Решение № 98 от 02.04.2026, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 98 гр. С., 02.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Стефка Т. Михайлова Маринова при участието на секретаря Радост Д. Гърдева като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно гражданско дело № 20262200500134 по описа за 2026 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалба на Н. Х. Н. ЕГН **********, действащ като баща и законен представител на малолетното дете Н. Н. Н.а, ЕГН: **********, двамата с адрес: гр. С., ул."Б." № **, чрез представител по пълномощие, срещу Решение с per. № 1012/24.11.2025г., по гр. д. № 20252230101280 по описа за 2025г. на Районен съд С., с което е отхвърлен предявеният на основание чл.45 ЗЗД от Н. Х. Н., ЕГН: **********, действащ в качеството си на баща и законен представител на непълнолетната Н. Н. Н.а, ЕГН: **********, двамата от гр.С., ул.“Б.“ № ** против Г. Ж. К., ЕГН: ********** от гр.С., ул.“Д. Д.“ № **, иск за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сума в размер на 5 230 лв. /пет хиляди двеста и тридесет лева/, обезщетение за причинени неимуществени вреди, следствие изнесени обидни и клеветнически твърдения, обективирани в депозирано Заявление с Вх. №16700-7158 от 29.12.2022г. до РУ при ОД МВР С., а именно: „Агресорът Н. Н.а, манипулира учителя, психолога, директора, децата в класа, за да изкара дъщеря ми виновна за какво ли не“, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането 29.12.2022г. до окончателното изплащане на вземането, като неоснователен и 1 недоказан. Осъден е Н. Х. Н. да заплати на Г. Ж. К. направените от нея разноски.

Подадена е въззивна жалба от ищеца, чрез представител по пълномощие, в която се твърди, че решението е неправилно. Първоинстанционният съд неправилно е приел, че в случая липсва противоправно поведение. Съдът е смесил правото на сигнализиране с правото да се разпространяват обидни и клеветнически квалификации, което е в противоречие с трайната практика на ВКС. В мотивите си съдът изобщо не анализирал факта, че адресат на изявленията е малолетно дете, което по естеството си е особено уязвимо към публично заклеймяване. В случая недобросъвестността се изразявала в езика, а не в самия акт на сигнализиране. Фактът, че по преписката са събирани сведения, не легитимира използването на обидни квалификации, още помалко - тяхното разпространение сред училищната общност. Съдът формално приел, че липсват доказателства за вреди. Сочи, че решението е в противоречие с практиката на ВКС, на която се позовава.

Първоинстанционния съд не е анализирал конкретните обидни изрази, като решението било немотивирано, предвид, че съдът не обсъдил всички релевантни доказателства и доводи на страните или ги обсъдил формално. В обобщение иска да се отмени решението и вместо него се постанови друго, с което да се уважат изцяло предявените искове, като основателни и доказани до претендирания размер и да се присъдят всички направени разноски за държавни такси и заплатени адвокатски възнаграждения в първата и въззивната инстанции.

В законовия срок е подаден писмен отговор на жалбата, в която се поддържа, че е неоснователна. При правилно разпределена доказателствена тежест, съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК, първоинстанционният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните пред него доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, като е формирал своите собствени фактически и правни изводи по основателността на предявения иск и основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. На първо място, чрез процесуалното бездействие от страна на ищеца останал недоказан един от основните елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане причинената вреда. На второ място, с оглед приетите по делото писмени 2 доказателства, представени от страна на ответницата, се установявало, че не е налице противоправно поведение. От събраните сведения от съучениците на децата от класа, ставало ясно, че детето на въззивника осъществявало системен тормоз както спрямо дъщерята на въззиваемата, така и спрямо другите деца в класа. Този тормоз е довел дъщерята на въззиваемата до състояние, в което да мисли за самоубийство. С оглед на установеното в полицеската преписка не ставало ясно, в какво се изразява противоправното поведение на Г. Ж. К.. Напротив, действията й били подчинени на точна и ясна житейска и правна логика: когато съществувал проблем, който още повече е свързан със здравето и живота на собственото ти дете, е нормално и дори задължително да потърсиш компетентните органи, които могат да намерят решение на този проблем - (класната, психолога, директора/зам.директора на училището, децата в класа, разследващите). След съставеният на бащата протокол за предупреждение е последвало и преместването на дъщеря му в друго училище. Очевидно е, че действията на ответницата са били легитимни и необходими за предотвратяване на неблагоприятни последици както за дъщеря й, така и за другите деца в класа. И действителният умисъл в действията й е бил само и единствено този. В тази връзка било невъзможно да е имало умисъл да причини виновно вреди на друго трето лице. В обобщение иска да се потвърди решението.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени или процесуални искания.

В с.з. въззивникът не се явява. Подадена е писмена молба от представител по пълномощие, с която се поддържа подадената жалба и се иска отмяна на постановеното решение, като вместо това се постанови ново, с което да се уважи претенцията.

