Решение № 602 от 30.12.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 602 гр. Плевен, 30.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Венелин Д. Николаев при участието на секретаря ВАЛЯ Х. СТОЯНОВА като разгледа докладваното от Венелин Д. Николаев Административно наказателно дело № 20244430202147 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.146 и сл. от АПК вр. с чл.72, ал.4 от ЗМВР.

Образувано е въз основа на жалба от К. Б. С. c ЕГН ********** от гр.

***, чрез неговия процесуален представител – адвокат Б. Г. от АК-***, срещу Заповед за задържане на лице с рег. № 316 зз-80 от 25.10.2024 година издадена от Д.Б.Д. – мл.автоконтрольор СПП при ОД МВР-Плевен.

В жалбата се навеждат доводи, че оспорваният административен акт е неправилен, незаконосъобразен, необоснован, постановен в противоречие с материалния и процесуалния закон. Сочи се, че със Заповед за задържане на лице рег. № 316 зз-80 от 25.10.2024г. издадена от Д.Д. – мл. автоконтрольор СПП при ОД МВР-Плевен, жалбоподателят К. С. е бил задържан за времето от 22:55 часа на 25.10.2024г. до 08:20 ч. на 26.10.2024г. в помещение за временно задържане на РУ-Долни Дъбник. Излагат се съображения, че заповедта е издадена в 22:55 часа на 25.10.2024г., като основание за издаването й административният орган е посочил, че С. е задържан на основание чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, във вр. с чл.343б, ал.3 от НК и съвсем оскъдно е добавил като фактически основания „Управлява МПС след употреба на наркотични вещества амфетамин на ***. Сочи се, че разпоредбата на чл.72 от ЗМВР регламентира правомощието на полицейските органи да задържат в специални помещения за срок от 24 часа лицата, по отношение на които са налице обстоятелствата, посочени в чл.72, ал.1, т.1-7 от ЗМВР. Твърди се, че е нарушено правото на защита на задържаното лице вследствие невъзможността му да се запознае с фактическите съображения, въз основа на 1 които полицейският орган е издал процесната заповед за задържане. В този смисъл е посочено Решение № 5295 от 27.04.2017 г. на ВАС по адм.д. № 709/2016 г., V отд. Навеждат се доводи, че грубото нарушаване на административно-производствените правила е и лишаването на жалбоподателя от пряко деклариране на обстоятелството, че са му разяснени правата, които има като задържано лице, т.е категорично е нарушена разпоредбата на чл.74, ал.3 ЗМВР – 3.) Задържаното лице попълва декларация, че е запознато с правата си, както и за намерението си да упражни или да не упражни правата си по ал. 2, т. 6, букви "б" - "е" и заповедта се подписва от полицейския орган и от задържаното лице. Излагат се съображения, че в процесния случай не е доказано и наличието на съмнение за това, че задържаното лице е можело да препятства или затрудни разследването, което съмнение да оправдава налагането на мярката. Горното сочи и на предприето налагане на мярката в нарушение на целта на закона и принципа за съразмерност по чл.6, ал.2 от АПК. Твърди се, че не е спазена и установената форма на административния акт, т.е същият е издаден в противоречие с материалноправните разпоредби. Излагат се аргументи относно реквизитите на съдържанието на заповедта за задържане, които са определени в чл.74, ал.2 от ЗМВР. Съобразно т.2 на същата разпоредба заповедта трябва да съдържа фактически и правни основания за издаването й, т.е. актът трябва да бъде мотивиран. Сочи се, че Тълкувателно решение №16/1975 г. на ОСГК на ВС допуска възможност мотивите да предхождат издаването на административния акт и да се съдържат и в друг документ, съставен с оглед предстоящото издаване на акта. В настоящия случай такъв липсва. В жалбата се сочи също, че в конкретния случай в текста на заповедта не се съдържа обосноваване на фактите, които административният орган е приел за осъществени, за да приложи посоченото като правно основание – чл.72, ал.1, т.2 от ЗМВР. В подкрепа на това се излагат доводи, че според константната практика на съдилищата, текстовото преповтаряне на законовата норма не е достатъчно да обоснове фактическите основания за задържане на определено лице. Спазването на изискването за мотивировка на акта е гаранция за законосъобразност на същия, тъй като неизлагането на съображения защо административният орган е издал съответния акт, от една страна не дава възможност на засегнатите от акта лица да разберат по каква причина срещу тях са въведени неблагоприятните последици на акта и оттук да осъществят адекватно защитата си срещу него, а от друга страна препятства възможността на съда да осъществи необходимия контрол за законосъобразност на акта. В случая оспорената заповед не препраща и към друг акт, в който да се съдържат мотиви за издаването й. Сочи се, че настоящата заповед се явява немотивирана и постановена в нарушение на установената форма за издаването й и това нарушение води до нейната незаконосъобразност, и е основание за отмяната й.

