Решение № 55 от 21.02.2022, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 55 гр. Перник, 21.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

РОМАН Т. НИКОЛОВ при участието на секретаря ИВА Н. ЦВЕТКОВА като разгледа докладваното от РОМАН Т. НИКОЛОВ Въззивно гражданско дело № 20211700500662 по описа за 2021 година

Образувано е по жалба вх. № 263086 от 04.10.2021 г. на Е. Д. К., с ЕГН:

**********, с адрес: ****, подадена чрез процесуалния му представител, адв. А. Ц. от АК П., срещу Решение № 260144 от 04.08.2021 г. постановено по гр. дело № 181 по описа на Районен съд Радомир за 2021 г. в частта, с която са уважени предявените от „Мого България“ ООД, с ЕИК: 204009205, със седалище и адрес на управление: **** като е признато за установено по отношение на жалбоподателя, че дължи на ищцовото дружество сумата от 1539.44 лв. (хиляда петстотин тридесет и девет лева и четиридесет и четири стотинки) – незаплатена договорна лихва по лизингови вноски, включена в анюитетни вноски с падеж от 19.02.2020 г. до 19.06.2020 г. и сумата от 1032.12 лв.

(хиляда тридесет и два лева и дванадесет стотинки) представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по ч. гр. д. № 818 по описа на РС Радомир за 2020 г. – 09.10.2020 г. до изплащане на вземането. С обжалваното решение са присъдени и съдебни разноски.

В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение в частта, с която Районния съд е присъдил договорената между страните възнаградителна лихва и договорената неустойка за предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингодателя. Въззивникът твърди, че неправилно и в противоречие с доказателствата по делото първоинстанционния съд е приел, че договорът за лизинг е прекратен по вина на лизингополучателя – ответник, съответно той не дължи сумата 1032.12 лв. представляваща неустойка за прекратяване на договора по негова вина. На следващо място, според въззивника договорката за 1 заплащане на неустойка при прекратяване на договора по вина на лизингополучателя е нищожна като противоречаща на добрите нрави и е неравноправна като уговорена в нарушение на приложимия чл. 143, т. 5 от ЗЗП. Твърди се също, че чл. 5 от договора за лизинг, в който е уговорена възнаградителна лихва е нищожен, тъй като тя е прекомерно висока. Навежда се твърдение, че тази лихва е уговорена в противоречие с добрите нрави, несправедлива е и създава условия за неоснователно обогатяване, като излиза извън възнаградителната и обезщетителна функция на задължението за заплащане на лихва.

При изложените оплаквания, въззивникът, чрез адв. Ц., моли за отмяна на атакуваното решение и постановяване на съдебен акт по същество, с който исковите претенции бъдат отхвърлени.

Ответното дружество „Мого България“ ООД представя отговор, в който мотивира становище за неоснователност на жалбата. Претендира съдебни разноски.

Окръжен съд Перник, след като обсъди доводите на страните намира следното:

При извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка, съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Въззивната жалба е допустима, а разгледана по същество, е частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Въззивният съд намира предявените по реда чл. 422 ГПК установителни искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1, вр. чл. 342 и сл. от ТЗ, чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗДД за допустими. Установява се, че издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК п о ч. гр. д. № 818 по описа на РС Радомир за 2020 г. е за идентични суми на предявените с исковата молба.

Предмет на разглеждане от настоящата инстанция е дължимостта на задължението за договорна (възнаградителна) лихва по процесния договор за финансов лизинг и за неустойка по чл. 15.5 от ОУ към договора за лизинг в случай на прекратяване на договора по вина лизингополучателя, доколкото по отношение дължимостта на останалите суми по договора, във въззивната жалба не се излагат конкретно мотивирани оплаквания, а както се посочи по-горе, според чл. 269 от ГПК, по правилността на атакуваното решение на първостепенния съд, окръжен съд е обвързан от посоченото в жалбата.

От приложените към делото доказателства се установява от фактическа страна, че страните са обвързани от договор за финансов лизинг № **** от 19.10.2018 г. По делото не се спори, че по силата на сключения договор на ответника е бил предоставен лизинговия обект: лек автомобил, марка „Ф.“, модел „Т.“, с рег. № **** и идентификационен номер на рама ****. Към договора са били приложени двустранно подписани от страните Общи условия и Тарифа към тях. Стойността на лизинга е с цена на МПС – 11 300 лв., като стойност на лизинг – 11 300 лв., като първоначалната вноска е 1860 лв., а главницата 9440 лв.. Срокът на договора, съгласно чл. 3, е бил уговорен за 84 месеца и изтича на 19.10.2025 г. , съгласно приложения погасителен план, неразделна част от договора за финансов лизинг. Лизингополучателят е поел задължение да заплаща месечна вноска, както и да използва веща лично и по предназначение с грижа на добър стопанин. Съгласно приемо – предавателен протокол 2 о т 19.10.2018 г., автомобилът е предоставен на лизингополучателя. Договорен е с фиксиран лихвен процент от 41.16 %, съответно размер на месечната вноска от 344.04 лв. По делото е установено, че лизингополучат е л я е заплатил авансова вноска и първоначални разходи по смисъла на приложимите Общи условия. На 26.05.2020 г. бил извършен оглед на лизинговия актив от представители на лизингодателя в присъствие на лизингополучателя, като били констатирани недостатъци по вещта: светещи сервизни лампи по таблото, драскотини, счупено огледало, скъсана шофьорска седалка. На същата дата на лизингополучателя била връчена покана – уведомление, с която му се давал едноседмичен срок да отстрани щетите по автомобила и да представи доказателства за това на собственика. В дадения срок, лизингополучателят не отстранил констатираните неизправности, предвид което договорът бил развален поради неизпълнение на 02.06.2020 г.

