Определение № 34219 от 21.09.2026, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 34219 гр. София, 21.09.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20261110114439 по описа за 2026 година

ОПРЕДЕЛЕНИЕ гр. София, 21.09.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав в закрито заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. д. № 14439/2026 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 140 ГПК, във вр. чл. 312 ГПК.

Подадена е искова молба от Л. Д. С. срещу Софийски университет „Св. Климент Охридски“, като се твърди, че между страните съществувало трудово правоотношение, което било възникнало въз основа на Трудов договор № РД 22-1969/29.10.2007 г. Поддържа, че на 24.11.2025 г. било свикано общо събрани на Медицинския факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, което било взело решение за избор на декан, съответно ищецът бил избран на длъжността „заместник-декан“, за което било сключено Допълнително споразумение № РД 22-391/24.02.2026 г. Навежда доводи, че решение на Академичния съвет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, обективирано в протокол № 6, проведено на 25.03.2026 г. и във връзка с Протокол № 3/17.02.2026 г. на Контролния съвет, изборът на декан на Медицинският факултет бил обявен за незаконосъобразен, поради което със Заповед № РД 22-391/24.02.2026 г. на ректора на ответника, било прекратено допълнителното споразумение, с което заемал длъжността „заместник декан“. Излага съображения, че с подписаното допълнително споразумение е полагал допълнителен труд по вътрешно съвместителство с ответника на посочена длъжност „заместник декан“, като именно за това му било определено допълнително възнаграждение в размер на 460,00 евро. Твърди, че прекратяването на допълнителното споразумение било незаконосъобразно, тъй като било въз основа на решение на Академичния съвет, но при липсата на компетентност, доколкото последната била изрично определена в разпоредбата 1 на чл. 30 ЗВО, като аргументира, че Правилника за устройството и дейността на Софийският университет не можел да учредява правомощия на Академичния съвет и ректора, а освен това такива в правилника липсвали, като се изземвали функции на Академичния съвет на Медицинския факултет. Поддържа, че не била спазена установената форма за издаване на административния акт. Инвокира доводи, че решенията на Академичния съвет са взети при допуснати съществени нарушения на чл. 34 и чл. 35 АПК, което обосновава. Излага съображения, че е противоречие с материалното право, тъй като Академичния съвет не само не бил компетентен, но не и не можел да свиква общото събрание на Медицинския факултет, като проведеното такова на 24.11.2025 г. било законосъобразно. Твърди, че събранието на Академични съвет от 25.03.2026 г. било проведено с изискванията на ПУДСУ, както и при липса на кворум. Поддържа, че в случая била налице злоупотреба с право, тъй като работодателят бил създал умишлено предпоставки за отстраняването на ищеца, което обосновава. Навежда доводи, че в случая липсвало правно основание за прекратяването на допълнителното споразумение. Развива аргументи, че с оглед незаконосъобразното прекратяване на допълнителното споразумение, следвало да бъде възстановен на длъжността „заместник декан“, както и да му се заплати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 2760,00 евро за периода от 25.03.2026 г. до 25.09.2026 г. Прави искане за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, поради наличието на висящо адм. дело № 4586/2026 г. по описа на АССГ, с което се оспорвали решенията на Академичния съвет. Прави доказателствени искания за приемането на писмени доказателствени средства, както и събирането на гласни доказателствени средства, с които да се установели факти по отношение фактическата обстановка за прекратяване на допълнителното споразумение, както и на основание чл. 190 ГПК да бъде задължен ответника да представи писмени доказателствени средства – препис от трудово досие на ищеца, както и за допускане изслушването на заключението на ССчЕ по задачи формулирани в исковата молба. С уточнителна молба от 10.07.2026 г. ищецът е поискал отвод на докладчика по настоящото производство, като е посочил, че са налице предпоставките на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, доколкото съдията-докладчик бил към настоящият момент преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. Иска да прекратяването на допълнителното споразумение да бъде отменено като незаконосъобразно, както и да бъде възстановен на заеманата длъжност, както и ответника да бъде осъден да заплати претендираното обезщетение.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, като претенциите се оспорват. Право отвод за недопустимост на предявените искове, като сочи, че с Допълнително споразумение № РД-22-2546/30.09.2025 г. трудовото правоотношение на ищеца било изменено от безсрочно в срок, поради навършването на 65-годишна възраст, със срок на действие от 01.10.2025 г. до 30.09.2025 г. Поддържа, че действително с решение на общото събрание на МФ от 24.11.2025 г. доц. Л. е била избрана за декан, но допълнителното споразумение с ищеца – за изпълнение на допълнително дейност е било считано от 09.02.2026 г. до изтичане на срока на срочния трудов договор – 30.09.2026 г. Твърди, че допълнителното споразумение на ищеца било прекратено на основание чл. 54, ал. 5ПУДСУ, тъй като не бил осъществен надлежно фактическият състав за избор на „декан“, а освен това ищецът не бил избран надлежно на длъжността „заместник декан“ – с решение на ФС на МФ, каквото било изискването на чл. 26, ал. 8, т. 1 ЗВО, поради което не било възникнало надлежно мандатно отношение с ищеца. Излага съображения, че претенциите са недопустими, поради липсата на правен интерес, както и конститутивен иск за изменение на трудово правоотношение, което аргументира подробно. Навежда доводи, че в случая от допълнителното споразумение не възниквало допълнително трудово правоотношение по вътрешно съвместителство, което било противоречало на изискванията на ЗВО. Прави отвод за нередовност на исковата молба, поради противоречие в обстоятелствената част и петитума, както и непосочването на банкова сметка, а така и за непосочване на периода за който се претендира обезщетението. Твърди, че в случая дори прекратяването на 2 допълнителното споразумение да бъде отменено, то това нямало да доведе до възстановяване на мандатното отношение на ищеца, тъй като такова не било възникнало изначално, съответно е било прекратено при избора на нов декан, както и прекратяването на отношението на доц. Л. с оглед незаконосъобразността на избора й, а така и с оглед изтичането на 30.09.2026 г. на трудовия договор на ищеца, като за посочените обстоятелства е изложена подробна аргументация от ответника. Поддържа, че решенията на КС и АС не съставлявали индивидуални административни актове, а вътрешни актове на висшето училище, като същите касаели вземането на решения и упражняването на правомощия по ЗВО, поради което в случая чл. 17, ал. 2 ГПК бил неприложим. Освен това били спазени изскванията за свикването на събрания, както и за наличието на кворум и мнозинство, съответно били налице валидно взети решения, които били надлежно протоколирани.

