Решение № 1651 от 21.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1651 гр. София, 21.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена И.а

Членове:

Ивета Антонова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20211100511919 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадени въззивни жалби, както следва:

1. от СТОЛИЧНА ОБЩИНА срещу решение № 20117951/17.05.2021г. постановено по гр.д. 15382/2020г. по описа на Софийския районен съд, I ГО, 41 състав в частта, с което е уважен предявения от Г. И. И. иск с правно основание чл.49 вр. чл.52 от ЗЗД за сумата от 7000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – ежедневно безпокойство за сигурността на децата му, чувство на безсилие да промени средата, чувство за омерзение и стрес, търпени в периода 01.04.2015 г. – 01.04.2020 г., настъпили като пряка и непосредствена последица от бездействие на Столична община по осигуряване на достъпна жизнена и архитектурна среда на населението - изграждане и поддържане на достъпен пешеходен маршрут, съставен от пешеходен тротоар и улично осветление, включващ една или няколко от следните улици: „Маестро Кънев“ в участъка между бул.

„Монтевидео“и ул. „Буземска“, ул. „697-ма“, ул. „Камелия“, ул. „Рождество“, ул.

„Буземска“, ул. „Народно хоро“, в участъка между ул. „Иван Радоев“ и бул. „Овча купел“, по който може спокойно да се придвижва, ведно със законна лихва върху главницата считано от 01.04.2020 г. до окончателното й плащане .

Във въззивната жалба на Столична община се твърди, че решението е постановено при несъобразяване от първоинстанционният съд, че през процесния период Столична 1 община не е бездействала, предприела е редица действия за подобряване и изграждане на инфраструктурата в района, както и обективните обстоятелства, че няма законово задължение за Столична община в определен срок за изгради исканата от ищеца инфраструктура, налице са обективни пречки за това – липса на приложен регулационен план. Посочва, че районният съд е стигнал до погрешен правен извод за наличие на фактическият състав по чл.49 от ЗЗД и отговорността на Столична община, тъй като липсва нормативна уредба по смисъла на чл.257 от АПК вменяваща задължения за ответника за извършване на исканите от ищеца фактически действия.

Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и иска отхвърлен като неоснователен, евентуално – размерът на присъденото обезщетение да бъде намален до справедливия такъв. Претендира разноски.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК ищецът Г. И. И. депозира писмен отговор, с който оспорва наведените във въззивната жалба пороци на решението в обжалваната му част, счита, че същото е постановено при правилно приложение на материалния и процесуалния закон, намира го за обосновано и правилно, моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

2. от Г. И. И. - насрещна въззивна жалба срещу решение № 20117951/17.05.2021г. постановено по гр.д. 15382/2020г. по описа на Софийския районен съд, I ГО, 41 състав в частта, с което е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл.49 вр. чл.52 от ЗЗД за разликата над 7000,00 лв. до пълния предявен размер от 15 000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – ежедневно безпокойство за сигурността на децата му, чувство на безсилие да промени средата, чувство за омерзение и стрес, търпени в периода 01.04.2015 г. – 01.04.2020 г., настъпили като пряка и непосредствена последица от бездействие на Столична община по осигуряване на достъпна жизнена и архитектурна среда на населението - изграждане и поддържане на достъпен пешеходен маршрут, съставен от пешеходен тротоар и улично осветление, включващ една или няколко от следните улици: „Маестро Кънев“ в участъка между бул. „Монтевидео“и ул.

„Буземска“, ул. „697-ма“, ул. „Камелия“, ул. „Рождество“, ул. „Буземска“, ул. „Народно хоро“, в участъка между ул. „Иван Радоев“ и бул. „Овча купел“, по който може спокойно да се придвижва.

В насрещната въззивна жалба ищецът посочва, че неправилно районният съд е определил размера на дължимото обезщетение от 7000,00 лв., като е мотивирал същия с промяна в нощната осветеност на квартала, поставяне на асфалтова настилка на места, порасналата възраст на децата на ищеца, които били в съзнателна възраст – между 5 и 10-14 години, като не е съобразил продължителния период от време, в който ежедневието на ищеца и неговото семейство е в постоянно неудобство, трудности при придвижване и извършване на обичайните дейности свързани с ходене на работа, градина, училище, разходка, както и постоянно и непрекъснато генерираните негативни емоции свързани с 2 описаното. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено ново, с което иска се уважи в пълния предявен размер.

В срок по чл.263 ал.1 от ГПК Столична община депозира писмен отговор, в който оспорва наведените в насрещната въззивна жалба доводи за неправилност на решението в отхвърлителната му част, като поддържа, че във всички цитирани от ищеца и в съдебното решение нормативи актове не следват преки задължения за ответника, които да са императивни и съответно да са неизпълнени, поради което и липсва пряко увреждане на ищеца. Моли решението в отхвърлителната му част да бъде потвърдено.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността на обжалваното решение и страните доводи, настоящият състав счита следното: във връзка с наведените от

Софийски районен съд е сезиран с иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ал.

