Определение № 815 от 08.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 815 гр. София, 02.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Е.й Стайков

Членове:

Галина И.а

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Касационно търговско дело № 20238002901547 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК и чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по касационна жалба с вх. №16689/17.07.2023г. и частна касационна жалба с вх.

№14822/23.06.2023г.

Касационната жалба е подадена от „Строително дружество ММ“ АД /в несъстоятелност/, представлявано от постоянния синдик – С. Б. срещу решение № 319/22.05.2023г. по в.т.д.№ 950/2022г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 260467 от 11.07.2022 г. по т.д. № 898/ 2018 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 12 състав и са отхвърлени като неоснователни предявените от „Строително дружество ММ“ АД (н) срещу „Биса строй“ ЕООД искове: за установяване на нищожността на договора за покупко -продажба, сключен на 31.03.2005 г. с нотариален акт № 85, том ХХХIХ, дело 96691 вх. рег. № 13779 на Службата по вписванията - гр. София, между „Строително дружество ММ” ЕООД - гр.

София и „Щ.“ ЕООД- гр. Пирдоп, както и нищожността на договора за покупко -продажба, сключен на 25.07.2005 г. с нотариален акт № 200, том LLVІІІ, дело 27 253, вх. рег. № 37479 на Службата по вписванията - гр. София и на договора за покупко-продажба, сключен на 12.08.2005 г. с нотариален акт № 107, том LLХІХ, дело 30 182, вх. рег. № 41 113 на Службата по вписванията - гр. София, и двата между „Щ.” ЕООД - гр. Пирдоп и „Биса строй“ ЕООД, всичките както следва: 1) на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 от ЗЗД - като привидни; 2) на основание чл. 26, ал. 2, предл.1 от ЗЗД - поради невъзможен предмет - идеални част от парцел, при липса на индивидуализация на имота съобразно неговия актуален регулационен статут;

3) на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД - поради противоречие със закона, тъй като е бил сключен с цел да се увреди съдружника в „Строително дружество 1

ММ“ АД Г.Я. ; 4) на основание чл. 40 от ЗЗД - поради споразумяване на представителят и лицето, с което той е договарял във вреда на представляваното дружество; както и иск с правно основание чл. 108 от ЗС за предаване на владението върху недвижим имот с административен адрес: гр.

София, район „Възраждане“, ул. „Камен Андреев“ № 22, представляващ неурегулиран поземлен имот с пл. № 130 в кв. 28А, с площ от 15 050 кв.м., заедно с построените в имота сгради.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно, вътрешно противоречиво и необосновано. Поддържа, че апелативният съд е приложил неправилно закона и конкретно нормата на параграф 1 ДР на ТЗ във връзка с чл. 649, ал. 4 ТЗ, като е приел, че дефинираното там понятие „свързани лица“ е релевантен факт, само тогава, когато законът свързва с него настъпването на определени правни последици, напр. исковете по чл. 647 ТЗ. Твърди, че презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД се прилага за всички свързани лица и в случая системата от косвени доказателства установява свързаността между участниците в процесните сделки и волята им. Счита, че е неправилен изводът на въззивния съд, че не се установявало физическите лица – представители на контрахентите да са участвали пряко или косвено в управлението, контрола или капитала на друго дружество, като е игнориран фактът, че С.Щ. и Б.Ц. са представляващи „Борика-Чепеларе“ АД, а то изкупило „Маримекс“ ООД, представлявано от Б.

С., както и че С. и Щ. са били съученици и Щ. е работил, макар и за кратко, в ищцовото дружество. Счита, че от описаните показания на свидетелите С., М., П. и И., категорично се установявало, че действителната обща воля на страните била да въведат в заблуждение трети лица, че активи на дружеството са продадени, но всъщност страните не желаели настъпване на правните последици на сделката. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел, че е задължително да е налице документ относно симулацията, т.нар. „начало на писмено доказателство“, но и че са представени такива доказателства по делото. С оглед горното счита, че необсъждането на показанията на свидетеля И. е съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа и че е неправилен изводът на апелативния съд, че не е налице нищожност поради липса на предмет, тъй като имотът не съществува така както е описан и според регулацията попада в различни УПИ. Твърди се превратно приложение на ТР 3/2014г. и че случаят покрива напълно критерия за правна невъзможност, тъй като не става въпрос за грешна индивидуализация, а за несъществуващ обект. Касаторът твърди и че неправилно апелативният съд е приел, че съдружникът Г.П.Я. можел да се защити с иск по чл. 135 ЗЗД, тъй като същият е изключен с решение от 21.02.2005г. и макар то да е отменено впоследствие, не би могъл да се ползва от този способ успешно. Наред с горното според касатора в случая са осъществени и обективния, и субективния елемент на хипотезата на чл. 40 ЗЗД, противно на приетото от въззивния съд. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 2 и т. 3 ГПК и ал. 2 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Допустимо ли е изключението на чл. 164, ал. 2 ГПК за разкрИ.е на абсолютна симулация чрез свидетелски показания при липса на контра летр, но при наличие на писмени доказателства, събрани в процеса на делото, и имат ли тези доказателства характер на т.нар. „начало на писмено доказателства“, които по правило правят допустими свидетелските показания?“, който счита, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 148/22.10.2020г. по гр.д.

№489/2020г., 4 г.о., решение №206/17.07.2012г. по гр.д.№824/2011г. на 4 г.о., решение №405/25.11.2014г. по гр.д.№3709/2014г. на 4г.о., решение №461/16.01.2012г. по гр.д. №1206/2010г.,4 г.о. и др.

