Решение № 260921 от 19.10.2020, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 16786/2019
- Вид
- Решение № 260921
- Подписан
- 19.10.2020
- Състав
- НИКОЛАЙ КОЛЕВ СТОЯНОВ
Цитирани разпоредби
- чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.633 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал.1 и ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал.1 и ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 10, параграф 2 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл. 10, параграф 2, буква з) · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- член 8, параграф 1 · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл. 38, ал.1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38 ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл. 133 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 20а · Закон за задълженията и договорите
- чл.26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 26, ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143 и сл. · Закон за защита на потребителите
- чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146, ал. 2 · Закон за защита на потребителите
- чл. 146, ал. 5 · Закон за защита на потребителите
- чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1,т. 9 и т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1,т. 9 и т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 · Закон за потребителския кредит
- чл. 16 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 3 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 21, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл.23 · Закон за потребителския кредит
- чл. 24 · Закон за потребителския кредит
- чл. 5 · Закон за потребителския кредит
- чл. 5, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 и сл. · Закон за потребителския кредит
- чл. 9, ал.1 · Закон за потребителския кредит
Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260921
19.10.2020 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII състав, в публично заседание на двадесет и девети септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ при участието на секретаря Радка
Цекова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 16786 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Б.Б.Д., с
ЕГН **********, с адрес: *** против
„Вива
Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
Люлин 7, бул. Джавахарлал Неру, № 28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от Д. С. Д., с която се предявяват евентуално съединени установителни искове с правна квалификация чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 11, ал. 1,т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за кредит от 31.01.2019 г. е нищожен. В случай на отхвърляне на главния иск, се иска да се признавае за установено в отношенията между страните, че клаузата, уговорена в чл.4, ал.2 и чл.1, ал.3 от договора за кредит като противоречащи на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
В исковата молба се твърди, че на 31.01.2019 г. между страните бил сключен договор за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 3000 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 40,02%, годишен процент на разходите – 49,49% и срок за погасяване на заема 15 месеца, с размер на погасителна вноска от 404,80 лв.
Твърди, че съгласно чл.4, ал.1 от договора, договорът за заем следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: физическо лице - поръчител, което да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 г., да представи служебна бележка от работодател за размер па трудово възнаграждение; пешият размер на осигурителния му доход да е в размер пад 1000,00 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заематели поръчител по друг договор за паричен заем; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по - лош от „Редовен" или банкова гаранция. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията визирани в чл.4, ал.1 от договора, същият дължи неустойка на кредитора в размер на 1469,10 лева, която той следва да престира заедно с погасителната вноска, към която се кумулира вноска за неустойка в размер на 97,94 лева, с която неустойка падежното вземане нараства значително. Ищецът бил усвоил изцяло заемният ресурс, но не е дължал плащания за лихва, неустойка и такса експресно разглеждане, тъй като договорът за кредит е нищожен, поради следните съображения:
Посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40,02% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на разходите /доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му/, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл.2 от договора в действителния му размер в нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Твърди, че с договореният фиксиран лихвен процент в размер на 40,02 %, към който се кумулира вземането, представляващо скрита печалба визирана в чл.4, ал.1 от договора за неустойка, както и с визираната в чл.1, ал.3 такса за експресно разглеждане, с която кредиторът допълнително се обогатява се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителят и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, което води до нищожност на договорното съглашение.
Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.
Или както е прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д . № 4277/2008 г. на ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност …“ Когато едната престация била предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума/. Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока: Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д.
1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378Д8,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание на това, че тя не отговаря на действителните параметри на договора, тъй като към нея се кумулира уговорената в чл.4, ал.1 от договора неустойка и уговорената такса за експресно разглеждане по чл.1, ал.З от договора. Реално прилаганата договорна лихва накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатява неоснователно се явяват нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за доверителят ми.
Договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави, тъй като тя не отговарял на действителните параметри по договора, с която следва да се увеличи и стойността на реално приложения годишен процент на разходите, са следните: Съгласно чл.4, ал.2 от договора, заемополучателят следва да представи обезпечение визирано в чл.4, ал.1 от договора, същият дължи неустойка на кредитора в размер на 1469,10 лева. Съгласно чл.1, ал.З от договора кредитополучателят дължи такса в размер на 2203, 65 лева за експресно разглеждане на документи.
Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на доверителя ми съгласно разясненията в задължиелната тълкувателна практика на ВКС.
Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Предвидената неустойка в размер на в размер на 1469,10 лева е загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението.
Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.
На плоскостта на конкретния казус са предвидени следните ограничения, създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение:
• за кредит от 3000,00 лева, заемателят се е задължил да осигури поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на най- малко 1000,00 лева, т.е. лица, които месечно получават доходи всеки от тях в пъти повече на предоставената в заем сума.
•
Ограничение в процесния договор за заем е налице и по отношение на изискванията относно липата, които може да поръчителстват- те могат да бъдат само физически, не и юридически лица.
•
Гарантите трябва да получават минимален осигурителен доход поне 1000,00 лева, която трябва да произтича само от сключен безсрочен трудов договор. Ограничението относно получавания трудов доход е необосновано, тъй като физическо лице може да получава доходи от граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да разполага със движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция е поставила към нея неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишава от гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично е след като заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.
Разпечатката съдържа 32 от 156 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3a306b95-ea92-47cb-8327-b1929b1ad261