Излагат се съображения, че в оспорената заповед фактите, които са описани като фактически основания за издаване на същата, са изключително 2 оскъдни. Те се изчерпват единствено с посочване на разпоредбата на чл.343б, ал.3 НК, която регламентира ангажиране на наказателна отговорност за извършено престъпление „управление на МПС след употреба на наркотични вещества“. Навеждат се доводи, че органът във всички случаи следва да посочи обстоятелствата, които са го мотивирали да издаде процесната заповед за задържане, като съдът споделя становището на ответника, че фактическите основания на заповедта могат да се съдържат и в друг документ, който е неразделна част от административната преписка, който обаче следва да предхожда издаването на акта, респективно в който да са посочени факти, станали основание за издаване на заповедта. В този смисъл е постановеното ТР № 16 от 31 март 1975 г. на ОСГК на ВАС. Сочи се, че съгласно решение от 24 юни 2014 г. по жалби № 50027/08 и № 50781/095 Петков и Профиров срещу България на ЕСПЧ, е посочено, че не е достатъчно заповедта за задържане да съдържа само позоваване на приложимите разпоредби, без посочване на специфични обстоятелства или действия на задържаното лице, релевиращи съпричастност към престъпно деяние. Изхождайки от изискването подозрението да се базира на разумни основания, като съществена част от защитата срещу произволен арест и задържане, ЕСПЧ приема, че при липсата на конкретна фактическа обосновка на необходимостта от задържане, последното се явява несъвместимо с принципа за защита на лицата от произвол.

В жалбата се твърди също, че целта на всяка една принудителна административна мярка, в частност на процесната, е прилагането й да доведе до предотвратяване, пресичане, разкриване и разследване на престъпление. В настоящия случай липсват каквито и да било данни, посочени от административния орган, от които да се направи обоснован извод, че С. по какъвто и да било начин ще препятства разкриване на обективната истина.

В заключение се прави искане, с оглед изложеното в жалбата да бъде отменена като незаконосъобразна Заповед за задържане на лице с рег. № 316 зз-80 от 25.10.2024г., издадена от Д.Д. – мл.автоконтрольор СПП при ОДМВРПлевен, ведно с всички законови последици. Претендират се разноски за адвокатски хонорар.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно уведомен, не се явява лично и не се представлява. Постъпило е писмено становище от адв. Б. Г. от АК-***, който поддържа релевираните в депозираната жалба възражения и моли за отмяна на заповедта за задържане на лице, както и присъждане на направените в хода на производството разноски.

Ответникът по жалбата – полицейски орган – Д.Б.Д., служител в сектор СПП при ОДМВР-Плевен, редовно призован, се явява лично.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира за установено от фактическа страна 3 следното:

Безспорно се установи по делото, че на 25.10.2024г. в гр. Плевен в 22:55 часа, К. Б. С. е бил задържан по реда на чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР в помещение за временно задържане на ОД на МВР-Плевен, въз основа на Заповед за задържане на лице рег. № 316зз-80/25.10.2024г., издадена от Д.Б.Д., автоконтрольор в сектор СПП при ОД МВР-Плевен. Жалбоподателят е бил освободен на 26.10.2024г. в 08:20 часа. Като основание за задържането му е посочено, че „управлява МПС след употреба на наркотични вещества – амфетамин на ***“.