Навежда доводи, че на проведеното общо събрание на МФ на 24.11.2025 г. била нарушена квотата на студентите, което обосновава, като изборът на квотата бил нелегитимен. Излага съображения, че с последващо решение на ОС на МФ от 15.06.2026 г. имплицитно било отменено решението на ОС на МФ от 24.11.2025 г. Твърди, че възраженията за наличието на злоупотреба с право били общи и абстрактни, като не били доказани по никакъв начин.

Поддържа, че заповедта за прекратяването на процесното допълнително споразумение е надлежно връчена на ищеца. Инвокира доводи, че ищецът не може да бъде възстановен на длъжност, която не бил заемал, а освен това на 30.09.2026 г. изтичал срока на основното му трудово правоотношение. Излага съображения, че претенцията за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ била неоснователна, тъй като ищецът не бил останал без работа, а основното му трудово правоотношение съществувало, а освен това не бил определен правилно размера на претенцията. Твърди, че не са налице основания за спиране на производството на основанията сочени от ищеца, като прави искане за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, като аргументира преюдициалност на производство по гр. д. № 14441/2026 г. по описа на СРС, 65-ти състав, с което доц. Л. била оспорвала законосъобразността на прекратяването на собственото си допълнително споразумение. В отговора на исковата молба е инкорпориран и именуван от ответника инцидентен установителен иск, като същият е нередовен, поради което съдът счита, че следва да предостави указания по редовнсотта на исковата молба. Прави доказателствени искания за примането на писмени доказателствени средства, съответно исковата молба да бъде оставена без движение или отхвърляне на претенциите. Претендира разноски.

С оглед твърденията в исковата молба и отговора на искова молба, съдът намира следното:

Доколкото страните по делото са направили искане за отвод на съдията-докладчик, както и отводи за нередовност и недопустимост на исковата молба, то настоящият съдебен състав намира, че на първо място следва да се произнесе по същите.

