Решение № 1838 от 30.06.2026, Административен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1838

Русе, 30.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Русе - I КАСАЦИОНЕН състав, в съдебно заседание на десети юни две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

ГАЛЕНА ДЯКОВА

ХРИСТО МОНЕВ

При секретар СВЕЖА БЪЛГАРИНОВА като разгледа докладваното от съдия РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА канд № 20267200600377 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е касационно по чл. 63в от ЗАНН във вр. с чл. 208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба на Началник на Второ РУ – Русе при ОД на МВР – Русе, чрез процесуален представител – главен юрисконсулт Г. Д., против Решение № 186/22.04.2026 г. по АНД № 1479/2025 г. по описа на РС – Русе, с което е отменено НП № 24-3393-000666/09.09.2024 г., издадено от Началник РУ в ОД на МВР-Русе, РУ 02 Русе. С наказателното постановление, на основание чл. 183, ал. 4, т. 7, пр. 1 от ЗДвП и Наредба № Із-2539/17.12.2012 г. на МВР, на С. В. С. е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 50 лева и са му отнети 10 контролни точки за извършено нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП. Като касационни основания се сочат допуснати от въззивната инстанция нарушения на материалния закон. Твърди се, че РС – Русе неправилно е приел, че ответникът по касация има диагноза, която не му позволява да ползва обезопасителен колан. Иска се да се отмени оспореното решение и да се потвърди издаденото наказателно постановление. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение по представен списък. Прави се възражение за прекомерност разноските на ответната страна.

Ответната страна – С. В. С., чрез адвокат К. Й. от АК – София, в депозиран по делото отговор на касационната жалба излага подробни съображения за неоснователност на същата. Претендира разноски за касационната инстанция.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок от надлежна страна, атакува невлязъл в сила съдебен акт на районен съд, постановен в производството по Глава трета Раздел V на ЗАНН и подлежи на разглеждане.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

За да постанови оспорения съдебен акт, районният съд, въз основа анализ и оценка на приобщените по делото писмени и гласни доказателства е приел от фактическа страна, че на 01.08.2024 г., около 10:00 ч. в гр. Русе, С. В. С. управлявал лек автомобил „Форд Фокус 1,6 ДИ“, с рег. № [рег. номер], движейки се по [улица], без да е поставил обезопасителен колан, с който превозното средство било оборудвано. Горното било установено, след като бил спрян за проверка от автопатрул. За допуснатото нарушение контролните органи съставили срещу водача АУАН, а впоследствие било издадено и оспореното пред районния съд наказателно постановление.

При така установеното от фактическа страна и с оглед представените по въззивното дело писмени доказателства – медицинска документация, РС – Русе приел за безспорно установено, че за С. С. се явява пречка да поставя предпазен колан, поради затрудняване във вентилацията, с давност от 5-6 години. В мотивите е посочено още, че за това обстоятелство е дадена препоръка до органите на сектор „ПП“ в МВР да се освободи пациента/лицето от ползването на предпазен колан. С оглед разпоредбата на чл. 137а, ал. 2, т. 2 от ЗДвП съдът приел, че и към момента на управление на превозното средство на 01.08.2024 г. водачът е бил със същата диагноза, която не му е позволявала да ползва такъв колан и че той не е бил длъжен да спазва изискванията на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП и следователно не е извършил вмененото му нарушение. По тези съображения РС – Русе отменил оспореното наказателното постановление.

Решението на РС - Русе е правилно.

Основното възражение в касационната жалба е, че контролираната инстанция неправилно е приела, че ответникъът по касация има диагноза, която не му позволява да ползва обезопасителен колан.

С. С. е санкциониран за нарушение на разпоредбата на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП, с която е въведено задължение за водачите и пътниците в моторни превозни средства от категории M1, M2, M3 и N1, N2 и N3, когато са в движение, да използват обезопасителните колани, с които моторните превозни средства са оборудвани. По делото не е спорно, че на 01.08.2024 г. водачът е управлявал процесния автомобил без поставен обезопасителен колан.

