Решение № 17310 от 09.09.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17310 гр. София, 09.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20251110135166 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Производството е образувано по искова молба на П. С. И. срещу „..“ ЕООД и „М..“ p. L. c.

Ищецът твърди, че на 19.03.2024г. между ищеца и първия ответник бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № .., по силата на който ищецът получил сумата от 1000 лева., подлежаща на връщане на една вноска. Бил предвиден ГПР от 49,62%. В чл. 5 било уговорено кредитът да бъде обезпечен с поръчителство от втория ответник, като на същата дата бил сключен договор с него, за което се дължало възнаграждение от 178,90лв., което не било включено в ГПР. Ищецът заплатил общо по договора сумата от 1190лв.

Ищецът счита, че договорът потребителски кредит е недействителен поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не се съдържа начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота как е формиран същия. Отделно, сумата за поръчителство не била включена в него, а това следвало да бъде направено, тъй като е разход по кредита. Изтъква, че е налице заблуждаваща търговска практика, като потребителят е ограничен да прецени икономическите последици от договора за кредит. Договорът за поръчителство е нищожен, тъй като е лишен от основание и поради 1 противоречие с добрите нрави, тъй като не се получава никаква насрещна престация.

Съобразно изложеното, моли за постановяване на решение, с което първия ответник да бъде осъден да заплати сумата от 190 лева, платена без основание по договора за кредит, при условията на евентуалност, ако главният иск бъде отхвърлен, вторият ответник да бъде осъден да му заплати сумата от 60 лева, платена без правно основание по договора за гаранция от 19.03.2024г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Ответникът „..“ ЕООД е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който оспорва предявените искове. Отрича договорът да нарушава императивните изисквания на ЗПК.

Ответникът „М..“ p. L. c. е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който оспорва предявените искове. Възразява, че не се установява на кого и в каква връзка ищецът е платил претендираната сума от 60 лева. Не било установено безспорно наличието на правоотношение между ищеца и ответника, поради което липсвал правен интерес от предявяване на иск срещу втория ответник. Неотносими към отношенията с втория ответник били правоотношенията възникнали с първия ответник.

Моли искът по отношение на него да бъде отхвърлен като недопустим и неоснователен. Претендира разноски.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

Установява се от представения препис от договор №../19.03.2024г., че между страните е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит, по силата на който на ищецът е представен заем в размер на 1000 лева за срок от 10 дни, който следвало да бъде върнат на 29.03.2024г. с фиксирана лихва в размер на 11,10 лева, като е посочено, че всички разходи по договора са в размер на 49,62 лева, с посочени ГЛП 40,52 % и ГПР 49,62 %. В чл.5 от договора е предвидено, че изпълнението на задълженията по кредита ще бъде обезпечено чрез предоставяне на поръчителство от трето лице, като е уговорено изплащането на възнаграждението на поръчителя за предоставената гаранция да се извършва ведно с погасителната вноска по 2 кредита. Въз основа на сключения договор за предоставяне на потребителски кредит №../19.03.2024г., ответникът е предоставил на ищеца кредит в размер на 1000 лева, като така възникналото правоотношение представлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).

Съгласно чл.5 от сключения между страните договор за кредит изпълнението на задълженията по същия се обезпечава с поръчителство, предоставено от „М..“ p. L. c., като въз основа на посочената клауза е сключен договор за гаранция (поръчителство) между ищеца и „М..“ p. L. c., като е уговорено възнаграждение по договора за поръчителство в размер на 178,90 лева, разсрочено съобразно погасителния план към договора за кредит, поради което двата договора следва да бъдат разглеждани в тяхната взаимовръзка.

Съдът намира, че уговореното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е задължително условие за получаване на кредита. В случая предоставянето на обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, като „М..“ p. L. c. е посочен за възможен поръчител от самия кредитодател, т.е. тези разходи са пряко свързани с договора за кредит и са били известни на кредитора при сключването му.

Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР, доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Видно от представения договор за потребителски кредит със същия е уговорено, че след като се избере обезпечението на кредита да е чрез поръчителство от „М..“ p. L. c., обезпечението не може да се отмени, нито от получателя, нито 3 от лицето, предоставило обезпечението, като заплащането на възнаграждението е уговорено във фиксиран размер от 178,90 лева, разсрочено съобразно погасителния план към договора за кредит. Поради това следва да се приеме, че така уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора за кредит, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл.

19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая, ако към параметрите на договора се включи и таксата към дружеството поръчител, то ГПР би бил в размер многократно надвишаващ установения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер. По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което съдът намира за обективно дадено и кредитира изцяло, съгласно което при включване на възнаграждението на гаранта в ГПР, то същият би бил в размер на 57108,97%.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди заемателя относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно, посочването на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.

Следователно договор за потребителски кредит №../19.03.2024г. се явява нищожен на основание чл.26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД. На основание чл.23 ЗПК заемателят дължи само чистата стойност на кредита в размер на предоставената заемна сума.

От кредитираното заключение на ССчЕ се установява, че ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 1190 лева по договора за кредит, с което е погасил главница 1000 лева, 11,10 лева – възнаградителна лихва, както и 178,90 лева възнаграждение за „М..“ p. L. C. Доколкото по делото се 4 установи, че заплащането на таксата е извършвано по сметка на ответника, то същият е получил сумата без правно основание, като е неотносимо дали същата е останала в неговия патримониум.

Основателен е и предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД и следва да бъде уважен в пълния му предявен размер от 190 лева.

С оглед изводите на съда за основателност на главния предявен иск, предявеният при условията на евентуалност иск срещу „М..“ p. L. c. не подлежи на разглеждане.

При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в общ размер на 229,98 евро.

Пълномощникът на ищеца адв. Д. Л. Ф. е направила искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.2 от ГПК. Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие адв. Ф. е предоставила на ищеца безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. В такива случаи съдът осъжда другата страна да заплати възнаграждението на съответния адвокат. Делото е с ниска фактическа и правна сложност, приключило е в едно съдебно заседание, събрани са само писмени доказателства, по спорните въпроси е формирана непротиворечива практика на съдилищата, поради което следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 150 евро. Следва да се съобрази и актуалната практика на СЕС (решение на Съда на Европейския съюз /първи състав/ от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване от български съд относно адвокатските възнаграждения, с което е прието, че съдът не е обвързан от минималните прагове на възнагражденията, приети от съсловната организация на адвокатите с Наредба и може да определи разноски за възнаграждение под приетия минимум и Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС), която е в подкрепа на изложените от съда мотиви при определяне на възнаграждението на процесуалния представител на ищеца.

По изложените мотиви, съдът

5

РЕШИ:

ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 и чл.23 от ЗПК „..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. София, .., да заплати на П. С. И., ЕГН **********, с адрес гр. София, ул. .. сумата в размер на 190 лева/ 97,15 евро, недължимо платена по договор за потребителски кредит №../19.03.2024г., ведно със законната лихва, считано от 16.06.2025г. до окончателното плащане, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски по делото в размер на 229,98 евро.

ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗА „..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. София, .., да заплати на адв. Д. Л. Ф., САК, личен №**********, адрес гр. София, ул. .., сумата в размер на 150 евро, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на ищеца Петър С. И. безплатна правна помощ в настоящото производство.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________ 6