I. По отношение искането за отвод на съдията-докладчик на основание чл. 22, ал.

1, т. 6 ГПК.

На първо място, съдът намира, че действително следва да обяви (арг. чл. 22, ал. 2, във вр. ал. 1, т. 6 ГПК), че председателят на 156-ти състав е хоноруван преподавател по дисциплината „Облигационно право“ в Юридическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ за периода от 2021 г. до настоящият момент, а за периода от 2013 г. до 2018 г. е бил хоноруван преподавател по дисциплината „Римско частно право“.

Всеки национален съд на всички държави – страни по КЗПЧОС (Конвенцията), е и национален съд по правата на човека по смисъла на чл. 13 от Конвенцията. Тоест, той сам може да преценява критериите за спазването на чл. 6 от Конвенцията – арг. от чл. 5, ал. 4 от КРБ.

За да се установи дали съдът може да се счита за „независим“ по смисъла на чл. 6, § 1, трябва да се има предвид, наред с останалото, начинът на назначаване на членовете му и 3 техния мандат, съществуването на гаранции срещу външен натиск и въпроса дали независимостта е видима за всички (вж. делата Findlay срещу Обединеното кралство, 25 февруари 1997 г., § 73, Reports 1997-I;. и Brudnicka и др. срещу Полша, № 54723/00, § 38, ECHR 2005-II). В противен случай доверието, което съдиите в едно демократично общество трябва да вдъхват на обществеността и преди всичко – на страните в производството, e поставено в опасност. При преценката дали е налице основателна причина да се опасяваме, че в даден съд липсва независимост или безпристрастност, гледната точка на страната в производството е важна, но не е решаваща. Решаващото е дали съмненията на страната могат да бъдат обективно обосновани (вж., наред с другото, делата Morris срещу Обединеното кралство, № 38784/97, § 58, ECHR 2002-I; Miroshnik срещу Украйна, № 75804/01, § 61, 27 ноември 2008 г., с допълнителни препратки) . В това отношение обективната безпристрастност може да бъде от определящо значение или, с други думи, „съдът трябва не просто да бъде справедлив, но това трябва да бъде видимо за всички“ (вж. делото De Cubber срещу Белгия, 26 октомври 1984 г., § 26, серия А, № 86 ). Поначало „безпристрастност“ означава липса на предразсъдъци или обвързаности. Според постоянната практика на ЕСПЧ безпристрастността по смисъла на чл. 6, § 1 трябва да се преценява в зависимост от субективен тест (субективен фактор), където трябва да се има предвид личното убеждение и поведението на конкретен съдия – дали съдията е демонстрирал лично предубеждение или пристрастие по определено дело, и обективен тест (обективен фактор), който да установи дали самият съд, включително и неговият състав, предоставят достатъчни гаранции да се изключи всяко основателно съмнение по отношение на неговата безпристрастност (вж. наред с другото, делата Фей срещу Австрия, 24 февруари 1993 г., § 28 и § 30, серия а, № 255; Ветщайн срещу Швейцария, № 33958/96, § 42, ECHR 2000-XII). Не може да се прави строго разграничение между субективната и обективната безпристрастност, тъй като поведението на един съдия може не само да доведе до обективни опасения относно неговата безпристрастност от гледна точка на страничния наблюдател (обективният тест), но също може да се пренесе върху въпроса за неговото лично пристрастие (субективния тест) - така делото Киприану срещу Кипър [GC], №. 73797/01, § 119, ECHR 2005-XIII. В случаите, когато се оказва трудно да се съберат доказателства, с които да се обори презумпцията за субективната безпристрастност на съдията, изискването за обективна безпристрастност осигурява важна допълнителна гаранция (делото Pullar срещу Обединеното кралство, 10 юни 1996 г., § 32, Reports 1996III). Следва да се има предвид, обаче че формалното изказване на съмнение на страна по делото досежно субективния фактор на безпристраността не е достатъчно. На последно място, понятията за независимост и обективна безпристрастност са тясно свързани и в зависимост от обстоятелствата може да се изисква съвместното им изследване (делото Sacilor-Lormines срещу Франция, № 65411/01, § 62, ECHR 2006-XIII).