Определение № 277 от 09.09.2025, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 277 гр. Пловдив, 09.09.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело № 20255001000203 по описа за 2025 година

Производството е по чл.248 от ГПК.

С решение №185/12.06.2025г., постановено по в.т.д. №203/2025г. по описа на ПАС, е отменено решение №31/16.01.2025г., постановено по търг.д.

№14/2024г. по описа на окръжен съд Пловдив, в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. А. А., с ЕГН ********** срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:ЖИ.т и Здраве“ АД, ЕИК 200299615 иск за сумата над 65 000лв. до 90 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки, страдания и психически стрес, в резултат на телесни увреждания, получени при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 21.07.2023г., в гр. Асеновград, причинено виновно от водач на лек автомобил „Ауди А4“, с рег. №**********, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното дружество; с която А. А. А. е осъдена да заплати на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:ЖИ.т и Здраве“ АД сумата над 278,07лв. до 452лв. – деловодни разноски, като „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:ЖИ.т и Здраве“ АД, ЕИК 200299615 е осъдено да заплати на А. А. А., с ЕГН ********** допълнително сумата от 25 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, получени при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 21.07.2023г., в 1 гр. Асеновград, причинено виновно от водач на лек автомобил „Ауди А4“, с рег. №**********, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното дружество, ведно със законната лихва, считано от 21.08.2023г., до окончателното им изплащане. Потвърдено е решение №31/16.01.2025г., постановено по търг.д. №14/2024г. по описа на окръжен съд Пловдив в останалата обжалвана част, с която „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:ЖИ.т и Здраве“ АД, ЕИК 200299615 е осъдено да заплати на А. А. А., с ЕГН ********** сумата от 65 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, получени при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 21.07.2023г., в гр.

Асеновград, причинено виновно от водач на лек автомобил „Ауди А4“, с рег.

№**********, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното дружество, както и сумата от 2 338,85лв., представляваща обезщетение за причинени при същото пътнотранспортно произшествие имуществени вреди, ведно със законната лихва за забава върху тези суми, считано от 21.08.2023г., до окончателното им изплащане и е отхвърлен искът за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди за разликата над сумата от 90 000лв. до пълния предявен размер от 130 000лв.

Присъдени са съответните разноски, като не е присъдено допълнително адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА в полза на адв. Р.М. за първоинстанционното производство.

Постъпила е молба с вх.№5809/08.07.2025г., подадена от процесуалния представител на жалбоподателя – ищец – А. А. А. – адв. Р. М., която съдържа искане по чл.248 ал.1 от ГПК за изменение на така постановеното въззивно решение в частта за присъдените разноски. Наведени са доводи, че въззивният съд неправилно не е присъдил допълнително разноски по реда на чл.38 ал.2 от ЗА за първоинстанционното производство, както и че неправилно е констатирал, че в първоинстанционното производство не бил представен договор за безплатно процесуално представителство. Иска се въззивното решение да бъде изменено в частта за разноските, като се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА в полза на адв. Р.М. за първоинстанционното производство общо в размер на 8 597лв.

В срока по чл.248 ал.2 от ГПК не е постъпил отговор от насрещната 2 страна – „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:ЖИ.т и Здраве“ АД и не е изразено становище по искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските.

Пловдивският апелативен съд, като разгледа депозираната молба намира, че същата е подадена в законния срок, от легитимирана страна, поради което, като процесуално допустима, следва да бъде разгледана. Разгледана по същество молбата се явява неоснователна по следните съображения:

Въззивното производство е образувано по въззивни жалби на двете страни, като въззивната жалба на жалбоподателя - ищец е срещу тази част от първоинстанционното решение, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен над сумата от по 65 000лв. до пълния предявен размер – 130 000лв., а въззивната жалба на жалбоподателя – ответник е срещу осъдителната част на решението. Производството е приключило с частично уважаване въззивната жалба на жалбоподателя – ищец /като е присъдена допълнително сумата от 25 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди/.

Независимо от този изход във въззивното производство, в полза на адв.

Р. М. не е присъдено допълнително адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА за оказаното безплатно процесуално представителство на ищцата А. А. в първоинстанционното производство.

Вярно е, че въззивният съд неправилно е констатирал, че в кориците на първоинстанционното дело липсва договор за правна защита и съдействие – т . е . липсват данни за уговорено между представител и представляван безплатно процесуално представителство. Договор за правна защита и съдействие е приложен – на втора страница от л.335 и съгласно същия е уговорено в полза на адв. Р.М. безплатно процесуално представителство пред първа съдебна инстанция – на осн. чл.38 ал.1, т.2 от ЗА. Това обаче не води до основателност на молбата пои чл.248 ал.1 от ГПК и не се налага изменение на приетото в мотивите на въззивното решение относно липсата на необходимост от увеличение на присъденото с първоинстанционното решение адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА в размер на 7 200лв., независимо от изхода от спора във въззивното производство. Искането за изменение на решението в частта за разноските, се свежда до искане адвокатското възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА да бъде определено в размерите, предвидени в Наредба 3

