Решение № 5801 от 25.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5801 гр. София, 25.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20231100513985 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 17340/25.10.2023 г. по гр. д. № 69898/2022 г. по описа на СРС, 120 състав са отхвърлени предявените от Г. А. Д. срещу „Файненшъл България“ ЕООД кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 124 от ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД за сумата от 185,52 лева за платени при изначална липса на основание суми по договор за предоставяне на гаранция, сключен между страните като неоснователни, а Г. А. Д. е осъден да заплати на ответника сумата от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 3 от ЗЗД.

Против решението е подадена въззивна жалба вх. № 321690/13.11.2023 г. от Г. А. Д., в която са изложени съображения за неговата неправилност.

Въззивникът поддържа, че по делото е установено, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД, поради което и те били свързани лица по смисъла на §1, т. 5 от ДР на ТЗ, което означавало, че търговската им дейност се контролирала пряко от едно и също лице и двете дружества управлявали при общи интереси 1 и ползи. Тази свързаност обуславяла извода, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, поради което и можело да се заключи, че заемодателя и гарантът са един и същ търговец, а договорът за предоставяне на гаранция бил сключен в противоречие с чл. 16 от ЗПК.

Договорът за гаранция нямал самостоятелен характер, а договорът за потребителски кредит се явявал правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва договори за предоставяне на гаранция. Обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение без друга алтернатива чрез сключване на договор за гаранция на кретополучателя с одобрено от кредитополучателя юридическо лице – гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самия договор за кредит, с изрична уговорка за изплащане на възнаграждението за отказ от договора за предоставяне на гаранция не било предвидено. Следвало да се приеме, че предварително условие за сключване на договор за отпускане на кредит било за се предостави обезпечение при условия, обективно невъзможни в определения срок. Клаузата на чл. 4 от договора за заем била сключена в противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърлял своята отговорност за дължимата професионална грижа на потребителя. Възнаграждението за предоставяне на гаранция било разход по кредита по смисъла на §1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което съдът следвало да отчете това обстоятелство в мотивите си и да се позове на нищожността на договора за паричен заем. Договорът за заем бил сключен в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не бил посочен действителния размер на разходите по кредита, които включвали и това възнаграждение. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени.

Претендира направените по делото разноски в двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 352351/07.12.2023 г., подаден от „Файненшъл България“ ЕООД, с който заявява, че оспорва жалбата и поддържа, че първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира направените във въззивното производство разноски.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на 2 чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 69898/2022 г. по описа на СРС, 120 състав е образувано по искова молба, подадена от Г. А. Д. против „Файненшъл България“ ЕООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основаниечл. 124, ал. 1 от ГПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и договорите.

Ищецът твърди, че на 09.09.2022 г. е сключил Договор за паричен заем № 4586561 с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който страните уговорили да бъде отпуснат заем в размер на 600 лева, който да бъде върнат на седмични вноски. Поддържа, че размерът на месечния лихвен процент не бил посочен. В чл. 4 от договора било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант – две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да представят служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за гарантиране задължението с дружеството. Твърди, че на датата на сключване на договора между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ищецът и ответното дружество, сключили договор за предоставяне на гаранция № 4586561, по силата на който „Файненшъл България“ ЕООД поело задължение да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД задълженията на кредитополучателя. Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя, като ищецът се задължил да заплати на гарантиращото дружество възнаграждение, заедно с месечната вноска.

Следвало сумите за възнаграждение да бъдат предоставяни на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, което от своя страна да ги предоставя на „Файненшъл България“ ЕООД. Твърди, че изцяло погасил задълженията си по договора.

Излага съображения за нищожност на договора за кредит, обезпечен с процесния договор, доколкото възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не било включено в ГПР. Освен това, посочва, че кредитодателят и гарантът са свързани лице, както и че предоставеното поръчителство противоречало на добрите нрави. Посочва, че поради недействителност на 3 договора, платената сума в размер на 185,52 лева е без основание и следва да бъде върната. Моли да бъде признато за установено, че сключеният договор за предоставяне на поръчителство № 4586561 е нищожен и моли ответникът да бъде осъден да заплати сумата в размер на 185,52 лева, представляваща недължимо платена по нищожен договор. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който „Файненшъл България“ ЕООД заявява, че оспорва предявените искове.