2. „Твърдението за свързани лица следва ли да се изследва и прилага само тогава, когато в разпоредба на закон изрично е използван термина „свързани лица“ или свързаността може да се изследва, доказва и прилага и в други хипотези?“, за който поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №60164 от 31.05.2022г. по т.д.№ 1895/2020г. на 2 т.о. на BKC; решение № 64 oт 07.05.2021г. по гр.д. № 2549/2020г. на 4 г.о. на BKC, и същевременно сочи, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

3. „Обстоятелството, че в атакуваната сделка юридическите лица са били представлявани от своите органни представители изключва ли възможността да бъде доказана уговорка за увреждане на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД?, за който касаторът счита, че е разрешен в противоречие с ТР 5/2014г. по т.д.№5/2014г. на ОСТГК на ВКС.

Ответникът по касационната жалба – „Биса строй“ ЕООД е подал отговор от 04.09.2013г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. Е. О., в който оспорва подадената жалба и претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението, както и отхвърляне на жалбата.

Поддържа, че всички формулирани въпроси са многословни, объркани, общотеоретични и несвързани с предмета на делото.

Частната касационна жалба е подадена от „Строително дружество ММ“ АД /в несъстоятелност/, представлявано от постоянния синдик – С. Б., срещу решение № 319/22.05.2023г. по в.т.д.№ 950/2022г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която са оставени без уважение подадените от касатора частна жалба срещу определение № 261 932 от 21.07.2022 г. по т.д. № 898/ 2018 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 12 състав, с което дружеството е осъдено на основание чл. 77 ГПК да заплати на Софийския градски съд държавна такса в размер на 71 871.33 лева, и частната жалба срещу определение № 265 564 от 23.09.2022 г. по т.д. № 898/ 2018 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 12 състав, с което първоинстанционното решение е допълнено в частта за разноските и дружеството е осъдено да заплати на ответника „Биса строй“ ЕООД адвокатско възнаграждение в размер на 8 400 лева, с включен ДДС.

Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е потвърдил и двете 3 обжалвани определения на СГС, като в частта, с която е осъден да заплати държавна такса счита, че не може да бъде споделен извода на апелативния съд, че произнасянето относно финансовоправно задължение се извършва служебно от съда, а решението, на което се е позовал САС е от преди 15 години, и имало практика в обратен смисъл. С оглед посоченото счита, че произнасянето по чл. 77 ГПК е недопустимо. Поддържа и че неправилно била определена дължимата държавна такса, като е прието, че исковете са предявени в защита на различни интереси, като твърди, че искът по чл. 108 ЗС е предявен при условията на евентуалност. Поддържа, че е налице процесуално нарушение и относно произнасянето по чл. 248 ГПК, като изтъква, че в заседанието на 27.05.2022г., след което е постановено решението, списък на разноските не бил представен, а такъв бил даден в предходно заседание, но след него имало определение за отмяна на хода по същество. С оглед изложените доводи претендира уважаване на жалбата и отмяна на двете атакувани определения.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по частната касационна жалба поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд като съд по съществото на спора да извърши самостоятелна проверка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон, да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в изготвените от него мотиви на въззивния съдебен акт?, за което поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 324/22.04.2010г. по гр.д.№ 1413/2009г., IV г.о., решение № 990/24.03.2010г. по гр.д.№ 47/2009г., решение № 643/12.10.2010г. по гр.д.№ 1246/2009г., IV г.о., решение № 157/08.11.2011г. по т.д.№ 823/2010г., II т.о., и решение № 134/30.12.2013г. по т.д.№ 34/2013г., II т.о.;

2. „В случай, че съдът не се е произнесъл с решението си по делото относно дължимата държавна такса, то с какъв акт следва да се произнесе впоследствие – с допълващо решение по чл. 248 ГПК, с определение или с определение, имащо характер на решение, или с определение по реда на чл.

77 ГПК? Какъв е реда за обжалване на съответния акт – по реда за обжалване на съдебните решения или по реда за обжалване на определенията?“, като твърди противоречие с практиката на ВКС по решение № 124/15.03.2021г. по т.д.№1374/2019г. на 1 т.о., определение №41/14.01.2011г. по ч.т.д.

№1022/2010г., 3 г.о., определение №34/31.01.2022г. по ч.гр.д.№263/2022г. на 3 отд.

3. „При предявен главен иск по чл. 26 ЗЗД и евентуален по чл. 108 ГПК правният интерес, който се защитава един и същ ли е по смисъла на разпоредбата на чл. 72 ГПК? Когато са предявени алтернативно или евентуално съединени искове в защита на един и същи интерес / едно и също благо/, държавната такса и адвокатското възнаграждение дължат ли се за всеки от исковете или таксата е една, както и възнаграждението?, като 4 поддържа, че макар въззивният съд да се е позовал на цитирани определения, има практика и в обратния смисъл по следните дела – ч.т.д. №344/2021г.,2 т.о., ч.гр.д. №238/2012г., 4 г.о. и ч.т.д. №1218/2016г., 1 т.о. на ВКС.

Ответникът по частната касационна жалба – „Биса строй“ ЕООД е подал отговор от 10.07.2013г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. Е.

О., в който оспорва подадената жалба като процесуално недопустима и претендира оставянето й без разглеждане, считайки че е просрочена, а при условията на евентуалност – недопускането й до касация.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: