Решение № 265888 от 17.09.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И

Е гр. София, 17.09.2021 год.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,

ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV „А“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА

ТАШЕВА

Мл. с. МАРИЯ

ИЛИЕВА при секретаря Цветелина Добрева-Кочовски, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 11394 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 81301 от 03.05.2020 г., постановено по гр. д. № 2914/2019 г. по описа на Софийският районен съд, II ГО, 60 състав, е отхвърлил преденият по реда на чл. 422 от ГПК от „И.Ф.“ ЕООД срещу Я.Н.Д. иск по чл. 415, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 6 ЗПФУР, вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. с чл.

240, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 800 лева, представляваща главница по договор за предоставяне на кредит от разстояние № 190503 от 27.11.2017 г., поради извършено в хода на процеса плащане, като е признал за установено, че в полза на „И.Ф.“ ЕООД съществува вземане срещу Я.Н.Д. за законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 18.10.2018 г,. до окончателното изплащане на главницата – 13.09.2019 г. за сумата в размер на 250 лева и до 15.10.2019 г. за сумата в размер на 550 лева, което вземане е предмет на заповед за изпълнение на парично задължението по чл.

410 от ГПК от 26.10.2018 г., издадена по ч. гр. дело № 67334 по описа за 2018 г. на СРС, II ГО, 60 състав; признал е за установено на основание чл. 415, ал.

1 от ГПК във вр. с чл. 6 от ЗПФУР, във вр. с чл. 240, ал. 2 от ГПК, че съществува вземане на „И.Ф.“ ЕООД срещу Я.Н.Д. за сумата от 179,15 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 27.12.2017 г. до 23.09.2018 г., което вземане е предмет на заповед за изпълнение на парично задължението по чл. 410 от ГПК от 26.10.2018 г., издадена по ч. гр. дело № 67334 по описа за 2018 г. на СРС, II ГО, 60 състав.

С решението ответницата е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 300 лева – разноски в исковото и заповедното производство.

В законоустановения срок срещу решението в частта, в която искът за сумата от 179,15 лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 27.12.2017 г. до 23.09.2018 г. е уважен, е постъпила въззивна жалба от ответницата Я.Н.Д. чрез адв. Д.Ф., в която са изложени доводи, че решението в обжалваната част е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон. Сочи, че погрешно първата съдебна инстанция е приела, че страните са валидно обвързани от облигационни отношения, по които ответницата дължи възнаградителна лихва. Излага, че размерът на ГПР по договора не е посоченият в него, а е по-висок заради неустойката, уговорена за непредоставяне на обезпечение по кредита, а посочването на ГПР в размер на 48,03% вместо действителния приложим към правоотношението от 371,04% представлява заобикаляне на закона – чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което клаузата за ГПР не произвежда действие и ответницата дължи само главница. Сочи, че съдът погрешно е извадил от ГПК процента, с който неустойката, която по същността си представлява възнаградителна лихва, го повишава и е присъдил възнаградителна лихва в размер на трикратния размер на законната лихва, както излага подробно доводи в тази връзка и по отношение на характера на неустойката по чл. 3, ал. 2 от Договора. Твърди, че клаузите на чл. 3.5 и чл. 3.7 от договора нарушават изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и да бъде записана действителната стойност на възнаградителната лихва по договора, поради което лихва не се дължи въобще. Излага, че са нарушени чл. 143 от ЗЗП и чл.

147, ал. 1 от ЗЗП, тъй като потребителят не е знаел икономическите последици от клаузата, освен това тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва, лихва не се дължи въобще, а ГПР от 40,15% противоречи на добрите нрави. Прави искане решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от „И.Ф.“ ЕООД, като в него се излагат аргументи в подкрепа на правилността на първоинстанционното решение в обжалваната част. Сочи, че клаузата за неустойка не е предмет на спора, а размерът на договорната лихва е уговорен по ясен и разбираем начин. Излага, че размерът на възнаградителната лихва не противоречи на закона и е съобразен с факта, че кредитът се сключва от разстояние, в електронна форма и не е обезпечен, което го прави по-скъп. Прави искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение и решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Представя списък по чл. 80 от ГПК.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Разгледано по същество решението, независимо че е постановено при правилно установена фактическа обстановка, е неправилно по следните съображения:

Правилно първоинстанционният съд е приел, че страните са обвързани от валидно възникнало облигационно правоотношение, възникнало по силата на процесния договор за потребителски кредит № 190503 от 24.11.2017 г., сключен по реда на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).