С разпоредбата на чл. 137а, ал. 2 от ЗДвП, законодателят е регламентирал изключения от правилото за използване на обезопасителен колан по време на движение на МПС, като съгласно т. 2, от това задължение са освободени лицата, чието физическо състояние не позволява използването на такъв.

В съдебната практика по приложението на чл. 137а, ал. 2, т. 2 от ЗДвП безпротиворечиво се приема, че физическо състояние, което не позволява на лице – водач на МПС, да използва обезопасителен колан е само състояние, при което поради обективни причини /т. е. стоящи извън субективните възприятия на лицето/ е невъзможно да се постави колан или ако поставянето на такъв би застрашило здравословното му състояние. Има се предвид такова физическо състояние, което обективно не позволява поставянето на колан, защото това би причинило увреждания на органи и тъкани в човешкия организъм, вследствие притискането на колана, при което би се създала опасност за живота и/или здравето на водача.

Следва да се отбележи, че законът не предвижда спазването на специален ред за удостоверяване на физическото състояние на водача. Такъв удостоверителен документ би могъл да бъде медицински документ, съдържащ лекарско предписание, че физическото му състояние не позволява използването на обезопасителен колан.

Правилно въззивният съд е приел, че по отношение на ответника по касация са налице основания за прилагане на изключението по чл. 137а, ал. 2, т. 2 от ЗДвП. От представените по делото писмени доказателства – медицинска документация, се установява, че С. С. страда от хипертонично сърце, като в анамнезата на представения Амбулаторен лист № 002620 от 22.12.2025 г. е посочено и „има спиране на дишането с давност от 6 г.“ Освен това, в същия амбулаторен лист, в графа „Изследвания“ е отразено: „До органите на КАТ – да се освободи пациента от ползване на предпазен колан при шофиране, поради затруднения във вентилацията /давност от 5-6 години/“. От тези доказателства, безспорно се установява, че заболяването на водача е от естество, което не позволява използването на обезопасителен колан, т.е. по обективни причини за ответника по касация е противопоказано да поставя такъв. Още повече, че това обстоятелство е подчертано от медицинско лице, което по съществото си представлява забрана за С. С. във връзка с неговото физическо състояние да използва обезопасителен колан.

На следващо място, от данните в медицинската документация се установява, че заболяването на водача е с давност 5-6 години, считано от датата на издадения амбулаторен лист – 22.12.2025 г. Следователно, към датата на извършване на нарушението – 01.08.2024 г. за него е важало условието, че физическото му състояние не допуска използването на обезопасителен колан, тъй като представлява опасност за здравето му.

В обобщение на всичко изложено касационната инстанция намира, че решението на РРС е правилно и следва да бъде оставено в сила.

По делото е заявено искане за присъждане на разноски от ответника по касация, който е представляван в производството от процесуален представител – адвокат К. Й. (пълномощно на л.8 от въззивното дело). От представения на л.9 и л.10 по въззивното дело договор за правна защита и съдействие се установява, че страните са договорили обща сума в размер на 1200 лева (613,55 евро), представляваща възнаграждение за правна защита във връзка с производство по оспорване на пет НП, между които и процесното, пред всички съдебни инстанции. В чл. 2, ал. 1 от договора е посочено, че „ако делото бъде разделено“, както е в настоящия случай – оспорването е по отношение на едно НП, страните ще договорят с допълнително споразумение допълнително адвокатско възнаграждение, „съобразно броя и сложността на делата.“ В чл. 2, ал. 3 от същия договор е договорено заплащането да става по банков път, като по въззивното дело е представена фактура № **********/11.11.2025 г., която удостоверява извършено плащане за адвокатско възнаграждение между страните, което е присъдено от РС – Русе с оспореното решение. За касационната инстанция обаче, по делото не е представено нито допълнително споразумение, нито документ за извършено плащане на адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция. Поради това, съдът приема, че разноски за адвокат не се дължат, тъй като не е установено такива да са договорени и заплатени.

Мотивиран така и на основание чл. 63в от ЗАНН, във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК, Административен съд - Русе

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 186 от 22.04.2026 г., постановено по АНД № 1479/2025 г. по описа на Районен съд – Русе.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

†††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††††