. „Акад.

Иван Евстатиев Гешов“ с посока на движение от бул. „България“ към ул. „Охридско езеро“ и движението било интензивно, като ответникът не се движел на достатъчно разстояние от л. а. „Рено“, не успял да спре навреме и реализирал ПТП в спрелия пред него л. а. „Рено“, който, от своя страна, отскочил напред от удара и ударил намиращия се пред него л. а. „Фиат Пунто“, който на свой ред се ударил в спрелия пред него л. а. „Опел Мерива“. Така възприетото от фактическа страна поведение на ответника съдът е квалифицирал не като административно нарушение по 20, ал. 2 ЗДвП /управление на МПС с несъобразена скорост/, както е посочено в процесното наказателно постановление, а като административно нарушение по чл. 23, ал. 1 ЗДвП /неспазване на дистанция/. С оглед на това съдът е приел, че с обжалваното наказателно постановление е дадена неправилна квалификация на деянието, което, от своя страна, съставлява нарушение на материалния закон, и е отменил обжалваното наказателно постановление.

Според чл. 7 ЗАНН деянието, обявено за административно нарушение, е виновно, когато е извършено умишлено или непредпазливо. Следователно в случая, след като съдът е възприел извод за извършено от ответника административно нарушение, макар и с различна от посочената в наказателното постановление правна квалификация, то безспорно е формирал и извод за наличие на вина на ответника. Както вече беше посочено, на основание чл. 300 ГПК гражданският съд е обвързан от съдебното произнасяне в решенията по административнонаказателни дела по въпроса досежно виновността на дееца, поради което и доколкото в разглеждания случай в решението си районният съд е възприел извод за наличие на виновно поведение на ответника, то гражданският съд, вкл. и настоящата инстанция, не може да пререшава този въпрос.

Във въззивната жалба не са изложени други конкретни оплаквания във връзка с предявената искова претенция, поради което и като съобрази ограниченията по чл. 269 ГПК, съдът приема, че решението на СРС следва да се потвърди.

По разноските:

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има въззиваемата страна, която претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. С оглед релевантната практика на СЕС и ВКС, която настоящият съдебен състав споделя, а именно решение Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., както и определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г. на ВКС, IV г. о., възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото, цената на защитавания материален интерес и действително извършената работа. Ето защо, в случая съдът счита, че въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сума в размер на 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Софийски градски съд

4

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 14712 от 27.07.2024 г., постановено по гр. д. № 17416/2024 г. по описа на СРС, 41- ви състав.

ОСЪЖДА П. Й. Ц.-И., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж. к. „*********“ № *********, партер да заплати на Гаранционен фонд, БУЛСТАТ: 121446665, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Граф Игнатиев“ № 2, ет. 4 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 100 лева, представляваща разноски за въззивната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5