Към процесния договор освен относимите норми на ЗПФУР, приложение, на основание чл. 9, ал. 1 намират и разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК), както и Закона за защита на потребителите (ЗЗП).

Съгласно параграф 13, т. 1 от ДР на ЗЗП,

„потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В настоящия случай правилно първоинстанционният съд е приел, че ответницата има качеството на потребител, доколкото по делото не е проведено доказване, че заетите средства са ползвани от кредитополучателя във връзка с евентуално осъществявана от него търговска или професионална дейност.

В ЗЗП е установена принципна забрана на неравноправните клаузи в договор, сключен с потребител, които са прогласени за нищожни, освен ако са индивидуално уговорени (чл. 146, ал. 1 ЗЗП). Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза в договор, сключен с потребителя, се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.

Според ал. 2 на същия текст преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. В настоящия случай безспорно уговорката на страните за възнаградителна лихва касае основният предмет на договора, поради което същата може да се приеме за неравноправна по чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, ако не е достатъчно ясна и разбираема, доколкото изискването за изразяване на ясен и разбираем език се прилага дори когато клаузата попада в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ (т.

1 от диспозитива на решението по дело С-186/16 на СЕС, както и Решение № 67 от 12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г. на I ТО на ВКС). Изискване за яснота и разбираемост на клаузите на договора за кредит е поставено и в чл.

10, ал. 1 от ЗПК.

В настоящия случай, тези изисквания са спазени. На първо място в чл. 2 и чл. 4 от Договора е посочено каква е месечната вноска, както и каква част от нея цифром представлява възнаградителната лихва и в какъв процент е възнаградителната лихва, която се начислява, като това перо и като процент, и като сума е отделено от останалите разходи по кредита. Ето защо изискването за писмена форма и ясен и разбираем език на клаузите в случая е изпълнено. Възражението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, тъй като на потребителя не са разяснени икономическите ѝ последици също е неоснователно. Изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Това изискване е спазено, защото на потребителя е представен погасителен план и калкулация на дължимото в два варианта – със и без приложение на безспорно нищожната клауза на чл. 3, ал. 2, във вр. с ал. 1 от Договора, която предвижда начисляване на неустойка при неизпълнение на задължението по чл. чл. 3, ал. 1 от Договора. Изчисленият са ясни и не предизвикват съмнение каква е крайната сума, която кредиторът очаква потребителят да му заплати. Ето защо цялата относима информация, която позволява на потребителя да прецени икономическите последици от клаузите на договора за финансовите му задължения е предоставена, съгласно разрешението в постоянната практика на СЕС (т. 47 по дело С-484/08), което е в смисъл, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност.

По силата на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В чл. 2, ал. 4, т. 5 от Договора е посочен процент на ГПР от 48,30 %, който ГПР е приложим при допускане, че договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно задълженията си и няма да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение. Размерът не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, но както се установява от клаузата и от заключението на приетата по делото ССчЕ, посоченият процент не включва общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В него не са отразени разходите по втория предложен в договора погасителен план, приложим в хипотезата на непредоставяне на обезпечението по чл. 3, ал. 1 от Договора, тъй като описаната в чл. 3, ал. 2 от Договора неустойка, представляваща всъщност възнаграждение, дължимо в полза на кредитора по кредита, ако последният не е обезпечен, е изрично изключена при формиране на ГПР.

Ето защо договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, макар и формално да е посочена сума на ГПР, тъй като на първо място в договора са обективирани условия на кредита, които са различни с оглед неговата цена при изпълнение на чл. 3, ал. 1 от Договора или при отказ на потребителя да го изпълни, които условия влияят на разхода за потребителя. На второ място, посоченият ГПР е относим само към по-изгодния за потребителя вариант, ако той представи обезпечение, поради което не отразява реалния разход по необезпечения кредит, което води до заблуда у потребителя, съответно до неяснота за него относно действителния размер на разходите му (в този смисъл и Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д.