№1/09.07.2004г. /сега с променено наименование Наредба за възнаграждения за адвокатска работа – ДВ бр.14/18.02.2025г./. Но, както е посочено в мотивите на въззивното решение, следва да намери приложение наднационалната съдебна практика – решение на Съда на Европейския съюз /СЕС/ от 25.01.2024г. по дело С - 438/22, постановено по преюдициално запитване, имащо задължителен характер съгласно чл.633 от ГПК, според което посочените в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, /сега с променено наименование Наредба за възнаграждения за адвокатска работа – ДВ бр.14/18.02.2025г., но с идентична регламентация, при което приетото с Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. намира приложение и по отношение на Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа/ минимални размери на адвокатските възнаграждения не са обвързващи за съда. Решението на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 е постановено по повод преюдициално запитване конкретно по приложението на Наредбата. Приетото със същото е в смисъл, че националният съд не само може, но е и длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително, когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги и доводите на молителя, че наднационалната съдебна практика не дава изрични и конкретни насоки на националния съд са изцяло неоснователни.

Вярно е, че национална законова правна норма – чл.36 ал.1 и ал.2 от ЗА предвижда, че адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на възнаграждение за своя труд и размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента и този размер трябва да бъде справедлив и обоснован. Вярно е и че последната разпоредба предвижда и че този размер не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа /Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/, а процесуална норма – чл.78 ал.5 от ГПК, не позволява на съда да определи по-малък от минимално определения размер адвокатско възнаграждение съобразно чл.36 от ЗА. Не може да се приеме обаче, че тази национална правна уредба придава изключително задължителен характер на решение на съсловна организация, какъвто характер притежава Наредба №1/2004г. Според посоченото в п.37 от решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., националният съд е длъжен да гарантира пълното действие на 4 изискванията на правото на Съюза, като при необходимост сам взема решение да остави без приложение всяка национална правна уредба, която протИ.речи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, какъвто директен ефект има нормата на чл.101, пар.1 от ДФЕС. В този смисъл в п.39 от решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г. е посочено, ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл.101, пар.1 от ДФЕС, във вр. с чл.4, пар.3 от ДЕС – което е намерило израз и в п.1 от диспозитива на решението. Следва да се акцентира и н а смисъла, вложен в пар.60 от решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г.: „Важно е обаче да се подчертае, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена. Напротив, съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени“. В случая съдът не само може, но и е длъжен, с оглед приетото в решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., да присъди разноски - адвокатско възнаграждение, под минимума, предвиден в чл.7 от Наредба №1/09.07.2004г., тъй като указаните в същата минимални размери на адвокатското възнаграждение имат единствено инструктивен, незадължителен за съда характер. Даденото разрешение с решението по преюдициалното запитване, което е задължително за всички съдилища по смисъла на чл.633 от ГПК, означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, както и при определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА, съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1/2004г.

Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалния представител процесуални действия по подаване на искова молба, допълнителна искова молба, изготвяне на писмени становища, като в проведените две съдебни заседания се е явил преупълномощен адвокат – в първото ОСЗ, а за второто ОСЗ е депозирано писмено становище и същото е протекло без лично участие на процесуалния представител на ищцата, 5 въззивната инстанция намира, че адвокатското възнаграждение от 7 200лв. е еквивалентно на положения от процесуалния представител, оказал безплатно процесуално представителство, труд в първоинстанционното производство.

Вярно е, че всички подготвени от процесуалния представител писмени изявления сочат на задълбочено проучване на казуса и значителни правни познания. Процесуалният представител на ищцата е осъществил прецизно и добросъвестно необходимите процесуални действия по делегираната му защита. Но преценявайки, че възнаграждение от 7 200лв. е адекватно на положения правен труд, въззивният съд на първо място съобразява, че принципно делата по искове по чл.432 от КЗ не се отличават с правна сложност. Изключение от това правило не е и производството по т.д.

№14/2024г. по описа на окръжен съд Пловдив, което, ако съдържа фактическа сложност, не се отличава с правна такава. Тук намира приложение приетото в опр. №1016/06.03.2024г. по ч.гр.д. №4123/2023г., четвърто г.о.: „Съдът намира, че в конкретния случай, доколкото предмет на производството са искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, цената на същите не следва да е фактор при определяне размера на възнаграждението за осъщественото процесуално представителство. В този смисъл съдът съобразява тълкуването дадено в решенията на ЕСПЧ по Дело „Ч. и К. срещу България“ и „С. срещу България“. В същите е прието, че налагането на значителна финансова тежест върху страните, включително и след приключване на производството, може да действа като ограничение на правото на достъп до съд, което не е съвместимо с чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС, ако не преследва разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и целите, които трябва да бъдат постигнати.“.