На 19.06.2020 г. лизинговият актив бил иззет от владението на лизингополучателя, като към така посочената дата не били платени и вноска от № 16 по погасителния план, с падеж 19.02.2020 г., до вноска № 20 по погасителния план, с падеж 19.06.2020 г.

Страните не спорят относно характера на възникналото между страните правоотношение по договор за лизинг.

По делото е изслушана специализирана счетоводна експертиза, чието заключение, настоящият състав кредитира като обективно и компетентно. Експертизата потвърждава изложените по-горе обстоятелства по спора. Размерът на непогасената договорна възнаградителна лихва съгласно договора и погасителния план за периода от 19.02.2020 г. до 19.06.2020 г. е определен от експерта на 1539.44 лева. Съобразно заключението, за същия период размерът на дължимата главница е в размер на 179.78 лв. Размерът на дължимата непогасена неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, съгласно чл. 15.5 от ОУ се определя в размер на последните три лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяване на договора, като вещото лице по неоспорената счетоводна експертиза е изчислило неустойката в размер на сумата 1032.12 лв.

Както се посочи, годишният лихвен процент по договора за лизинг е фиксиран на 41.16 %, така както е записано и в самия договор.

Въз основа на обсъдените доказателства въззивният съд достига до следните правни изводи:

Разпоредбата на чл. 342, ал. 2 ТЗ предвижда, че с договора за финансов лизинг (ДФЛ) лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. Разпоредбата в ал. 3 предоставя възможност на лизингополучателя да придобие вещта по време на договора или след изтичане на срока му. Предвид посочените правни норми, разпоредбата на чл. 344 ТЗ, съгласно която лизингодателят има задълженията на наемодател по чл. 230 ЗЗД, и препращащата норма на чл. 347, ал.

2 ТЗ, основните задължения на лизингодателя по договора за финансов лизинг са следните: 1. Да придобие вещта - предмет на договора за лизинг от трето лице при условия, определени от лизингополучателя; 2. Да предаде лизинговия обект за ползване на лизингополучателя и да му предостави свободното ползване в рамките на срока на договора; 3. Да прехвърли на лизингополучателя собствеността на лизинговата вещ в уговорения срок. По своята същност финансовият лизинг представлява специфична финансова операция за предоставяне на кредит във 3 веществена форма по избор на лизингополучателя. Задълженията на лизингополучателя са предвидени в разпоредбата на чл. 345 ТЗ: 1. Има задълженията на наемател съгласно чл. 232 и чл. 233, ал. 2 ЗЗД, а именно да си служи с вещта за определеното в договора ползване, а при липса на такова - съгласно предназначението й , (чл. 232 ЗЗД), да плаща лизинговата цена и разходите, свързани с ползването на вещта (чл. 232, ал. 2 ЗЗД), да съобщава незабавно на лизингодателя за повредите и посегателствата, извършени върху наетата вещ (чл. 233, ал. 2 от ЗЗД). Видно от Протокол от 26.05.2020 г. Е.К. е нарушил правилото да пази лизинговата вещ от повреди, които той и не е отстранил в срока даден му от лизингодателя. Поради неизпълнение и на основно задължение на лизингополучателя да заплаща редовно лизинговата цена, което в казуса е безспорно, договорът е прекратен едностранно от страна на лизингодателя. С развалянето му за лизингополучателя не отпада задължението за плащане на предхождащите развалянето лизингови вноски, както и не се дължи връщането им в случай, че същите са били платени до този момент. В случая, лизингодателя е упражнил именно потестативното си право да развали договора поради сбъдване на едно от условията за това съгласно чл. 13.5.VIII, вр. чл. 8.3 от Общите условия към договора за лизинг, считано от изтичане на седемдневния срок от получаване от ответника на уведомлението за прекратяване на договора за лизинг.

От изслушаното и неоспорено заключение на вещото лице по ССЕ се установява, че действително е налице неизпълнение на задължението по договора за заплащане на вноските по погасителен план. Лизингополучателят не е заплатил вноските по процесния погасителен план с падежи от 19.02.2020 г. до 19.06.2020 г. Горното осъществява основанието по т. 13.5, първа хипотеза от ОУ за разваляне на договора.

Съобразно заключението, размерът на непогасената възнаградителна лихва по договора за периода от 19.02.2020 г. до 19.06.2020 г. възлиза на 1539.44 лв. Не са ангажирани доказателства от ответника (сега възивник) за погасяване на това вземане.

Не се спори, че посочената крайна дата 19.06.2020 г. е датата на прекратяване на договора за лизинг. Прекратяването се приравнява на разваляне, тъй като е упражнено едностранно от лизингодателя по вина на лизингополучателя, при наличие на предпоставките на чл. 13.5 от ОУ.

Според настоящият въззивен състав процесното правоотношение се регулира от разпоредбите на ЗПК поради качеството на лизингополучателя на потребител по смисъла на §. 13, т. 1 от ДР на закона, така и поради естеството и предмета на договора. Това произтича от спецификите на договора за финансов лизинг, с който се осъществява инвестиционно кредитиране на лизингополучателя. За срока на договора последният ползва паричния ресурс на лизингодателя, т. е. в месечната вноска се включва и част от стойността на вещта, предмет на лизинга. Налице са и условията по чл. 3, ал. 3 от ЗПК, поради което към договора приложение намират разпоредбите на закона. Съгласно чл. 24 ЗПК, приложими към тези правоотношения са и нормите на ЗЗП, съответно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, съгласно която съдът служебно следи за наличие на неравноправни клаузи в потребителски договор. Предявените претенции както за договорна лихва, така и за неустойка, предмет на въззивното производство, са посочени в договора и приложимите ОУ на лизингодателя. Същите не са променяни по време на действие на договора.