Въззиваемата не се явява. За нея се явява представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед 3 обхвата на обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Безспорно е, че въззиваемата е депозирала на 29.12.2022г. в РУ ОД МВР С. заявление, с което се оплакала от поведението на дъщерята на ищеца Н. Н.а спрямо нейната дъщеря Н. К.. Не е спорно, че двете момичета били съученички в един и същи пети клас в СУ „Йордан Йовков“ гр.С.. В заявлението в най-общи линии е посочено, че дъщерята на въззивника подлага на физически и психически тормоз нейната дъщеря. В заявлението е посочено „Агресорът Н. Н.а, манипулира учителя, психолога, директора, децата в класа, за да изкара дъщеря ми виновна за какво ли не“. Във връзка с подадената жалба/заявление двете момичета дали сведения пред полицейски органи - Н. К. на същата 29.12.2022г., заедно със сведения от майка й, а Н. Н.а на 05.01.2023г., заедно с баща си. На 05.01.2023г. на въззивника бил съставен полицейски протокол за предупреждение да не оставя без надзор и достатъчно грижи дъщеря си Н. Н.а и да не създава опасност за физическото и психическото й развитие, както и да не допуска тя да упражнява тормозфизически, вербално и психически върху Н. К., както и да не се саморазправя с нейната майка.

При тези фактически обстоятелства, съобразени със събраните по делото гласни доказателства, съдът приел, че за да е налице извършен деликт следва да са налични и елементите, включени в неговия сложен фактически състав, а именно обективните елементи - деяние (действие или бездействие), обективирано в действителността, противоправност - несъответствие на поведението с императивна правна норма, противоречие с общата забрана на чл.45 ЗЗД да не се вреди никому, противоречие с добрите нрави, вреда имуществена (претърпени загуби или пропуснати ползи) или неимуществена 4

(морална без стойностно изражение), причинна връзка между поведението и вредата и субективният елемент - вина (психическото отношение на деликвента към извършеното поведение и последиците от него). Сезирането на надлежни органи на властта или други компетентни институции със жалба или сигнал от гражданите е конституционно гарантирано право (чл.45 от Конституцията на РБ) и упражняването му зависи изцяло от тяхната преценка и воля. Поради това, упражняването на материално и процесуално право (респ. подаването на сигнал, жалба до компетентен орган) поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право, респ. и ангажирането на отговорността по чл.45 ЗЗД. Злоупотребата с право е противоправна и е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл.57, ал.2 от Конституцията РБ), както и в противоречие с интересите на обществото (чл.8, ал.2 ЗЗД). Така съдът приел, че действието на ответницата - подаване на жалба не е противоправно деяние. Поради това е опровергана е презумпцията за вина при деликта, тъй като се установило, че целта на жалбата била изложените в нея обстоятелства да бъдат проверени и да се реагира своевременно.

Върховният касационен съд приема, че свободата на словото по чл.39, ал.1 и чл.41, ал.1 от Конституцията на Република България трябва да бъде упражнявана при съблюдаване на необходимия баланс с правото на достойнство и добро име на личността, закрепено в чл.32, ал.1 от Конституцията. Извън обхвата на обидата/деликта остават случаите, при които деецът изказва мнение, своя субективна оценка или извод, изразява становище или упражнява право на искания, като например да сигнализира компетентните органи при закононарушение или престъпление, да търси защита на свои накърнени права, като реализира предоставени му за тази цел правни възможности. Липсва умисъл, когато деецът е добросъвестен, ако действа със съзнанието, че съобщава на органите на властта достоверна информация за определени факти. Израз на добросъвестността на дееца може да бъде демонстрираното от него възможно съмнение, несигурност, която чувства, но и я заявява пред компетентния орган на власт. Винаги, когато се установи, че деецът не е съзнавал, че твърдените от него обстоятелства са неверни, не може да е налице престъпление. В противен случай всяко обръщане на гражданите към властта за установяване на някои обстоятелства, 5 които те считат за престъпни, би съставлявало престъпление, ако при проверка тези обстоятелства се окажат неистински. Това ще е в разрез със задължението на гражданите да сигнализират компетентните органи в случаите, в които станат свидетели на престъпление.

Вярно е, че в случая не следва да се приема поведение, което да осъществява състав на деликт. Детето Н. К. било дете със специални потребности, по-бавно усвоявало учебния материал с полагане на повече усилия. В четвърти клас тя вече нямала необходимост от допълнителна подкрепа. Двете деца били събрани в един и същи учебен клас през втория срок на учебната 2021г.- 2022г.

През 2003г. майката на Н. Н.а депозирала в Община С. жалба с оплакване, че дъщеря й била тормозена от дъщерята на въззиваемата, поради което била инициирана проверка в училището, която не констатирала нарушения от страна на персонала - директор и учители. Имало е конфликт между двете деца, които се дразнели взаимно по незначителни поводи - вземане на учебници и тетрадки, събарянето им на земята, отправяне на взаимни обиди и др. подобни. Свидетелят К. установява, че конфликтът не бил сериозен, но бил преувеличен от родителите на децата. Свидетелите категорично установяват, че в поведението на Н. Н.а не е имало каквато и да е промяна. Не е отсъствала от учебни занятия, не се е затваряла в себе си, не давала вид, че страда за нещо, не била разстроена или плаха.