1 ЗЗД, доколкото се твърди причиняване на неимуществени вреди от виновното противоправно деяние на служители при ответната община, изразяващо се в тяхното бездействие, които не са изпълнили задълженията си за предприемане на мерки за осигуряване на достъпна среда на живот в ж.к. Овча купел, гр. София и което бездействие е в противоречие с разпоредбата на чл.31 от Закона за пътищата. /Столична община носи отговорност като възложител на работата – вр. Постановление № 4/30.10.1975г. на Пленума на ВС/.

За да възникне притезателното право на увредения да претендира обезщетение от неосигуряване на достъпна среда на живот в района, в който живее срещу Столична община за обезвреждане на неимуществените и имуществените вреди, е необходимо при пълно и главно доказване ищецът да установи наличието на следните кумулативни предпоставки: виновно противоправно поведение на служители на ответника, или на лица, на които е възложил извършването на определена работа/респективно бездействието им и 3 причинени при или по повод изпълнението на възложената работи /бездействието в правната сфера на ищеца вреди, наличието на причинна връзка между действието/бездействието и причинените вреди.

За уважаването на претенцията не е необходимо установяване на конкретните служители, виновното поведение на които при умисъл или непредпазливост, е станало причина за противоправния резултат, а вредите се считат за причинени при неизпълнение на възложената работа. За възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задълженията, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на възложената работа – в този смисъл Постановление 9/1966г. на ВС. Юридическото лице носи гаранционнообезпечителна отговорност, като не може да се експулпира от същата с възражението, че не е установено конкретното физическо лице извършило/допуснало противоправното действие/бездействие.

Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.3 от Тълкувателно постановление № 2/2014 от 19.05.2015 г. по тълк.дело № 2/2014 г. на Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС делата по искове за вреди, произтичащи от пътно-комуникационни мрежи и съоръжения, собственост на държавата и общините, са подсъдни на гражданските съдилища, какъвто е и настоящият случай.

Въззивният съд напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, обосноваващи гаранционно-обезпечителната отговорност на ответната община, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от мотивите и в настоящия съдебен акт.

Във връзка с направените във въззивните жалби оплаквания, настоящият състав намира за необходимо да посочи следното:

Столична община възразява, че има императивно въведено задължение за извършване на фактически действия по поддържане и осигуряване на конкретна инфраструктурна среда в съответния градски район.

Направеното твърдение представлява грубо, превратно и недопустимо тълкуване и противоправно неприлагане на нормативната уредба и вменените задължение за извършване на дейност в полза на жителите на съответната община.

Следва да се държи сметка и да се прави разграничение между отговорностите, които носи Столична община по гражданското и административното право и съответно участието й в правоотношения, регламентирани от тези два различни отрасъла на правото.

Отношенията между гражданскоправните субекти и правоотношенията на равнопоставеност между тях, се уреждат от законодателят с общозадължителни 4 предписания, общи правила за поведение. За разлика от административното право /където отношенията за властнически/, в гражданското право не се регламентират конкретни фактически действия, конкретен механизъм за тяхното изпълнение, а се установяват права и задължения на субектите, при неизпълнението на които са приложими общите правила за отговорността им /договорна и извъндоговорна/, като един от фактическите състави уреждащ такава отговорност е именно разпоредбата на чл.49 от ЗЗД.

Предвид разпоредбите на чл.17 вр. чл.52 вр. чл.53 от ЗМСМА, общината като самостоятелна административно-териториална единица, в която се осъществява местното самоуправление, а за Столична община със статут на област и държавната политика за развитието на столицата, притежава бюджет /основна част от който се формира от задълженията за данъци, такси и услуги на жителите на общината/ и имущество – собствено и предоставено за управление, посредством което да осъществява основните си функции, като решава самостоятелно всички въпроси от местно значение, които законът е предоставил в нейната компетентност, едни от които са устройството и развитието на територията на общината и на населените места в нея и благоустрояването и комуналните дейности /чл.17 ал.1 т.2 и т.6 от ЗМСМА/.

Столична община нито навежда твърдение, нито ангажира доказателства, че процесната част от градската територия, описана по улици и участъци в исковата молба попада в изключението по чл.1 ал.2 т.4 вр. чл. 19 ал.1 т.3 от ЗП /частни пътища и територия на частни субекти/, поради което и разпоредбите на чл.31 от ЗП вр. чл.19 ал.2 от ЗП вр. чл. 1 и чл. 3 от Наредба № 4/01.07.2009 г. /отм. ДВ. бр.12 от 12.02.2021г./ за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда на населението, включително за хората с увреждания, издадена от МРРБ, установяват за Столична община – в качеството й на адресат на тези норми, преки, императивни задължения във връзка с устройството, изграждането и поддържането на общинската пътна инфраструктура и прилежащите към нея съоръжения в урбанизираните територия с цел осигуряването на предвиденото в нормативните актове състояние на същите и достъпна среда при тяхното ползване от населението. Съгласно чл.11 ал.1 ЗОС имоти и вещи общинска собственост, каквито са общинските пътища по силата на чл.8 ал.3 ЗП и чл. 3 ал.2 т.1 ЗОС, се управляват в интерес на населението в общината съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин.