Определение № 1923 от 13.06.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1923 гр. София, 13.06.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО I ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петя Г. Крънчева Тропчева

Членове:

Антон Н. Урумов

Десислава П. Генова като разгледа докладваното от Петя Г. Крънчева Тропчева Въззивно частно наказателно дело № 20251100602673 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 341 – 345 от НПК, вр. чл.250, ал.4, вр. ал.3, вр. ал.1 НПК.

Образувано е по повод постъпила въззивна частна жалба от частния тъжител С. В.

Т., чрез упълномощения от него повереник – адв. Д.М. – от САК, срещу Определение № 1390 от 28.03.2025 г., постановено по НЧХД № 16277/2024 г., с което съдията – докладчик при Софийски районен съд (СРС), Наказателно отделение (НО), 17-ти състав, е прекратил наказателното производство по НЧХД № 16277/2024 г. по описа на СРС, НО, 17-ти състав, образувано въз основа на депозирана в СРС – НО тъжба от С. В. Т. срещу А.И.П. – за престъпление по чл. 147, ал. 1, пр. 2 от НК, на основание чл. 250, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2, вр. чл. 81 от НПК и чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, вр. чл. 82 от НПК.

В така подадения сезиращ Съда документ се твърди, че Определението на съдията – докладчик при СРС, НО, 17-ти състав е незаконосъобразно, неправилно и необосновано.

Излага се, че в разпоредбата на чл. 250, ал. 1 от НПК се съдържат изчерпателно основанията за прекратяване на наказателното производство, като сред тях не е посочено това по чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК – деянието да не е извършено или да не съставлява престъпление, поради което се обосновава, че Съдът е длъжен да се произнесе по същество на повдигнатото с тъжбата частно обвинение с крайния си съдебен акт, а не с подготвителния такъв. Развиват се доводи, че е процесуално недопустимо Съдът да се произнася по отношение на съставомерността на деянието по начина, по който това е направил СРС с обжалваното определение.

Жалбоподателят развива доводи, че наказателното производство е прекратено от първия Съд на две самостоятелни основания – по чл. чл. 250, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2, вр. чл. 81 от НПК и по чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, които намира за неприложими към конкретния случай. Сочи, че подадената частна тъжба съдържа всички необходими реквизити, визирани в чл. 81 от НПК – посочено е изпълнителното деяние, ведно с времето, мястото и начина на осъществяването му; неговия автор и всички обстоятелства, които имат значение за квалификацията на деянието, а въпросът, дали така описаното деяние е съставомерно, не е част от проверката по допустимост на наказателното производство по чл. 81 от НПК. Твърди и, че е останало неясно защо Съдът прекратява 1 наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, тъй като не е изтекла предвидената в закона давност.

В жалбата се изразява и несъгласие с изводите на СРС в насока, че изпълнителното деяние на престъплението „клевета“ не може да се извърши чрез сигнал, жалба и други подобни, адресирани до държавен орган. В тази насока се релевират доводи, че разгласяването, като форма на изпълнително деяние на това престъпление, може да стане както устно, така и писмено, и по всеки друг начин, който позволява информацията да достигне до трето лице, като наказателният закон не изключва разгласяването да може се извърши чрез подаване на сигнал, жалба или друг документ, адресиран до държавен орган.

Аргументира се, че свободата на словото не е абсолютна и търпи ограничение в случаите, когато се накърняват правата и доброто име на другите. Обосновава се, че в случая е налице твърдение, обективирано в подписан от П. документ, който той сам е подал в Общинската администрация. Сочи се, че в инкриминирания документ се съдържа лъжливо и клеветническо твърдение, че на 02.06.2024 г. Т. е повредил общинска собственост, с което му е приписано престъпление, като сигналистът е знаел, че твърдението е невярно и е действал недобросъвестно, знаейки, че въвежда в заблуждение общинските органи. Твърди се, че това са обстоятелства по същество на спора, които подлежат на доказване с всички допустими по НПК доказателствени средства.

Отправя се искане обжалваното Определение, постановено от СРС, да бъде отменено, като незаконосъобразно, неправилно и необосновано и делото да бъде върнато на друг състав на СРС, с указания за правилното прилагане на закона и продължаване на понататъшните действия в съдебното производство.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като съобрази изложените в жалбата доводи и след като провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт, в съответствие с изискванията на чл. 345, ал. 3, вр. чл. 313 от НПК, НАМИРА за установено следното:

Въззивната частна жалба е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана.

След извършване на проверката от страна на настоящия въззивен състав, по отношение на редовността (допустимостта) на въззивната частна жалба, Съдът пристъпи и към преценка по обосноваността и законосъобразността на обжалвания първоинстанционен съдебен акт.

Настоящият съд намери, преценявайки обосноваността и законосъобразността на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, че разгледана по същество, жалбата е основателна и като такава следва да бъде уважена, а атакуваният съдебен акт – да бъде отменен, като неправилен и незаконосъобразен.

Съображенията в тази връзка са следните.

Наказателно – съдебното производство по НЧХД № 16277/2024 г. по описа на СРС, НО, 17-ти състав, е образувано въз основа на подадена на 21.11.2024 г. в СРС – тъжба с вх.

№ 375911, от С. В. Т., чрез адв. Д.М. – от САК, срещу А.И.П.. С тъжбата се повдига обвинение срещу П. за това, че на 03.06.2024 г. е подал молба до район „Оборище“ – СО, съдържаща следното клеветническо съдържание: „На дата 02.06.2024 г., около 22.30 часа, лицето С. Т. за пореден път след опит да маневрира с товарен бус в двора на адреса по вандалски начин изкърти – компрометира поставени от общината преградни колчета, служещи за защита и осигуряване на безопасен достъп на живеещите в къщата…“ и „при опит от наша страна да ги възстановим сме подложени на вербална агресия и заплахи за 2 саморазправа“. Сочи се, че с това П. е осъществил състав на престъпление по чл. 147, ал. 1, пр. 2 от НК.

С тъжбата е предявен и граждански иск от С. В. Т., чрез адв. Д.М. – от САК, срещу А.И.П., за заплащане на обезщетение за причинените на тъжителя неимуществени вреди, в размер на 5 000 лева.

С молба, вх. № 89671 от 13.03.2025 г. по описа на СРС, тъжителят Т. е представил вносна бележка за платена държавна такса в размер на 12.00 лева и е отправил искане до Съда да приеме, че са изпълнени дадените указания и да разпореди тъжбата да бъде изпратена на подсъдимия, съответно делото да бъде насрочено за разглеждане в съдебно заседание.

Със свое Определение № 1390 от 28.03.2025 г., съдията – докладчик при СРС, НО, 17ти състав, е прекратил наказателното производство по НЧХД № 16277/2024 г. по описа на СРС, НО, 17-ти състав, образувано въз основа на депозираната в СРС тъжба от С. В. Т. срещу А.И.П. за престъпление по чл. 147, ал. 1, пр. 2 от НК, на основание чл. 250, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2, вр. чл. 81 от НПК и чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, вр. чл.

82 от НПК.

За да се произнесе в посочения смисъл, съдията – докладчик при СРС е преценил, че с промените в НПК, в сила от 05.11.2017 г., не е отпаднала възможността да бъде прекратено наказателното производство, в случай, че описаното в тъжбата не съставлява престъпление.

Приел е, че този извод следва от обстоятелството, че разпоредбата на чл. 250, ал. 1 от НПК дава възможност на докладчика да прекрати производството в случаите на чл. 24, ал. 5 от НПК, като нормата на чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК сочи, че производството се прекратява, в случай, че описаното в тъжбата не съставлява престъпление. Ето защо е направил извод, че от съдията – докладчик се изисква оценъчна дейност, в резултат на която да констатира – дали в тъжбата се твърдят факти, които могат да се подведат под определен фактически състав на престъпление по НК, а след това, в случай че формира такъв положителен извод, съдията–докладчик следва да премине към анализиране на въпроса – дали конкретният възведен в обвинението фактически състав, демонстрира такова ниво на обществена опасност, което да е годно да накърни защитаваните с криминализацията на престъплението обществени отношения. Приел е, че естеството на предмета на проверката по чл. 250 от НПК и в двата й етапа несъмнено включва оценка на твърденията на частния тъжител по същество (а не на доказателствения материал, който е приложен към тъжбата), доколкото предпоставя съотнасяне на фактите към материалния закон, като само така може да се постигне предназначението на този вид съдебни правомощия – да се провежда съдебно следствие само по обвинения за извършени престъпления, които са посочени в НК.

Аргументирал е, че законодателната идея е ясна и е насочена към оптимизиране на правораздавателната дейност, чрез фокусиране на съдебния процес върху дейността по доказване на обвинения, които, ако бъдат доказани, обективно могат да ангажират наказателната отговорност на подсъдимия. Обосновал е, че за да сезира валидно Съда, тъжбата съгласно чл. 81, ал. 1 НПК, освен че трябва да бъде писмена и да съдържа данни за подателя и за лицето, срещу което се подава, следва да описва обстоятелствата на престъплението. Съдебният орган, на който е възложена проверката на редовността на тъжбата, е длъжен да установи, дали описаните факти в тъжбата сочат на извършено престъпление, защото без да направи тази преценка Съдът не може да даде правна квалификация на деянието, а в този тип дела Съдът е единственият субект, който може да определи квалификацията на деянието, вменено на подсъдимия с тъжбата, и съответно следва да бъде преценено дали изобщо, с оглед правната квалификация, това деяние представлява престъпление от частен характер. Посочил е, че последното е от изключително значение за стартиране на съдебно производство, защото в случай, че описаното в тъжбата не осъществява състав на престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, то 3

Съдът е в невъзможност да изпълни законовото си задължение да даде правна квалификация на обвинението и по този начин подсъдимият се изправя срещу неясно обвинение, което пряко нарушава правото му на защита.

Първият съд е анализирал обективните и субективни признаци на престъплението „клевета“ и е достигнал до извод, че описаното в тъжбата деяние не може да бъде основание за ангажиране на наказателната отговорност на А. П.. В тази връзка е изложил, че изначално подаването на искане, сигнал, жалба, заявление и пр. до органите на Полицията, Съда, Прокуратурата или друг държавен орган, в което се съдържа искане за оказване на съдействие от държавен орган за защита на лични субективни права, не е годно действие, с което може да се осъществи престъпление по чл. 147 от НК. Уточнил е, че посочването на такива твърдения под формата на сигнал пред държавен орган, призван да пази обществения ред, не може да се приеме за „разгласяване“ по смисъла на чл. 147 от НК, като сезирането на институция с молба за извършване на действия за защита на права е извън обхвата на разгласяването, в смисъла, който законодателят е вложил в това понятие в нормата на чл. 147 от НК. Аргументирал е този извод с това, че търсенето на защита срещу неправомерно засягане на личната правна сфера, е действие, на което всеки гражданин в правова държава има конституционно право и държавата, чрез своите органи, има насрещно корелативно задължение да провери подадените сигнали и да се произнесе по тяхната основателност, като съответно упражни властнически правомощия при решаването на въпроса, с който органите на реда са сезирани. Преценил е, че с такова действие не може да бъде осъществено престъплението „клевета“, защото пред държавните органи не могат да се разпространяват твърдения, увреждащи честта и доброто име на конкретно лице. Посочил е, че държавният орган е неперсонифициран субект и той не може да „възприеме“ казаното или написаното по начина, по който може да го стори физическо лице. Обосновал е и, че подаването на сигнал до властите е в особен обществен интерес за правопорядъка въобще, а целта на подаването на сигналите е много по-различна от тази при извършването на престъплението „клевета“. Тази цел е защита на лични права, а не накърняване на чужди, поради което такова поведение е несъставомерно и от субективна гледна точка.