Посочените обстоятелства се подкрепят от приложените оригинали на обжалваната заповед, протокол за личен обиск на жалбоподателя УРИ № 316р-№ 37717/25.10.2024 г., декларация за правата на задържаното лице, разписка за върнати вещи и пари на задържаното лице от 26.10.2024г., удостоверение рег.№316000-60803/12.12.2024г. на Началник сектор ЧРПО при ОД на МВР-Плевен, длъжностна характеристика рег. № 328р45538/11.09.2023г., както и материалите по досъдебно производство № ЗМ527/2024г. по описа на 02 РУ в ОД МВР-Плевен, преписка №7011/2024г. по описа на Районна прокуратура-Плевен.

При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът прие от правна страна следното:

Жалбата е подадена от легитимирано лице при спазване на законоустановения срок за обжалване съгласно чл.149, ал.1 АПК, срещу подлежащ на съдебен контрол индивидуален административен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Относно основателността на жалбата съдът намира следното:

Оспорената заповед за задържане на лице представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл.21, ал.1 АПК и като такъв подлежи на съдебен контрол за законосъобразност по критериите, визирани в разпоредбата на чл.146 АПК. При проверката, освен на основанията, посочени от оспорващия заповедта за задържане, съдът следва да прецени актът издаден ли е от компетентен орган и в предписаната от закона форма, спазени ли са материалноправните и процесуалноправните разпоредби и съобразен ли е актът с целта на закона.

При служебно извършената проверка, от външна страна, съдът намира, че оспореният акт е издаден от полицейски орган по смисъла на чл.57, ал.1 ЗМВР, съгласно представените по делото Удостоверение рег.№31600060803/12.12.2024г. на Началник сектор ЧРПО при ОД на МВР-Плевен, удостоверяващо заеманата от издателя на заповедта длъжност – младши автоконтрольор в Сектор „Пътна полиция“ към отдел „Охранителна полиция“ при ОДМВР-Плевен, ведно с Длъжностна характеристика на съответната длъжност, в границите на предоставената му съгласно чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР компетентност. Спазени са и процедурните правила при издаване на 4 атакуваната заповед. Същата е издадена в писмена форма съгласно изискванията на чл.74, ал.1 ЗМВР и видно от отбелязването в самата заповед, на задържаното лице са разяснени правата по чл.72, ал.3-6 ЗМВР. В обжалваната заповед за задържане са посочени и задължителните реквизити, уредени в чл.74, ал.2 ЗМВР – името, длъжността и местоработата на издалия заповедта полицейски орган; датата и часа на задържането; данни за задържаното лице, както и правата му по чл.72, ал.3-6 ЗМВР. На задържаното лице е връчен екземпляр от заповедта.

Задържането на лице, на основание чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР, за срок не подълъг от 24 часа представлява принудителна административна мярка по смисъла на чл.22 ЗАНН, която има за цел да се предотврати възможността лицето да извърши престъпление или да се укрие. За прилагане на нормата е достатъчно наличието на данни за извършено престъпление и данни то да е извършено от задържаното лице, без да е необходимо да се уточнява характерът на престъплението.

За прилагането на мярката е необходимо данните, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъплението или да е съпричастен към него, да са установени преди извършване на задържането.

Задържането като принудителна административна мярка се предприема от полицейския орган при условията на оперативна самостоятелност. За прилагането на тази принудителна административна мярка законодателят не е предвидил необходимост да са събрани доказателства, установяващи по категоричен начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК. Достатъчно е само наличието на данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъпление, което дава право на административния орган при условията на оперативна самостоятелност да наложи мярката, дори без да се поставя условие за точна квалификация на деянието, а още по-малко е задължително престъплението да е безспорно и окончателно установено.