Поддържа, че предявеният установителен иск е недопустим, както и че исковете са неоснователни.

В мотивите на обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че не следва да обсъжда доводите за нищожност на договора за заем, тъй като такъв иск не бил предявен. Посочено е, че процесният договор не бил договор за поръчителство по смисъла на чл. 138 от ЗЗД, тъй като се касаело за договор за предоставяне на гаранция, сключен между кредитополучател и поръчител. Не се установявали нарушения на императивни разпоредби, както и противоречие с добрите нрави. Неоснователни били и доводите за нищожност, тъй като договорът бил сключен между поръчителя и кредитополучателя, тъй като се позовава на свободата на договаряне, като в случая предмет на договора било предоставяне на услуга за поемане на риск от неплащане. По изложените съображения предявените искове са отхвърлени.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на обжалваното решение въззивният съд намира следното:

С исковата молба е предявен иск за установяване на недействителността на Договор за предоставяне на гаранция № 4586561//09.09.2022 г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и Г. А. Д. поради противоречие със 4 закона и добрите нрави.

По силата на този договор, потребителят (одобрен за получаване на паричен заем и съответно сключен Договор за паричен заем № 4586561) възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и всичи последици от неизпълнението на задълженията на потребителя. Съгласно чл. 2 от договора за предоставяне на гаранция, той влизал в сила, в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от Договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение – поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Уговорено било възнаграждение в размер на 185,52 лева, което е следвало да бъде заплащано на вноски в размер на 15,46 лева, на посочените в договора падежи, заедно с погасителните вноски по заема, като гарантът е овластил „Изи Асет Мениджмънт“ да приема изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждение.

Съгласно чл. 4 от Договор за паричен заем № 4586561/09.09.2022 г. заемателят се е задължил в срок от 3 дни, считано от датата на сключването му да предостави на заемателя следните обезпечения – две физически лица поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

При така установеното, неправилни са изводите на първоинстанционният съд, че не следва да бъде обсъдена действителността на договора за паричен заем, доколкото процесният договор за предоставяне на гаранция обезпечава изпълнение на задължения за плащане по него. В този смисъл, следва да се посочи, че недействителността на главния договор води до недействителност на акцесорния договор по аргумент от разпоредбата на чл. 138, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите. Независимо, че в конкретния случай, договорът за предоставяне на гаранция е сключен между кредитополучателя и гаранта, а не с кредитодателя, то обстоятелството, че се касае до договор, сключен с цел да бъде обезпечено вземане по договор за кредит е от значение за определяне на последиците от недействителността на основния договор за предоставяне на паричен заем. Нещо повече, от събраните по делото доказателства, а и се установява, че договорът за предоставяне на заем и 5 договорът за предоставяне на гаранция, само формално представляват отделни договори. Те са сключени на една и съща дата, с един и същ номер, с дружество – гарант, посочено от кредитодателя и за което не е спорно, че едноличен собственик на капитала е „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Следователно и с оглед разпоредбата на чл. 4 от договора за паричен заем, сключването на процесния договор не представлява отделна гаранционна сделка, а е част от кредитното правоотношение, чиято цел е да се уговори допълнително възнаграждение по договор за потребителски кредит в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от Закона за потребителския кредит, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Настоящият съдебен състав приема, че Договорът за паричен заем № 4586561/09.09.2022 г. е сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 и 20 ЗПК.

Посочени са датата и мястото на сключване, вид на предоставения кредит, индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният процент на разходите, годишният лихвен процент по кредита, условия за издължаване на кредита брой и размер на погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, срока на договора за кредит – доколкото в погасителния план е посочена крайна дата за издължаване на последната вноска. Съгласно чл. 11, ал. т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени проценти. Така поставените нормативни изисквания са свързани с възможността за промяна на уговорения първоначално лихвен процент. В случая такъв е уговорен като постоянен, а не променлив - поради което е достатъчно да бъде посочен размера на същия, което е сторено в договора. При фиксиран лихвен процент не е необходимо посочване на периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и не важи изискването за посочване на методиката за 6 определянето му. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК в договора е инкорпориран погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, каквото е законовото изискване при договори за кредит с фиксиран лихвен процент. В случая лихвата е с фиксиран процент и не е необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, което изискване е поставено само при различни лихвени проценти за целите на погасяването.